Официално: Княз Борис Търновски ще е Пазителят на Короната на България

Симеон Сакскобурготски за пръв път посочи своя избор за престолонаследник - младият княз Борис (вдясно)

Ключови думи: Княз Борис Търновски, Симеон Сакскобурготски, наследник на короната

Внукът на Симеон Сакскобурготски - княз Борис Търновски ще е пазител на Короната. Това е решил Симеон II след "множество продължителни обсъждания и размисли". В завета си той посочва, че княз Борис ще е само пазител на короната, но не и цар, защото "България днес не е монархия". За решението на бившия премиер съобщава самият той в интервю за периодичното печатно издание на Софийската света митрополия.

Информацията за Пазителя на Короната на България е оскъдна. Княз Борис Търновски е дете на първородния син на Симеон - Кардам Търновски, който пострада при автомобилна катастрофа край Мадрид през 2008 година, седем години бе в кома и почина през 2015 година.

Днес синът му княз Борис е на 25 години. Той е кръстен на прадядо си Борис III и е единственият царски внук с изцяло българско име. До този момент той е бил гост на редица официални кралски събития в Европа.

Борис е роден през 1997 година, завършил е Европейския колеж в Мадрид, учил е в международното училище Сент Гилген в Залцбург, където се запозната с дъщерята на бизнесмена от Свети Влас Динко Динев - Александра. Известно бе, че двамата дълго време имаха връзка, но към днешна дата няма актуална информация за отношенията им.

Престолонаследникът е полиглот - владее 4 езика, има интерес към политиката, застъпник на зелените идеи и либералните ценности. Испански медии пишат, че обича изкуството, свири на китари и играе футбол.

Вижте цялото интервю, което бе публикувано в сайта на Симеон Сакскобурготски:

-Чест и почитания, Ваше Величество! Благодаря Ви от сърце за възможността да проведем задочно интервю за възкресния брой на периодичното печатно издание на Софийската света митрополия – списание „Епархийски глас“! Първите ми въпроси са свързани с детството Ви. Вашето св. Кръщение е тържествено отслужено на 12 юли 1937 г., Петровден, в Дворцовия параклис. На него присъства Св. Синод в пълен състав, Ваш кръстник става „патриархът на българската войска“ ген. Данаил Николаев, участва и министърът на войната ген. Христо Луков. Водата за Вашето св. Кръщение е донесена специално за случая от река Йордан, а кръстът е подарен лично от руския император св. Цар Николай II, кръстник на Н. В. Цар Борис III. Вярно ли е всичко това?

-Моето свето Кръщение беше извършено в Дворцовия параклис от Светия Синод и по желание на баща ми, мой кръстник стана „патриархът“ генерал Данаил Николаев от името на цялата войска. Генерал Христо Луков не е мой кръстник, но със сигурност е присъствал като член на правителството. Кръстчето, което получих тогава, действително е дар от св. император Николай II и е неизменно с мен оттогава. Било е подарено от императора на духовния наставник на Цар Борис, митрополит Василий.

-Знаем, че по време на кръщението всеки православен християнин бива и миропомазан с „печат дара Духа Светаго“. Кога е извършено над Вас и второто, Царско помазание – този свещен акт, даруващ особена благодат на православния монарх за опазване на Църквата и позволяващ му да преминава през Царските двери по време на св. Литургия в храма, за да се причасти заедно с цялото си семейство на светия Престол?

-Царското миропомазание извърши Софийският митрополит Стефан (по-сетне екзарх Български) след кончината на баща ми, през есента на 1943 г. Поради войната и поради скръбта по баща ми, това бе сторено в една интимна обстановка в Дворцовия параклис. От дядо Стефан имам ярки спомени. След вдигането на схизмата и вече като избран екзарх, той дойде у дома във Врана и тогава за първи път го видях с бялото було, и силно ме впечатли.

-Вие сте отгледан като единствен престолонаследник и за Вашето обучение и възпитание още от дете вероятно са полагани огромни грижи. Баща Ви е кръстен в Православието, а майка Ви, Н. В. Царица Иоанна – в римокатолицизма. Кой отговаряше за Вашето православно вероучение в Царство България и впоследствие в Кралство Испания, имахте ли духовен наставник?

-Както повеляваше Конституцията през 1943 г., бе определено и моето Настойничество, като мой духовен наставник стана Ловчанският митрополит Филарет, а с моето и на сестра ми религиозно обучение бе натоварен отец Иван Сунгарски, към когото и до днес съм запазил най-мили чувства. След 9 септември часовете ни по Закон Божи бяха силно намалени… Отец Иван заедно с дворцовия ефимерий отец Рафаил Алексиев редовно служеха в нашия параклис. Отец Рафаил отслужи и последната заупокойна литургия при втория гроб на  баща ми във Врана ден преди да напуснем България.

По-късно в изгнание, основна заслуга за моето, а и на сестра ми православно възпитание имаше майка ни Царица Иоанна, което на мнозина може и да изглежда леко противоречиво, защото тя бе ревностна католичка, но държеше ние строго да съблюдаваме православните традиции, празници и обичаи. Още в Египет ни посети покойният Нюйоркски митрополит Андрей, с когото през годините съм имал многократни срещи, разговори и кореспонденция. Но духовен наставник в прекия смисъл на думата не съм имал в изгнание. През 1955 г. във Виена имах среща, която, както можете да си представите, беше осъществена при пълна конспиративност, с блаженопочившия Български патриарх Кирил, който беше дошъл на лечение в австрийската столица. И за двама ни срещата беше сюрреалистична… Впоследствие, през 1961 г., аз му написах дълго писмо, в което го молех за неговото благословение за женитбата ми, излагайки становището на папа Йоан ХХIII по отношение на моя брак с католичка. Трябва да призная, и то с огромна благодарност към паметта и на двамата, че и патриархът, и папата подходиха по темата с бащинска грижа и такт.

-Имате ли спомен за срещи с други бележити духовници, например със св. Серафим Софийски Чудотворец, който през 1939 г. издава тъкмо книгата си за православната монархия?

-По онова време в Мадрид нямаше голяма православна общност, както е сега. Първоначално се черкувахме в един апартамент, където бе изграден скромен параклис. Впоследствие през годините съм имал възможност да беседвам с десетки православни йерарси, както на Руската задгранична църква, които помня с тяхната духовна строгост, така и предстоятели и архиереи от поместните Църкви. През 1965 г. с Царицата предприехме едно поклонническо пътуване до Йерусалим и Светите земи, където гостувах на Йерусалимския патриарх Венедикт, с когото запазихме добро познанство и впоследствие имахме случаи да се видим отново. През същата година по повод 10 години от моето пълнолетие в Мадрид се събраха представители на българската емиграция от четирите краища на света. Тогава Левкийският епископ Партений, чиято осанка и дълбока духовност никога няма да забравя, кръсти моите двама синове – Кардам и Кирил.

За съжаление, не съм се срещал лично със свети Серафим Софийски, макар да знам, че моят баща имаше отлични отношения с него. След началото на войната, мерките за сигурност и прочее, беше трудно за всички нас да водим един по-нормален начин на живот, да се движим из София. Но пък благодарение на Вас прочетох книгата му, която много ме впечатли!

-Израснал сте далеч от България, в католическа страна, но все пак монархия. Доколко според Вас формата на държавно управление влияе върху мирогледа и духовните нагласи на един народ? Или смятате, че личността на управника е по-важна за връзката между Църква и държава?

-О, това е доста труден въпрос за категоричен отговор. Но логично би било, ако държавният глава е вярващ човек и практикува своята вяра, и дава един пример в тази посока, хората да следват този пример. Но само формата не е водеща. Ние като християни знаем десетки примери за царе, които са достигнали святост в своето смирение и изповядване на вярата си. И нашата собствена, над 1100-годишна християнска история е пълна с подобни примери – св. Цар Борис-Михаил, св. Цар Петър, дори св. Тривелий, за когото, за съжаление, не много се знае сред хората днес. Ето например българската църковна община в Мадрид ще носи името на св. Тривелий, което мен особено много ме радва.

Когато назря моментът да се завърнете в родината, българският народ Ви посрещна с огромни надежди, вяра и любов. Вероятно е имало и хора, които са се страхували, а други са опитвали да се облагодетелстват от това. Но мнозина очакваха да се завърнете като монарх и да поставите край на една несправедливост, като възстановите отменената незаконно и насила, чрез чужда власт, Търновска конституция. Защо не предприехте действия в подобна посока, например национален референдум или свикване на Велико народно събрание? Според Вас има ли бъдеще монархията в България, когато Царят смирява себе си до гражданин, без да абдикира, и какво е то?

-Неведнъж съм отговарял на този въпрос. Според моето лично убеждение, в онези години, когато демокрацията ни бе още толкова крехка, един подобен опит за връщане към Търновската конституция би довел до сътресения и голямо разделение на обществото. А това аз не исках да причиня! Не забравяйте, че в продължение на 50 години за нас или не се говореше, или се фабрикуваха всякакви лъжи и хули. Като пример – терминът „монархофашизъм“. Което само по себе си е оксиморон! А за възстановяването на монархията днес… Нека бъдем реалисти. И да се огледаме наоколо. Възстановена ли бе монархията в Гърция, Италия, Румъния, Сърбия, Черна гора? А дали има бъдеще монархията изобщо – разбира се, но това е един сериозен философски въпрос, на който не се наемам сега да отговарям. Всичко е в Божиите ръце…

-Тази година честваме 1170 години от възцаряването и 1115 години от успението на св. Цар Борис-Михаил, българския Покръстител. Каква според Вас днес следва да бъде ролята на един православен Цар за подобряване на взаимодействието между Църква и държава, за разширяване на вероучението, за единството на българите в страната и в чужбина, независимо от политическата обстановка? Каква бе Вашата роля за преодоляване на печалния разкол в Българската православна църква?

-Вижте, в конституционната монархия Царят не определя взаимоотношенията между държавата и Църквата. Това не е в неговите прерогативи, но безспорно, както казах и по- рано, когато един държавен глава е вярващ човек, то неминуемо това се отразява и в неговите решения, и в редица сфери на живота на страната. Търновската конституция е категорична, че Царят олицетворява единството на нацията във всичкото ѝ многообразие, но лично той принадлежи към православната вяра. И този факт ни най-малко не е пречил Царят да бъде обединител на цялата нация, даже напротив. Колкото до болезнената тема с разкола, смея да кажа, че моето упорито становище по темата беше решаващо. Не е моя самооценка, още по- малко – липса на скромност! Това са думи на мнозина, които си дават сметка каква беше политическата ситуация тогава и какъв кураж изискваше това историческо решение. Впрочем това не е първият български разкол през ХХ век, с който аз се сблъсквам. Още от 1965 година, когато започна цялата тема с политическото противопоставяне в Църквата и намеренията на някои да учредят българска задгранична църква, и то под мой „благослов“, срещнаха решителния ми отпор. Аз всякога съм се старал да пазя своята вярност към единството на Българската църква. Така също и от първия ми ден като министър-председател продължих така, щото да се пази установеният каноничен ред и да се прекрати това печално разделение.

-На 2 май 2015 г., на тържествена св. Литургия в Плиска по повод 1150 г. от Покръстването на България, Светият Синод на БПЦ обяви своето решение да възстанови вековната традиция за споменаване в началото на Великия вход на Царя на българите във Ваше лице. Вие обаче се обявихте против това споменаване, вероятно поради възникнали смутове в обществото и от смирение, затова към момента в някои храмове у нас то се извършва, а в други не. Но това решение не бе само от лично уважение, а по-скоро официално потвърждение от Св. Синод за изконната отговорност на Царската институция за единството на Църква, държава и народ. Не считате ли, че това споменаване би било важно за бъдещето ни?

-Вижте, не съм се „обявявал против“ това решение на Светия Синод. Подчиних се. В своето писмо до Светейшия патриарх само изразих желанието си поменаването на името ми да не се възприема като повод за раздор. Като православен християнин, това не бих могъл да понеса. Помолих това поменаване да е според желанието на съответния свещенослужител. До лятото на 1946 г. беше така – името на Царя се поменаваше на светите богослужби и решението на Светия Синод не създаде нов ред или измени съществуващия порядък, още по- малко пък наруши републиканската конституция, каквито нелепи гласове се чуха тогава. И аз използвам случая да благодаря отново на синодалните митрополити и на всички свещеници за техните молитви и благословение, от които всички ние толкова имаме нужда.

-Знаем, че Техни Величества Цар Фердинанд и Цар Борис III са полагали огромни усилия за благоденствието на България и са допринесли за множество славни моменти от историята ни, но също и като монарси са отговорни за редица междуособици и национални катастрофи през миналия век. Ваше Величество, за какво бихте поискали прошка от българския народ – както относно Вашата политическа и обществена дейност, така и като наследник на царската династия, управлявала България 56 години?

Забелязвам, че през последните години в чужбина се появи един странен вид ревизионизъм - да се иска прошка за решения, които са взимани в съвсем други времена и в други условия. Например папата да се извинява за ролята на своя предшественик папа Пий ХІІ по времето на Втората световна война, а и други по-рано случили се събития. Или Испания да се извинява за покръстването на местните народи в Америките. И прочее, и прочее… Като православен християнин смятам, че човек винаги трябва да бъде готов да иска и да дава прошка. Сирни заговезни е един чудесен пример, който имаме в тази посока! Но да започнем да се извиняваме сега за решенията на други хора, в други времена, в други реалности, още повече че тези решения едва ли са били еднолични, ми се струва, меко казано, алогично и дори лицемерно.

За съжаление, българите често сме с нагласата всичко да започва от нас. Не зачитаме истински миналото си и това е много тъжно! Все гледаме да рушим и всичко да се опитваме да правим отначало. Вижте Франция – минала е през всички политически режими. И се гордее с всеки един от тях. И това води до изграждането на национално самочувствие и гордост. Много хубаво би било, ако и в нашите учебници съдържанието бъде цялостно, обективно и с цел такова възпитание.

-Разкажете ни с няколко думи за настоящата дейност и за бъдещите идеи на учредените към Двореца „Врана“ Фонд за опазване на историческото и културно наследство „Цар Борис и Царица Иоанна“ и Царско историческо общество. Възстановеният наскоро Дворцов параклис отворен ли е вече за посетители?

-Преди повече от 10 години създадохме Фонда за опазване на историческото наследство „Цар Борис и Царица Иоанна“ с цел да съхраним царското наследство на България със средствата, с които ние разполагаме. След дълги години на тотално безразличие, лъжи и пропаганда, семейството ми и аз решихме, че ще е жалко да изпадне в забрава такова богато историческо наследство – архивите, семейните картини и предмети, при положение че могат да станат достояние на широката публика. Взели сме присърце тази задача, като се стараем да съберем отново в България голям брой исторически предмети, експонати и документи. За съжаление, даже и днес периодът на Третото българско царство продължава да бъде неглижиран и обект на непознаване и дори обругаване. Затова считам дейността на Фонда за извънредно важна! Не само като културно-историческа, но и като духовна, защото тя има и своите духовни измерения. Ето, с благословението на Негово Светейшество патриарх Неофит и Светия Синод се освети възстановеният Дворцов параклис „Св. св. Цар Борис и Йоан Рилски Чудотворец“, носещ имената на небесните закрилници на покойните ми родители. И така вече храмът е действащ и отворен за богомолци. Често се служи св. Литургия, което за мен е особено важно, и силно ме радва фактът, че вече имахме няколко пъти св. Кръщение.

-Почти всички Ваши наследници са далеч от България, единствен от тях 15-годишният Ви внук, Негово Височество Княз Симеон-Хасан, вече живее и учи тук. Той знае български, посещава православни богослужения, причастява се – все пак Вие сте негов кръстник. Вероятно именно Вие и неговата майка, Нейно Височество Княгиня Калина, го насърчавате в любов към Бога и родината? Или той вече си има и духовен наставник?

Моите синове не живеят в България поради явни причини – когато промените се случиха тук през 1989 г., синовете ми вече имаха работа, професия, семейства. Щеше да е невъзможно да оставят всичко и да се преместят тук. А докато бях премиер, умишлено ги бях помолил дори да не идват тук, заради множеството спекулации и нападки по мой адрес – че възстановявам монархията и други подобни. И така въпреки самотата да съм далеч от семейството си, аз се реших на тази стъпка. Разбира се, ако сме действаща монархия, напълно нормално би било те да живеят и работят тук. Но уви, не сме.

-Ваше Величество, днес Вие сте единственият жив православен Цар, не само в България, но и в света – дано Бог Ви дарува още дълги благодатни години! Но като християни се учим да сме подготвени за момента, в който ще се преставим в Господа, а историята ни дава редица неприятни примери за династически спорове. На кого от Вашите наследници бихте завещали отговорността на Царската корона, макар и към момента символично, но в името на това да бъде продължена историческата ни традиция от над 13 века?

-Това е хубав въпрос и се радвам, че ми го задавате. Особено след като вече съм срещал спекулации по темата. Както е известно, в Европа монархиите се наследяват „вертикално“ – от родител към дете, „права низходяща мъжка линия“, както разпорежда и нашият основен закон – Търновската конституция. Извън Европа, например в Саудитска Арабия, наследяването е „хоризонтално“ – от брат към брат и така докато се изчерпа тази линия. При нас въпросът е ясен – първородният син става престолонаследник. В случая днес, за наша огромна скръб, първородния ми син го няма, следователно неговият първороден син е следващ в линията на онаследяване. Но тъй като днес не сме монархия, един ден моят внук Княз Борис Търновски ще носи титлата Пазител на Короната. Подобен е случаят и с Румъния. Така съм решил подир множество продължителни обсъждания и размисли.

Огромна благодарност, Ваше Величество, за отделеното време и за Вашето молитвено застъпничество пред Бога за българския народ! За финал – Вашето послание към българите в дните на Възкресение Христово.

На сънародниците и на целия свят пожелавам преди всичко мир, толкова необходим на всички ни в тези нелеки дни! Наред с това – да се радват и да празнуват този най-светъл ден – деня на Христовото Възкресение!