„Топлофикация” взе за дългове колата на жена-труп

Автор: Илонка Иванова, Видео: Добромир Доскачаров

Таня иска да умре. Заявява го примирено и тихо. Иска да умре, за да не пречи повече на близките си, да не страда от ужасните болки от артрита, да не гледа угрижените хора около себе си, да не чува нямаме пари за лекарства и да не търпи унижение след унижение. Последният инсулт ме удари в очите и ушите, почти се зарадвах, че няма да виждам и да чувам, но Господ пак ми върна зрението и слуха. Защо? За да гледам празния хладилник, подутите си крака  и изкривените пръсти на ръцете, с които вече не мога и да хвана телефонната слушалка и да се обадя на някого. Не, че има на кого…

Таня е на 58 години, но изглежда на 80. Артритът я покосява преди 18 години. Започва внезапно и никакви лекарства не могат да го спрат. Медицината е безсилна, единственият изход е трудоустрояване.  Бях продавачка в текстилен магазин. Страшно си обичах работата. Контактувах с много хора, помагах им. Награждаваха ме, понякога и с една усмивка, но тя ми стигаше. И изведнъж от живия живот преминах в графата отписани. Беше страшно. Оказах се в затвор – в собствения си апартамент. Имах само телевизора и съпруга си Киро. Тъжно ми е, гузно ми е, че превърнах и живота на моя съпруг в ад. От над 15 години той е моята болногледачка. Сутрин ставаше, измиваше ме, нахранваше ме и отиваше на работа. Вечер го чаках да се върне. В началото можех да се нахраня сама, но пръстите на ръцете ми се извиха и не мога да хвана прибор. Изпускам го. Киро ме храни като малко дете с лъжичка. Отиде животът на моя мъж покрай мен. Като другите хора той иска да има приятели, да излезе вечер, да си поговори с хора, но през последните години не мога нищо да правя сама. Не мога да се задържам дълго в едно положение и трябва да ме премести. Като го няма, плача. Самотно ми е, тъжно ми е. Преди време можехме да излезем с инвалидната количка, но сега не мога са се задържа в нея. Клюмвам, дори и да ме вържат. Не зная какъв е светът навън, забравила съм как изглеждат хората, сградите. Чух, че имало нови магазини, но не съм ги виждала…

Лекуват ме по телефона

Казва жената с огорчение. Тя не може да отиде на лекар. Няма как. Джипито й пък не иска да идва у тях. От каквото и да се разболее, получава рецепта по телефона. Най-ужасно било, когато получила инсулт. Цялата се гърчела, челюстта й се схванала, не можела да мръдне главата си. В болницата отказали да я приемат без придружител, а семейството нямало пари да си плати. Тогава джипито дало рецепта по телефона, без да дойде и да види в какво състояние е пациентката. Последният инсулт бил на Гергьовден. Всички повикани лекари отказали да дойдат. Дошъл невролог на частно. Срещу заплащане, естествено. Три дни Таня била между живота и смъртта. Но оцеляла. Знаех, че нямаме пари за погребение. Как да умреш точно преди пенсия? – пита тя и самотна сълза се отронва по бузата й.  Жалко, че и зъболекарите не лекуват по телефона. От силните лекарства ми изпадаха зъбите. Но няма кой да ме занесе до зъболекарския стол, пък и как ще платим? Стискам устни и пия аналгин. Докато зъбът сам падне…

Таня е поредната жертва на шантавата ни здравна система. На всеки три години минава ТЕЛК, за да й подновят протокола за трудоустрояването. Всички знаят, че е нелечимо болна, но законът е такъв. На всеки три години остава по половин без пенсия, защото не е готов новият документ. Звучи ужасно, ако не знаехме за още такива случаи. Преди време инвалид с отрязан крак се оплака, че през година ходи на ТЕЛК. Питал изумено – защо, а лекар се пошегувал – длъжни сме по закон да проверим дали не ти е поникнал нов крак…

Не ставам за личен асистент, нищо, че съм такъв

Казва съпругът Киро. Като погледне човек нещастното семейство отстрани, не е ясно кой страда повече. Таня , или мъжът й. Той се е превърнал в доброволна гледачка. Мести я нежно, променя позата й на десетина минути, къпе я, готви й, храни я, преоблича я. И я гледа с…любов. Сълзи се стичат по лицето на Киро, когато обяснява как кандидатствал по програмата Личен асистент, но не го одобрили, защото е на 63 години. И нямало да се справи с длъжността. Да се смееш ли, да плачеш ли, или да вземеш  една пушка и да се гръмнеш. Та аз върша всичко това безплатно. Кои са тези хора, които определят, че няма да се справя? От 15 години съм личен асистент на съпругата си, тичам по болници, по аптеки, по магазини, готвя, пера, чистя, храня я, къпя я, обличам я, сменям й памперса…А те не ме одобриха!

Докато работех, взимах 350 лева и се справяхме. Сега пенсията ми е 202 лева. На Таня е 260. Много пари, нали? Но лекарствата й са 180 лева на месец, памперсите 30, билките и сокчетата още 30. За ток плащаме по 150 лева, защото климатикът при нея е денонощно включен. Ако стаята изстине, започва да вие от болки. Ужасно е. Плаче като ранено животно. Не мога да я оставя да мръзне като куче. Едва ни остават пари за хляб. А някои от лекарствата не можем да купим. Има едни инжекции по 150 лева, които ще я облекчат, но…

Цяла къща на село отиде за лекарства. Да са живи и здрави брат й и снаха й, те са ни голямата опора. Идват, развличат я, помагат ни. Продадоха къща на село. Нашата част я дадохме за лекарства. Те дадоха и от техните пари. Преди време поне по телефона можеха да говорят. Сега Таня не може да държи слушалката…А те пък не могат да идват всеки ден.

Когато ни осъди Топлофикация, не издържах

Плаках като дете. Осъдили ни, без изобщо да ни предупредят. Не съм присъствал на делото. Направо получих решението. Трябва да платя 2000 лева, по 100 на месец. Но откъде да ги взема? Примолих се на съдия-изпълнителя, той каза може и по 50, но всеки месец. Запорираха ми колата. Поне нея ползвах да отида до някоя аптека или болница, а сега съм с вързани ръце. Колата ми е стара, ударена е, защото на пътя ми излезе животно и я блъснах в мантинелата, за да не го убия. Нито мога да я ремонтирам, нито да я продам. Стои „арестувана” на паркинга, сякаш съм най-големият престъпник в този град. Ако имах пари, щях да платя на „Топлофикация”. Но не мога да ги взема от лекарствата на жена ми и да им ги дам. Нечовешко е. Кажете ми как да изляза от този кошмар?

Киро отново се разплаква и бърше носа си в руло тоалетна хартия. Таня тихичко хълца до него. Слънчев лъч се отразява в арестуваната кола и безнадеждно обикаля стаята, после угасва.

Излизаме на пръсти…