Запалиха ми се гащите

Или как в уж мистичното село Българи бяха изгорени повече въглища в скарите, отколкото за нестинарската жарава

Ключови думи: нестинарство, Българи, панаир, въглени, кебапчета, обичай, огън

Древният обичай нестинарство е бил широко разпространен допреди век в Източна Тракия. Днес той е запазил автентичния си вид само в странджанското село Българи. 
Посещаваме го в деня на Константин и Елена, когато от древни времена се случва мистиката на огнените танци. На гръцки думата „нестинарство“ е „анастенария“, идва от въздишане, пъшкане, което е характерно за поведението на нестинарите по време на транс.

Наближавайки Българи първата въздишка, която се отделя от мен, е заради километричната опашка от коли, задръстили пътя от двете страни. Паркираме на около километър и излизайки от колата сред прекрасната зеленина наоколо, вместо мириса на окосена трева, каквато обичайно посреща градския човек на село, ни прегръща познатото "ухание" на скара, мастика и захарен памук.
С шеговити подмятания минаваме край табелата „Село Българи - етнографски резерват. Съхранен полуезически обичай нестинарство.“ Кебапчетата така са се разтворили във въздуха, че дори сит човек би се замислил дали да не мушне едно, ей така - заради традицията. Като да идеш на футболна среща и да си вземеш слънчоглед. От последния има в огромни количества по многобройните сергии, стратегически завзели всяко удобно място на главната улица, водеща към центъра на селото. Над 30 вида локуми, печени преди година ядки, дрехи тип „битака в Меден Рудник“, всякакви светещи джунджурии са изсипани по калпави маси, зад които стоят нахилени продавачи, крякащи всякакви безумни фрази само и само поне да погледнеш към тях: „Захарния памук на Рамбо, моля!“, „Три чифта чорапи за един“... А балоните с хелий са навсякъде. Шарени, нахилени физиономии на Мики Маус, Бъгз Бъни и Туити, се реят гротескно пред старинните фасади на къщите.  В това ли са превърнали люлката на мистичните нестинари? 

Пластмасовите столове и маси плътно са заобградили църквата „Св. Константин и Елена“ и пращят от тълпите, жадни за сеир посетители. Наоколо са насядали цветнокожи братя и сестри, дебнещи за недоизядени неща. Народните песни, леещи се от сцената в дъното на площада, едва заглушават циганската глъч.

Обичаят трябва да започне в 21 ч., а започва в 22. На площада се е събрала хилядна тълпа, някои са пияни, има и дрогирани. Лампите изгасват и всички от втория ред назад окончателно губят видимост. Само лампите от десетината телевизионни камери разрязват мрака около въглените. От някъде се чуват тъпани и по-информираните разбират, че започват да извеждат нестинарите от къщата, наречена „Конака“. Групата им  се движи в посока църквата, която обикалят три пъти. Достатъчно време за да се включат и настроят стотици фотоапарати, джиесеми, камерки и кой каквото могъл да донесе, за да запечата за спомен огнения ритуал. Като човек, претендиращ за знания в областта на фото и видео документирането, държа да споделя, че гледайки ставащото пред вас в екрана на електронно устройство, не преживявате дори малка част от случката. Бездушен сте като лента за фотоапарат или флашкарта.

Нестинарите тръгват към жаравата. Тълпата спори кой накъде да се помръдне, за да даде път на странджанските езотерици. Всеки сантиметър е зает от човешка маса, която пази ревностно мястото си, а ако може да се набута по-напред - още по-добре.

Групата нестинари достига жаравата и започва да я обикаля – три пъти, както е по обичай. Тук танцуващите върху жаравата трябва да запазят състоянието на транс, въпреки петимата видеооператори с прикачени към камерите си прожектори, които вървят и приклякат пред и около тях, както гейши разнасят пълни кани на чаена церемония. След третата обиколка на огнения кръг, групата спира и пред нея се нарежда взвод от фотографи, професионални и не толкова, които трещят със светкавици в лицата им, всеки опитващ  да улови някакво по-особено изражение на "обредно вглъбение към отвъдното". Публиката избухва в недоволни възгласи и освирква медийната гилдия, която се разрежда под заплахи за телесна саморазправа.

Изглежда обаче танцьорите са свикнали на такова внимание и не губят "транса". В рамките на 15 минути десетината нестинари се отдават на древната традиция, като ходят по нажежените въглени без да изгорят краката си. Три гайди и три тъпана огласят ритуала с мелодия, запазена през вековете. Жени и мъже, млади и стари показват невъзможното, върховенството на човека над най-силната стихия – огъня. Постепенно танцът се забавя и с ръце, хванати една за друга, нестинарите повеждат хоро около жаравата. Случайни наблюдатели от тълпата се включват в хорото и скоро то става на две и повече редици. В един момент купчината въглени остава извън центъра на танцуващите и тутакси е заобиколена от порядъчно подпийнали младежи. Няколко от тях захвърлят обувките си и отначало страхливо, а после по-смело, запристъпват по изстиващите въглени. Младеж в неадекватно състояние се осмелява да направи няколко обиколки из жаравата, а накрая изритва огромна купчина въглени към тълпата. „Запалиха ми се гащите!“ се чува глас. Добре, че няма изгорени очи.

Тъжно и жалко, това видяхме вечерта на 3-ти юни в с. Българи през 2011 г. Една вековна традиция, обявена за световно културно наследство от ЮНЕСКО, е превърната в селски панаир. „Ден година храни“, ще каже бай Стоимен от сергията с локумите, но споменът остава за цял живот.