Да изговарям текста в „Плач на ангел“, е наслада за мен, сред нас има много Райчовци
Стефан Цанев поставя въпросите - за това ли живеем – за да ни е сигурно всичко и да сме малки човечета, и днес срещаме много като него
- Г-н Мутафчиев, разкажете ни за „Глас на ангел“. Как стигна до Вас тази пиеса на Стефан Цанев и с какво Ви спечели?
- Стефан Цанев ми се обади и каза: „Христо, пращам ти една пиеса, прочети я и после ще говорим.“ Аз я прочетох и му казах: „Няма какво да говорим, вземам я“, след което я дадох на режисьора Стоян Радев, с когото за около 3 месеца я подготвихме.
Искам да благодаря на Гранд хотел и СПА „Приморец“ и на фестивала „Порт Прим Арт Фест“ за поканата за премиера на спектакъла в Бургас. Смятам, че хората, които организират тези събития, са онези бели лястовички в нашата държава, които наистина могат да си позволят да направят нещо хубаво, без да чакат дивиденти от това и да дадат на хората изконното право на достъп до изкуство и култура.
„Плач на ангел“ ще се състои утре в Дома на НХК в 19,30 часа.
Вижте програмата на Порт Прим Арт Фест за утре 7 октомври
- Разкажете ни за Райчо, който излиза от затвора и след това иска да се върне там отчаяно, все едно се връща в рая. Това не е ли гротескно, страшно за обществото ни?
- До такава степен Райчо, излизайки от затвора след 19 години в килия, не се вижда в света навън, че свободата не е тази свобода, която той би желал, че тази демокрация не е демокрацията, която той би искал. Райчо вижда, че животът навън толкова смачква човека и го кара да рови по кофите, за да се нахрани, гонят го от всяко работно място само като чуят, че е лежал в затвора… На него не му остава нищо друго, освен да търси сигурността и познатото. Всичко, което той казва накрая: „Тук е всичко, което обичам, тук е всичко, което познавам, тук е моят свят, в затвора, пусни ме да вляза.“ Райчо търси сигурността на това, че винаги има къде да спи – щеш, не щеш, спиш в затвора, имаш какво да ядеш – сутрин, обед и вечер по часовник. От тази гледна точка малкият човек търси сигурността.
Дори темата с това, че социализмът е мил на някои хора напоследък, пак е някакво желание за реабилитация към сигурното, към това, че заплатата тече – работиш или не, имаш къде да спиш, топличко е, имаш какво да ядеш и друго не ти трябва. Тук са философските въпроси – за това ли живеем – за да ни е сигурно всичко и да сме малки човечета, които имат къде да спят и какво да ядат, и да не ни интересува нищо друго. Това са въпросите, които този спектакъл задава на публиката. Но не ги задава директно, а индиректно и хората си отговарят, чак когато се приберат вкъщи.
- Срещат ли се Райчовци в нашето съвремие, познавате ли такива?
- Пълно е. Познавам много бездомни хора, които искат да плюят на свободата и на демокрацията – такава, каквато днес сме я изградили. Искат да се върнат на сигурното – социализма. Едни клошари под моста „Чавдар“ казват в пиесата: „Ние ще правим контрареволюция и ще връщаме социализма.“ Срещат се много Райчовци, за жалост на човечеството.
- Това е вторият спектакъл, който играете по пиеса на Стефан Цанев, в този смисъл „Духът на поета“ или „Плач на ангел“ са по-близко до сърцето Ви?
- Ако „Духът на поета“ вибрира около мощен и силен човек като Стефан Стамболов, тук виждаме едно малко човече, което е поставено пред мощен избор, в този смисъл повече ми харесва „Духът на поета“. Но пък много повече наслада изпитвам в момента да вляза в ролята на Райчо и да изговоря онези думи, които си ги шушнем по кафенета, ресторанти и когато седнем на маса, но никога не казваме директно. Изговарянето на този текст на Стефан Цанев в „Плач на ангел“ ми носи страхотна наслада, защото аз мисля като него. За много от нещата, за много от темите, които той подава в „Плач на ангел“, аз мисля като него.
- Какво е Вашето мнение като председател на Съюза на артистите – решава ли в момента адекватно проблемите на гилдията служебното правителство? Преди време министър Минеков например обяви, че трябва да се затворят предприятията, които са на загуба, визирайки театрите.
- Аз реагирах веднага на последното, защото смятам, че министърът трябва да си служи с друга терминология, която е изведена и в Закона за закрила и развитие на културата, където театралните места се наричат държавни институции. Реално погледнато те са предприятия – почти във всеки голям театър има работилници по дърводелство, по железарство, шивашки цех… От тази гледна точка те са предприятия, но все пак в закона са записани по друг начин.
Смятам, че служебното правителство нищо не защитава освен собствените си интереси и тези на ръководителя, който им е задал задача да свършат една работа за определено време. Само че той им даде и друга задача – да подготвят изборите, които трябва да бъдат честни и демократични, а не да създават безсмислени новини всеки ден. Реално погледнато нито една от тези новини в нито едно министерство не бяха доказани, че са истина. Това правителство беше една хаотична пушилка. На такава съм се нагледал в казармата, когато ни кажат: „Сега напред срещу врага с мощен вик „Ура!“ Викаме „Ура!“, не знаем дали има противник, но викаме и стреляме с едни автомати и не улучваме нищо. Или ако улучваме, то са мишени, които излизат от земята и са специално поставени. Лично аз не смятам, че това правителство си свърши работата, това и предното. От друга гледна точка – не смятам, че и ние сме имали кой знае какви контакти с правителството или с Министерството на културата, защото министърът на културата в момента изобщо не се интересува от мнението на браншовите организации по теми, свързани с отделните браншове в културата. Той не се интересува и от компетенция, а само от политическия си кабинети и от собственото си мнение.
- В такъв случай как преминават артистите и като цяло гилдията през коронакризата?
- Чакаме да си отиде служебният министър, да дойде читав, с когото да работим. Вземете само факта, че дори не беше внесена актуализация от страна на Министерството на културата, когато се актуализираше държавният бюджет. Та трябваше в последния момент депутатите в парламента, които се сетиха и най-вече г-жа Мария Капон, да повдигне въпроса.
Дори не бяха внесли в Министерския съвет постановление, с което театрите да могат да работят във времето на извънредна ситуация по начина, по който работехме досега. С падането на това постановление, от 1 ноември трябваше всички театри да се върнат на старата методика, което означава, че щяха да фалират. Слава Богу, днес е последният срок и доколкото знам, е внесена такава точка за удължаване на министерското постановление с оглед на извънредното положение.
- Какви качества трябва да притежава следващият министър на културата, за да бъде адекватен на ситуацията в момента? Има ли такава личност, според Вас?
- Има, да. Първо и основно нещо – трябва да е диалогичен човек. Второ – да обича хората на културата. Трето и не на последно място – да познава поне един сектор в сферата на културата добре. И също много важно – да умее да си съставя работещ екип.
В момента не визирам никой, защото трудно се намират такива хора. Министърът на културата трябва да е комплексна личност. Не държа да бъде театрал, скулптор, художник или музикант, той трябва да бъде обществено значима личност, която умее да бъде диалогична и да се интересува от мнението на браншовете.
- Ще гласувате ли на следващите избори на 14 ноември?
- Задължително ще гласувам. Смятам, че само който гласува, после има право да псува. Следя политическата обстановка и съм добре ориентиран в това отношение.
- Какво е мнението Ви за политическата ситуация в България в момента – три пъти за година провеждаме избори и така и не се постигна крайният резултат?
- Кьопава работа от гледна точка на избор на българина. Българинът е добър човек, но е много доверчив и все чака месията. Все чака някой да го управлява, да го води. Както Райчо казва в пиесата: „Я водач, я чобанин, па ако ще и към пропаст да го води, както е рекъл народният поет.“ Българинът чака все някой да го води нанякъде. Той самият не може да се самозаведе, затова чака някой друг. Поради тази причина сме вече на трети избор. Ако и аз утре се появя с партия, със сигурно ще има хора, които и за мен ще гласуват. Те не знаят каква е моята експертиза, не знаят мога или не мога, ставам ли за тази работа, имам ли стратегия, нямам ли. Не. Само защото аз се казвам Христо Мутафчиев, някой ще гласува за мен. Това е лошо и затова сме на трети избор.
- Какво е мнението Ви за новия тип политици, които ще опитат да се наложат на този вот, така наречените „харвардски момчета“?
- Много е хубаво да си учил в Харвард сигурно, сигурно е много хубаво да си учил и в Кеймбридж. Аз обаче съм с резерви от гледна точка на това, че където и да си учил, каквото и да си учил, това да ръководиш държава е много различно нещо от това какво си учил. Защото и най-много знания да си получил от света, ако не знаеш как да ги приложиш на практика, още повече, че когато управляваш държава, ти трябва да се грижиш за всеки човек, не за един, втори или трети, а за всички хора, които работят в различни браншове, живеят в различни среди. Ти трябва да умееш да бъдеш онова куче-водач, което да има нюх, да усеща, да предусеща и да знае, че помагайки на шофьорите на градския транспорт, например, давайки им възможност да работят добре заплатена работа, ти помагаш на махалата Х с малцинство У. Защото добрият шофьор, с добрата заплата и добро отношение към пътниците ще предостави онази услуга и на махалата, че тези хора ще се почувстват българи и ще си кажат: „Има смисъл да работим, да гласуваме и да принадлежим на тази държава. А не да крадем и да правим золуми.“ Това е витиеват пример, но моята теза е, че освен да си завършил Харвард, ти трябва да имаш и способности да управляваш – и то не фирма, а държава. Като цяло аз съм по-скоро резервиран, отколкото негативен към такъв тип хора, които се появяват от нищото. И Царя имаше високо образование, и той живееше къде ли не в света, и той имаше контакти с царе, принцове, крале. И Царя е учил, има едно друго образование, което му е дадено по право или не като царска принадлежност. Какво обаче се случи – помним добре. За да не си припомняме какво се случи в близкото минало, трябва да разсъждаваме над тези неща навреме. За да не си кажем после – ох, ама то боли.
- Как приемат пандемията артистите, вярват ли в нея? Ваксинират ли се актьорите, Вие ваксиниран ли сте?
- Ваксинацията е въпрос на избор, както и какъв пол да избереш. Аз лично не съм се ваксинирал не защото не искам, а защото имам много антитела и смятам, че са повече, отколкото ще ми вкара ваксината. Когато започнат да падат надолу, ще отида и ще се ваксинирам.
Гилдията осъзнава колко е страшна тази пандемия. Гилдията не е глупава. Осъзнаваме много добре до какъв риск води несериозното отношение към такава ситуация. Около 46% от колегите са ваксинирани.
Имаме колеги, които прекараха тежко вируса, както и такива, които си отидоха от този свят – оперни музиканти, певци, балетисти.
- Има ли надежда скоро театрите и концертните зали да се върнат към 100% посещаемост?
- Има, да. Ако въведем тестване с антигенни тестове преди всякакви такива събития, можем да работим и на 100%. Хората ще идват 1 час по-рано или предния ден, ще си правят тест за 2 минути, ще видят дали са положителни, или не и ще влизат в залата, ако са отрицателни. Това е протокол, който трябва да бъде приет от Министерството на здравеопазването. Но аз вече казах – това правителство е страшно хаотично и едва ли ще го направи. Затова просто чакаме да си отидат.
Хвана си 2 пъти по-млада жена и разкри, че...
