Кой е виновен за хаоса в Афганистан? Спомнете си мажоретките на войната

Ключови думи: Афганистан, новини, талибани

Всички са виновни за катастрофата в Афганистан, с изключение на хората, които я започнаха. Да, Джо Байдън се прецака, като избяга толкова хаотично. Да, Борис Джонсън и Доминик Рааб не успяха да подготвят адекватни и навременни мерки за евакуация на уязвимите хора. Но има яростна решимост в медиите, която гарантира, че никой няма вина от онези, които започнаха тази открита война без реалистични цели или без план за излизане от нея, след като я водиха с малко грижи за живота и правата на афганистанския народ, а това са тогавашният президент на САЩ Джордж У. Буш, британският премиер Тони Блеър и тяхното обкръжение, пише вестник "Труд".

Всъщност самооправдаването на Блеър и прехвърлянето на вината върху Байдън миналия уикенд бяха новините от първата страница, докато тези, които се противопоставиха на тази пагубна война преди 20 години, останаха забравени в повечето медии. Защо? Защото да се признаят грешките на мъжете, които преследваха тази война, би означавало да се разкрие и ролята на медиите в нейното улесняване.

Всяко справедливо отчет на това, което се обърка в Афганистан, Ирак и другите страни, пометени от „войната срещу тероризма“, трябва да включва и пагубното представяне на медиите. Мажоретките на войната в Афганистан бяха почти универсални, а инакомислието беше третирано като нетърпимо. След като Северният алианс нахлу в Кабул, изтезавайки и кастрирайки своите затворници, изнасилвайки жени и деца, Telegraph ни призова „просто да се радваме“, докато Sun излезе с двустранен редакционен материал, озаглавен „Срам за предателите: грешно, грешно, грешно ... глупаците, които казаха, че съюзниците са изправени пред бедствие”. В „Гардиън“ Кристофър Хитчънс, се обърна към американската хегемония и война, отбелязвайки тържествеността на случая с думите: „Е, добре, ха, ха, и да, бу. Беше… очевидно, че поражението е невъзможно. Талибаните скоро ще станат история“.

А малкото журналисти и общественици, които изразиха своето несъгласие, бяха добавени към ежедневния списък на Telegraph за „полезните идиоти на Осама бин Ладен“, и обвинени в „антиамериканизъм“ и „за терористите“, и бяха подигравани, осквернени и унищожени почти навсякъде. В Independent Дейвид Ааронович твърдеше, че ако се противопоставяте на продължаващата война, вие „се отдавате на един космически хленч“.

Всички, които познавам в САЩ и Великобритания, които бяха нападнати в медиите за тяхното противопоставяне на войната, получиха смъртни заплахи. Барбара Лий, беше единственият член на Конгреса, която гласува против предоставянето на правителството на Буш на отворен лиценз за използването на военна сила, и имаше нужда от денонощни телохранители. На фона на този макартистки плам, активисти на мира като „Жени в черно“ бяха причислени като „потенциални терористи“ от ФБР. Тогавашният държавен секретар на САЩ Колин Пауъл се опита да убеди емира на Катар да наложи цензура на „Ал Джазира“, една от малкото медии, които постоянно оспорваха тази война. След като той се провали, САЩ бомбардираха офиса на „Ал Джазира“ в Кабул.

А медиите бяха почти изключително запазени за тези, които подкрепяха това приключение. Същото се случи преди и по време на инвазията в Ирак, когато противниците на войната получиха само 2% от ефирното време на Би Би Си по темата. Опитите да се оспорят лъжите, които оправдават това нашествие като предполагаемото притежание на оръжия за масово унищожение на Саддам Хюсеин и предполагаемия му отказ от преговори, бяха удавени в прилива на патриотично вълнение.

И така, защо толкова много от медии са толкова кръвожадни? Защо толкова обичат бомбите и куршумите, а толкова малко дипломацията? Защо изпитват очевидното удоволствие да позират върху купчина от тела, преди тихичко да се оттеглят, когато нещата се объркат?

Очевидният отговор е в старата поговорка, че „ако кърви, това води“, така че има вродено търсене на кръв.

Спомням си сякаш беше вчера момента, в който започнах да мразя индустрията, за която работех. През 1987 г. продуцирах програма за актуалните въпроси за Световната служба на Би Би Си. Беше бавен новинарски ден и нито един от разказите не ни даде акцент в програмата. Десет минути преди предаването вратата на студиото се отвори и редакторът влезе. Той плесна с ръце и извика: „Чудесно! Имаме 110 загинали в Шри Ланка!”, и изглежда новините са спектакъл и нищо не доставя такова зрелище като войната.

Друг фактор в Обединеното кралство е продължаващия провал в нашата колониална история. В продължение на векове интересите на нацията бяха свързани с интересите на богатите, а интересите на богатите зависят в значителна степен от колониалната плячка и военните приключения, които я доставят. Подкрепата на отвъдморските войни, колкото и да беше пагубна, се превърна в патриотичен дълг.

От цялото настоящо удряне в гърдите за катастрофалното поражение в Афганистан нищо не беше научено. Медиите все още ни тормозят с утешителните лъжи за войната и окупацията. Те разпространяват ударите с дронове, при които биват избити цивилни граждани, а корупцията е разрешена и се насърчава от окупационните сили. Те се стремят да преосмислят своите оправдания за решението да се влезе във война, като главното от тях е защитата на правата на жените.

Но този въпрос, колкото и да е важен, не беше сред първоначалните военни цели и няма да свали талибаните. Президентството на Буш беше осигурено и неговите войни бяха насърчавани от американските ултра консервативни религиозни фундаменталисти, които имаха повече общо с талибаните, отколкото със смелите жени, търсещи своето освобождение. През 2001 г. вестниците, които сега се представят като защитници на правата на човека, се подиграваха и възпрепятстваха всяка възможност пред жените. Sun пускаше снимки на момичета с голи гърди на страница 3, а Daily Mail разруши живота на жените със своята „Странична лента на срама“ (лента с миниатюрни снимки от дясната страна на вестника), а крайният сексизъм, срамът от тялото и атаките срещу феминизма бяха ендемични.

Тези от нас, които се противопоставяха на войната, не притежаваха пророчески сили. Зададох следните въпроси в Guardian не защото имах някаква специална информация или прозрение, а защото те бяха очевидно кървящи. „В кой момент ние спираме да воюваме? В кой момент оттеглянето става почетно или отговорно?

След като веднъж сме ангажирали своите сили, не сме ли длъжни да обявим Афганистан за постоянен протекторат? Или ще отхвърлим отговорността веднага щом нашата военна мощ стане невъзможна за поддържане?”. Но дори и да питате за тези неща, това не ви изважда извън сенките на приемливото мнение.

Можете да се избягате от фокуса на много от медиите, но не и в повечето медии, ако се противопоставяте на войната, водена от вашата собствена нация, освен ако причините за тази война не са изключително практични. Ако вашите мотиви са хуманитарни, от този момент нататък вие сте белязан като фанатик.

Тези, които се аргументират с бомбите и ракетите са „умерени“ и „центристи“, а тези, които им се противопоставят са „екстремисти“. Неудобният факт днес е, че „екстремистите“ се оказаха прави, а „центристите“ сгрешиха, но това сега упорито се забравя.