Киното е мъртво, да живее киното!

Ключови думи: кино, свят, 2020 г.

Не един от световноизвестните режисьори са предсказали края на седмото изкуство. Мартин Скорсезе  в навечерието на 2017 г. заяви: "Киното е мъртво. Киното, с което израснах и което съм правил, е в миналото". Но докато тогава режисьорът гледа с подозрение към идеята, че малкият екран ще измести големия, то днес в условията на пандемия цялата киноиндустрия е вложила силите си в телевизионни платформи, пише днес.бг.

И ако преди години малкият екран бе желания трамплин за актьорите да навлязат в голямото кино, то отдавна вече звездите на седмото изкуство привличат зрителски интерес в тв поредици.

Но всъщност години преди Скорсезе – през 2005 г. Питър Грийнауей обяви киното за мъртво именно в България.

Това стана на среща с журналисти по време на деветото издание на "София Филм Фест." Авторът на "Готвачът, крадецът, жена му и нейният любовник" и "Куфарите на Тълс Лупър" обяви, че 31 септември 1983 г. е точната дата за смъртта на киното, тъй като тогава навлиза дистанционното управление на телевизорите.

И докато тези двама титани в киното вярваха, че телевизията би убила седмото изкуство, то в днешно време на пандемия се оказва, че именно малкият екран е един от последните негови пристани.

Единственият досег със зрителите на много отложени премиери през годината може да стане единствено през малкия екран. Все пак в днешно време да се види зрител в киносалон не само е лукс, но се води и за безразсъдство, а  и повечето държави отдавна затвориха киносалоните. Затова и голяма част от фестивалите започнаха да предлагат онлайн издания.

Но тази година се оказа знакова и с още нещо, което има претенции да промени хода на развитието на кинематографията или поне на сюжетите, които зрителите ще гледат в следващите години, а именно решението на Академията за наградите "Оскар", филмите, кандидатстващи за най-важната категория – филм на годината, да отговарят на няколко (уж) нови правила.

Оказва се, че през 2025 г. за 96-те "Оскар"-и ще могат да кандидатстват филми с участието на транссексуални, хора от азиатски произход, цветнокожи, както и хора с физически увеждания. Според правилата трябва да има поне един такъв актьор в главна или значима поддържаща роля, както и най-малко 30% от всички актьори във второстепенни роли.

Подобни изисквания не идват случайно. Те са провокирани, след като през 2015 г. 20 от 20 номинации за изпълнение на екрана бяха при "белите". Но всъщност до тогава се считаше, че критерият за златна статуетка не се раздава по расов признак, а по професионална заслуга. В случая обаче, в този акт се видя липса на съпричастност, а "Оскар"-ите винаги са имали политически привкус.

И отговорът на Академията не закъсня, включвайки 819 нови членове, от които 45% са жени и 36% са цветнокожи. На тях именно се падна и да оценяват и слабо представени досега етнически и расови общности.

Нововъведенията бяха приети със смесени чувства. Мнозина видяха в това ясен знак за задушаване на изкуството като такова и се появиха и хора от бранша, които открито се противопоставиха на идеята: "Честно казано, никога не искам да бъда нает по тези причини", написа актьорът и режисьор Джъстин Бейтман в Twitter.

Други осъзнаха, че макар и да не са съгласни с нововъденията, по-добре за кариерата им е да си мълчат, за да не предизвикат гнева на "новата вълна”.

Така например Кърсти Али нарече идеята "позор за артистите навсякъде по света", но по-късно изтри туита си, обяснявайки, че е толерантна към възможността да има многообразие.

Всъщност подобно написано правило само буквализира ненаписаното такова, тъй като през последните години расовото и половото богатство в номинираните продукции се усеща осезаемо. И тук идва въпросът изчиства ли се от лицемерието Академията или просто прави правилата такива, че да могат лесно да се заобикалят.

Според мнозина правилата само изглеждат потискащи, тъй като във време на такава силна глобализация не е особено сложно в продукция да бъде нает някой от неравностойно положение или недосатъчно представена раса или етническа група.

Академията събра изискванията си в общо четири "стандарта", за да увеличи представителството и включването на участници с техните постижения както пред, така и зад камерата.

За Стандарт А и B изискванията се оказват не толкова трудни за изпълнение, тъй като дамите често са част в продукциите, що се отнася до коафьор и кастинг. Такъв е случаят и с представителите от по-слабо представена расова или етническа група. А също така изборът им едва ли е от ключово значение за даден филмов проект.

Допълнителните вече Стандарт C и D са насочени към служителите във филмовите компании, които така или иначе отдавна наемат на работа хора от всички социални групи. Сексуалната ориентация от десетилетия не е пречка за участие в продукция. Въпросът е, че ако двама души с еднакви възможности кандидатства за една и съща позиция, плюсът ще е за този от т.нар. онеправдани.

Но що се отнася до продуцентите, те разполагат с отворени вратички, с които да са стриктни към изискванията, без това да влияе на сюжета, а публиката да не усети разлики в крайния продукт.

А и да не забравяме, че понякога именно по време на диктатура са се появявали и най-смелите проявления в историята на киното. Ярък пример за това е Карлос Саура, който създава едни от най-силните си шедьоври именно при управлението на Франко.

Та сега на ход отново са авторите, които се надяваме да притежават таланта да преобърнат правилата в своя полза и да докажат за пореден път своята изобретателност.

А уби ли 2020 г. киното и как то ще устои на случващото се? В какво ще се превърне след няколкото драматични "сюжетни лини", които индустрията ще се наложи да "разплете"?