Как Западът да спаси Беларус от руската "сива зона"?
Гледката на стотици хиляди граждани на Беларус, демонстриращи мирно за прекратяване на диктатурата и фалшифицирането на изборите, е добре дошла и вдъхва надежда у демократите в Европа и целия Запад. И все пак броженията в Минск крие риск от повторение на събитията, предизвикани от предишни демократични катаклизми в Украйна и Грузия. Това пише в свой анализ Пол Тейлър за онлайн изданието Politico.eu, цитирани от Инвестор.бг.
И в двете страни протестите бяха последвани от руска военна намеса и създаването на „замразени конфликти“, чрез които Москва оказва натиск върху бившите съветски републики, които живеят неспокойно в „сивата зона“ между Русия и Запада.
Беларус е тясно обвързан с Русия икономически и военно и затова залозите са големи за президента Владимир Путин. Той претегля доколко може да подкрепи управлението на Александър Лукашенко и дали да се опита да създаде контролиран преход на властта, или да позволи на събитията да следват своя естествен ход.
Западните сметки също са сложни. Как европейците и американците могат да помогнат на хората в Беларус да постигнат своята демократична цел без да предоставят предлог за руска намеса?
Има някои очевидни неща, които могат и трябва да се направят, посочва Тейлър. Западът например може да откаже да признае преизбирането на Лукашенко. Западът може да осигури морална и политическа подкрепа за гражданското общество в Беларус, синдикатите и независимите медии. Западът може да наложи целенасочени санкции - както Европейският съюз (ЕС) се готви да направи, на лица, считани за отговорни за фалшифициране на изборите, за репресиите и изтезанията, въпреки че тези санкции до голяма степен са символични.
Западът може също така да подкрепи участието на политически неутралната общоевропейска организация за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), която има опит в надзора на избори. Западът може да призове Путин да работи чрез институцията, за да го уверят, че няма западен план за заграбване на Беларус. Западът, освен това, може да обещае икономическа помощ на истински демократичното правителство на Минск.
Има обаче и по-широка геополитическа борба, засенчваща събитията в Минск, в които Европа трябва да постигне правилния баланс. За последните 20 години борбата за надмощие между Русия и Запада обрича хората в Беларус, Украйна, Грузия, Молдова, Азербайджан и Армения на нестабилност, бедност и неразбирателство. Ако Западът иска да избегне изчезването на Беларус в бездната на „сивата зона“, той ще трябва да изиграе правилно картите си и да преосмисли начина, по който взаимодейства с Русия в този регион, казва Тейлър в анализа си.
Кремъл е решен да попречи на страните, които смята, че са в сферата му на влияние, да се присъединят към НАТО или ЕС. САЩ и техните европейски съюзници отхвърлят това понятие като реликва на отминала епоха, дори когато пазят ревниво собствените си сфери на влияние в Латинска Америка или Африка, и твърдят, че всички европейски нации трябва да бъдат свободни да избират своето бъдеще, включително съюзите си. Някои активисти във Вашингтон и Централна Европа отидоха и по-далеч и проведоха кампания в подкрепа на незабавното присъединяване на тези страни към НАТО.
Този краен подход към региона причини повече вреда, отколкото полза. Москва не успя да спре разширяването на НАТО на изток през 90-те години след разпадането на съветската империя, но Путин очерта червена линия срещу по-нататъшното разширяване през 2008 г., когато САЩ неразумно подтикнаха обявяването по време на срещата на върха на НАТО в Букурещ, че Украйна и Грузия ще се присъединят към Алианса без да определят дата. За да не провокират руснаците, Франция и Германия осуетиха приемането на План за действие за членство за двете страни.
Това погрешно решение на НАТО доведе до военната намеса на Русия в Грузия през 2008 г., след като грузинските сили нападнаха подкрепяните от Кремъл бунтовници в Южна Осетия. Вашингтон пренебрегна молбите да се притече на помощ на Грузия и в крайна сметка Москва прие прекратяване на огъня с френско посредничество, което отново замрази конфликта без да го разреши.
Оттогава НАТО редовно декларира, че вратата му остава отворена и периодично приема нови членове от Западните Балкани. Организацията обаче отложи всякаква перспектива за присъединяване за Украйна и Грузия за неопределено време.
Реалността е, че никоя от тези страни не е готова да се присъедини нито към ЕС, нито към НАТО. Нещо повече, общественото мнение в „сивата зона” е толкова дълбоко разделено по отношение на тази идея, колкото е и на Запада. Значителен брой правителства в Западна Европа не биха искали те да се присъединят.
Така че защо просто да не признаем тази реалност и да отнесем фалшивата перспектива за евроатлантическата интеграция, ако не завинаги, то в обозримото бъдеще? Това ще премахне всяка рационална основа за руските страхове. В замяна Москва би трябвало да се ангажира да прекрати военната си подкрепа за бунтовниците от Донбас до Приднестровието, Абхазия и Южна Осетия и да си сътрудничи с посредничеството на ОССЕ за прекратяване на замразените конфликти в региона.
Вместо да се присъединяват към НАТО, може би по-добър модел за страните в региона е този на Финландия, която беше неутрална по време на Студената война и зачиташе външнополитическите интереси на своя съветски съсед, но остана напълно функционираща независима демокрация и пазарна икономика. Или по-новият пример за Армения, която успя да постави демократична революция през 2018 г., запазвайки руска база на своя територия.
Трудно е да си представим официално споразумение в такава насока, не на последно място, защото НАТО едва ли би могло да каже сега защо се случи това прибързано обявление през 2008 г. Нито Вашингтон, нито Брюксел биха искали да се вижда, че биха постигнали споразумение за съдбата на „сивата зона“ зад гърба на засегнатите народи. Правителствата в Централна Европа и балтийските държави шумно ще заклеймят всяко затваряне на вратите на НАТО или ЕС като предателство на техните съседи, търсещи свобода.
Следващият президент на САЩ, след консултации с лидерите на Германия, Франция и Обединеното кралство, може да даде на Путин частна увереност, че няма да продължи разширяването на НАТО в „сивата зона“ и ще удължи съществуващите споразумения за контрол на оръжията, при условие че Русия приключи замразените конфликти в Източна Европа, прекрати предизвикателните нарушения на въздушното и морското пространство на съседите и спазва ограниченията за ядрените ракети.
Дали Путин би видял една такава развръзка като събитие в в негов интерес, далеч не е ясно. Той може да обяви победа, като сложи край на разширяването на НАТО на изток. От съображения за престиж обаче е трудно да си представим, че той се отказва от анексията на Крим, въпреки че плаща висока цена заради наложените санкции срещу руската икономика, а има малка стратегическа полза, тъй като руският Черноморският флот така или иначе е базиран в Севастопол.
Най-малкото, по-реалистична и по-малко идеологическа западна политика по отношение на „сивата зона“ може да промени поведението на Москва, която предлага моркови и тояги. Това може да направи Путин по-склонен да остави Беларус да върви по демократичния си път.
Бургас става национален център за обучение на архитекти
"Файненшъл таймс": Срещата Тръмп-Путин е отменена
