Протестите в България: Няколко въпроса, на които трябва да се отговори

Ключови думи: протести, Георги Лозанов, София

Различията между протестиращите са очевидни. Да настояваш да се мълчи по въпроса кой ще замести Борисов и ГЕРБ, е добър начин да не се разбере за чий успех работиш. Дали това няма да са Радев и сие? 

Напоследък в медиите и особено в социалната мрежа се изостри задочната полемика за протестите между интелектуалци като политолозите Огнян Минчев и Евгений Дайнов, философа Калин Янакиев, психиатъра Любомир Канов, режисьора Стоян Радев и много други.

Тази полемика е интересна с това, че е между съмишленици, защото всички най-напред заявяват подкрепа за протестите. Дори приближените до ГЕРБ се чувстват длъжни да декларират уважение, ако не към исканията на гражданите, излезли на улицата, то поне към правото им да протестират.

На какво се дължат различията?

Различията започват оттам нататък. Първото идва от насочеността на протестите. Досега, извън гилдийните им формати, те винаги са били срещу комунистите и посткомунистическите им трансформации. Сега за първи път са срещу друго историческо зло – срещу корупцията и мафията, а антикомунизмът вече не е на дневен ред.

По-консервативните интелектуални гласове обаче настояват, че корените на всяко днешно зло са в предишния тоталитарен режим и наследените от него зависимости. Такава е философията на борбата за демокрация у нас и никой не може да я отмени. И те очакват да чуят до исканията за оставка на правителството и главния прокурор искане за демонтирането на Паметника на съветската армия, да речем.

Отпорът, който получават е, че така всъщност участват в митологизирането на Борисов като спасител на нацията от комунистите и в последна сметка пазят властта му. Затова трябва да се откажат от антикомунистическите си призиви, които в момента пречат на антикорупционната насоченост на протестите.

Анализът бързо би показал дълбоката свързаност между българския комунизъм и българската корупция, но работата е там, че протестите не са движени от анализи, а от страсти, каквито антикомунизмът за съжаление отдавна не буди. Особено пък в поколението, което за първи път е излязло на улицата.

Второто противоречие е предизвикано от „двуетапниците“. Според тях, докато Борисов не падне от власт, не трябва да се поставя въпросът кой ще дойде след него. Защото само така могат да бъдат впрегнати всички сили, които не са за ГЕРБ. Така протестът се превръща в място, където застават рамо до рамо хора, които иначе трудно се понасят.

Съпротивата срещу Радев и Манолова

Възраженията на интелектуалците срещу подобен мораториум, освен заради присъщата им етическа гнусливост, е и защото мораториумът изглежда фалшив. Няма как протестите с техния взрив на колективни емоции по команда да спрат да произвеждат бъдещ вот и да не генерират подкрепа за един или друг политик или политически субект. Да настояваш да се мълчи по този въпрос е добър начин да не се разбере през първия етап за чий успех работиш през втория етап.

Подозренията, граничещи с увереност, са, че бенефициент на мълчанието днес утре ще е Румен Радев (веднага след него се подрежда Мая Манолова).

Интелектуалната съпротива към Радев не е само защото е военен, свързан с БСП и Кремъл, а и защото си присвоява подкрепата на улицата, принадлежаща „по право“ на Демократична България. Протестите са продължение на нейната политика, не на президентската, а и именно „градската десница“ осигурява техния континуум през годините на прехода чак до големия митинг на СДС на Орлов мост. Интелектуалците, които критикуват „двуетапниците“ принадлежат на синята демократична традиция и се надяват протестите да я възстановят. Вместо една недемократична политика да бъде сменена от друга такава.

Третата „ябълка на раздора“ са лидерите на протеста, каквито той не успя да излъчи. И овакантената трибуна привлича политици и ентусиасти, за които не е сигурно, доколко представляват младите хора, физиономията и енергията на този протест. 

Четвъртата тема, по която се разменят остри реплики, са блокадите. Възраженията са добре познати и се чуват по цял свят: защо докато се борите с едни, наказвате други. Какво са ви виновни хилядите граждани, чийто живот допълнително затруднявате.

Протестът е право, а не задължение и никой не може да бъде наказван за това, че не протестира и иска да се прибере в къщи. Ясно е обаче, че докато управляващите не изпълняват нито едно искане на протестиращите, а вместо това изпълняват искания, които сами си поставят, протестните действия няма как да не се радикализират.

Съдници от последна инстанция?

Винаги се намират съдници от последна инстанция, които обявяват полемиките на интелектуалците за гражданско малодушие. Предполагам, че същата оценка ще получи и този текст. Но от сблъсъците между интелектуалците, каквито и да са разликите помежду им, става ясно едно: те за себе си отдавна са взели исканите от улицата оставки.

А да не си против управляващите вече е лош тон.

И независимо как ще се развият събитията, оттук нататък властта ще е за образованите. Дошъл е краят на десетилетната мутренска епоха в страната. В този смисъл с мощни декларации излязоха учените и от Софийския университет, и от БАН.