Камата: В Каталуня още ме спират и ми благодарят за това, което съм

Ключови думи: христо стоичков, камата, футболист, каталуня

Камата пусна в клубния сайт дълго прочувствено писмо от Маями по повод юбилея на първия си подписан договор с каталунците.

Вижте какво написа той:

"Точно преди 30 години - на 3 май 1990 г., официално подписах с “Барселона” и станах най-щастливият човек на планетата. Но нека започнем отначало...

Пристигането ми в Барселона започна да се подготвя година по-рано. Беше април 1989 г., когато тогавашният ми отбор, ЦСКА (София), се изправи срещу “Барса” в полуфинала за европейската купа на купите. Имах щастието да отбележа три гола - два на „Камп Ноу“ и един в България - в тази решителна фаза, която оформи класирането на “Барса” за финала в Берн. Тези три гола със сигурност белязаха цялата ми следваща спортна кариера.

Най-прозорлив от всички беше Хосе Мария Мингея, представител и посредник на “Барса”, който в крайна сметка движеше моето преминаване там заедно с покойния Пако Вентура, вицепрезидент на клуба по това време. След тези мачове и като видяха моята еволюция, двамата ме препоръчаха на Йохан Кройф, който даде окей за подписването на договора.

Имаше месеци на несигурност. В края на 1989 г. вече имах подписан предварителен договор с “Барса”... но не бях казал на жена си или родителите си! Не исках нещо да се обърка, затова мълчах, докато стана официално през май 1990 г. Представете си...

Дали имаше други отбори, които се интересуват от моето привличане? Няма да ви заблудя: имаше. Онзи сезон 1989-1990 спечелих “Златната обувка” - с равен брой голове с Уго Санчес, и някои отбори, които почукаха на вратата. Въпреки че и преди е имало кандидати. Какви бяха те? Ще назова само едно име: “Панатинайкос”, който беше един от великите в Европа в края на 80-те години. Дойдоха да ми предложат много пари, но бях много млад, в началото на двадесетте си години и смятах, че оставането още една година в България ще ми помогне да усъвършенствам много неща. Трябва да се помни, че ЦСКА беше военен отбор, където надделяваше дисциплината и че имаше страхотни играчи: Иванов, Пенев, Костадинов ...

Когато най-накрая пристигнах в Барселона, бързо се адаптирах към нейните хора. Получих много съвети от Мингея и неговите приятели. С тях ходих почти всеки ден в тенис клуб “Помпея”, близо до хълма Монтжуиг, където освен да играем тенис, занимавахме се и с други спортове, ходехме на басейн и успях да се запозная с много хора.

Е, какво ще кажете за кухнята! Белият боб, ботифара (вид наденица - б.р.), паеята, оризът, па ам томакет (хляб с домати)… Обичах всички тези типични ястия, тъй като и в България има подобни.

По време на първия си етап в Барселона посветих дните, в които бях свободен, да обиколя Каталуня. Вземах колата и обикалях традиционните селца. Спомням си, че първите ми пътувания бяха до плажа в Калонже и до Гумера, малко градче близо до Леида. Всички се отнасяха страхотно към мен, беше прекрасно! Чувствах се като у дома от първия момент. И трябва да кажа, че и днес все още ме спират на улицата и ми благодарят, че съм такъв, какъвто съм. Не само в Каталуня. Когато бях например в Малага, Саламанка, Майорка или Леон, хората също ме спираха и ми благодаряха.

Ето защо, винаги когато имах възможност, се опитвах да върна тази любов на хората. Например, след като спечелих Купата на краля през 1997 г. Ние празнувахме титлата на площад “Сант Жауме” и аз успях да накарам както тогавашния президент на Каталуня Жорди Пужол, така и президента на “Барса” Йозеп Луис Нунес, да скочат. Това беше емблематичен момент, който много хора помнят и до днес. Миг на искрена радост, в който аз се опитах да върна хората обичта, която получавах години наред.

Поради същата причина когато няколко години по-рано, през 1994 г. всички мои колеги ми помогнаха да спечеля “Златната топка”, поръчах няколко дубликата от наградата за онези, които ме подкрепиха толкова много. Бяха четири - една за “Барселона” (която е изложена в музея на клуба), една за ЦСКА, една за президента на Каталуня Пужол и една за българския президент Желю Желев. Може да изглежда странно, но последните бяха съответно най-висшите представители на каталунското и българското общество, така че изглеждаше логично да им благодаря за прексаното отношение към мен от народите, които представляват.

Също дължа много или всичко на Йохан Кройф. Първото нещо, за което трябва да му благодаря, е, че ми се довери. Че заложи на мен. Когато току-що бях кацнал в Барселона, спомням си, че ми каза: „Слушайте ме, аз ще работя с вас, докато не спечелите “Златната топка“. Тогава бях практически непознато момче и личност като Кройф ми каза нещото, което много ме мотивира. По-късно при безброй поводи той ще ми казва неща, които ме нахъсваха и в края на краищата желанието ми да изляза, за да спечеля, се увеличаваше още повече. Йохан беше страхотен мотиватор и направи много неща за мен и семейството ми, за които завинаги ще съм му благодарен.

Казано на футболен език, началото не беше съвсем лесно. Трябваше да се адаптирам към позицията на терена и ми беше трудно да не тичам след нея. Когато разбрах и усвоих всички концепции на стила на игра на отбора, нещата започнаха да се получават. Отличната атмосфера в този отбор беше ключова.

Спомням си деня, когато господин Кройф не успя да пътува до Билбао, а бе опериран заради сърдечните му проблеми малко преди това. Отборът искаше да му посвети победата и ние спечелихме 6:0 на “Сан Мамес”. В този ден отгоре на всичко вкарах и един от най-красивите си голове с “Барса”.

Както казвам, всички всички мои съотборници бяха невероятни хора, страхотни приятели и отношенията ни бяха de puta madre (преносно - върхът, б.р.). Това обяснява защо по-късно, на терена, се разбирахме с един поглед. Сега, три десетилетия по-късно, ние продължаваме да си поздравяваме рождените дни и да поддържаме приятелство.

Но кой беше лидерът на този отбор?

Със сигурност Йохан Кройф беше архитект на този проект, но лидерът в съблекалнята, когато пристигнах, беше Хосе Рамон Алексанко, великият ни капитан. Тогава имаше Бакеро, Субисарета, Куман ... Всички те прекараха години в отбора и гласът им се чуваше. Имаше и други шампиони: Чики Бегиристайн беше шампионът на майтапите, Еусебио - на закъсненията, никой не губеше повече басове от Хулио Салинас, Лаудруп беше нашият дегустатор на вино... Спомням си, че след като опиташе, той винаги казваше на сервитьора: "Това не е добро, донесете друго “.

Но имаше и още: Гойкоечея ни научи да ядем марули, аспержи и червен пипер, Надал беше отговорен за готвенето на собрасада енсаимада (сладко-солен тестен продукт от остров Майорка - б.р.), а най-младите отговаряха за па амб томакет. Никога нищо не ми и липсвало.
Всички те, абсолютно всички, ми помогнаха по време на престоя ми в Барселона. И не само те.

Например, след като настъпих съдията по време на Ел Класико, всички от отбора се опитваха да ме успокоят. Бях много млад, затова Кройф и Рексач разговаряха дълго с мен, за да се отпусна. Винаги съм бил човек с чепат характер и над това също трябваше да се работи. Но едното нещо не променя другото. Гордея се с личността си - характер не се купува в аптеките. Или го имате, или го нямате.

От онзи епизод с настъпването се научих да играя по-спокойно. Казвах си: „Не прави това, не прави онова“. В допълнение, трябва да кажа, че през годините в крайна сметка имах страхотни отношения с този рефер, Урисар Аспитарте. Отидох да го посетя в къщата му в Билбао и той също дойде в България на представянето на моята биография. В крайна сметка той също е част от моята история като футболист.

Има много хора, които ми помогнаха да успея в “Барса”. Освен Кройф, Рексач и Бруинс Слот, директорите Карлос Навал и Родолфо Перис, треньорите по физическа подготовка Анхел Вилда и Жоан Малгоса, масажистите Анхел Мур и Жауме Ланга, лекарите Карлес Бестит, Хосеп Борел и Фернандо Баньос и най-вече физиотерапевтите Феран Арнедо и Салва Хелин, също и много други бяха от съществено значение за доброто ми представяне.

Също и Хосеп Лулус Нунес и съпругата му, които бяха в основата за завръщането ми в Барселона след престоя ми в “Парма”. Със сигурност напускането на “Барса” през 1996 г. е най-лошото решение, което съм вземал в кариерата си. Ако имах вълшебна пръчица и можех да променя едно нещо в кариерата си, щеше да е това. За щастие успях да се върна година по-късно. Не искам да забравя нито Жоан Гаспарт, Антон Парера, Николау Касаус, Амадор Бернабеу, нито споменатите Хосе Мария Мингея, нито Пако Вентура, всички те са много важни фигури за мен и семейството ми.

Благодарен съм на всички тях и, разбира се, на всички фенове. Имаше много дни, в които пропусках да вкарвам голове, които на пръв поглед беше невъзможно да пропусна, а секунди по-късно на „Камп Ноу“ ме аплодираха и скандираха името ми. Моето и на целия отбор. Без тях тези години не биха били възможни.

От Маями ви изпращам голяма прегръдка, особено в тези трудни дни за всички.

Visca Barca! 100%!