Може би забравихме как по соца властта всячески се опитваше да ни удържи по домовете ни на Цветница и Великден*

Бог очаква от нас смирение и мисъл за ближния. Другото е суета сует и суета всяческая, казва Димитър Сотиров

Ключови думи: димитър сотиров, коментар, църкви, великден, коронавирус, извънредно положение, цветница

По повод дебата да ходим или да не ходим на църква по време на предстоящите най-големи християнски празници: Някои няма как да помнят, а други може и да са забравили как навремето властите всячески се опитваха да ни удържат по домовете на Цветница и Великден. Особено на Велика събота! 

Пускаха страхотни филми и концерти, програмата на единствената телевизия беше твърде различна през тези вечери. Но не само това – имаше и сериозни ограничителни мерки около важните църкви в София. Не можеше например без специален пропуск да се премине милиционерската блокада около храм-паметника „Св. Александър Невски“ за Великден. 

Завардваха още през деня подстъпите към него на пряка-две преди това, та и пиле да не може да прехвръкне оттам. Живеех на улица „Врабча“ и помня как разполагаха автомобили и преградни ленти буквално на всяка от улиците, които водеха към храма. Като деца, играли предимно по улици, градинки и дворове ние знаехме всички тайни възможности за преминаване отвъд загражденията и с одобрението на родителите ни давахме съвети на хора, които явно се опитваха да стигнат до църквите, как да направят това. Прескачайки през вътрешни дворове те се озоваваха директно на „Московска“, излизайки от входовете непосредствено до Столичната община. 

За мен обаче си остава загадка дали тези смелчаци са успявали в крайна сметка да преминат и последната „отбранителна“ линия на властта, на самия вход на „Ал. Невски“. Разбрах за нея през 1989 г., на последния по комунистическо време Великден. От дете знаех, че наша близка съседка има познанства в храма и успява да осигури пропуски за службата по случай празника. През тази година я помолих и тя ми осигури две покани. Това, което видях в любимата от детските ми години черква надмина и най-мрачните ми очаквания за опитите на властта да установи пълен контрол над религиозните пориви на вярващите. Влизаше се само през десния преден вход, в посока Народното събрание. 

От години той е затворен, вътре направиха офис за свещениците. Но на онзи Великден пропускаха богомолците именно през него. Първото, което видях, влизайки в храма освен множеството вътре, бяха мъжете в шлифери. Кой знае защо, стори ми се, че са съвсем еднакви, сиви и открояващи ги. Но по-стряскащ дори от сивите шлифери беше начинът, по който стояха тези хора от службите по всяка вероятност. Разпръснати, явно по схема, всички до един те бяха с гръб към олтара, взрени в лицата на присъстващите хора. Тази картина надали някога ще се изличи от съзнанието ми. 

Препълненият храм и мъжете в шлифери, загърбили Бога в името на своя идол... На другия ден поздравих съседката с „Христос Воскресе“ и й благодарих за поканата. Не можах да скрия от нея изживения потрес и директно й казах, че втори път не бих желал да присъствам на тази служба. Събитията още същата година направиха така, че повече не се наложи да търся „връзки“ за присъствие на великденската служба. Случиха се и немислими неща – ръководството на страната, състоящо се от прононсирани атеисти, влязоха в храма, запалиха свещи, някои започнаха да се кръстят! 

Може би бих повярвал в искреността на покаянието им ако не познавах жена, работила в близкото обкръжение на самия Тодор Живков. През целия си съзнателен живот тя бе посещавала храмове и църкви, бе дарявала немалки лични средства още в онези години. Впоследствие построи почти за своя сметка малък параклис в крайградска зона недалеч от вилата й. Но това стана доста по-късно, а в годините, за които говоря, ревностната й отдаденост на църквата й бе коствала добрата работа. Службите бяха се погрижили да заснемат жената по време на служби в църкви и манастири. 

Един ден Живков я повикал, поразпитал я и й дал да разбере, че ще се наложи да напусне работата при него, но не защото самият той има нещо против нея. „Разберете ме, казал й Първият, хора около мен ми оказват натиск да Ви отстраня и аз нямам аргументи, с които да Ви защитя.“ Историята обаче бе завършила по добър начин за познатата ми. Поради юридическото й образование Живков й предложил да избере къде желае да работи – дали в правосъдието или в чужбина. Тя предпочела второто и колкото пъти впоследствие разказваше тази история, не пропускаше да изрази благодарността си за начина, по който не само е „оцеляла“, но е получила по-добри житейски и професионални шансове.

Годините минаваха, сменяха се свещеници в храма, множествата преди полунощ срещу Великден около „Александър Невски“ взеха да стават нещо обичайно. Имаше и комични ситуации – например поради закъснялото излизане на свещениците хорът още да пее някакво песнопение, а камбаните на околните църкви да известяват настъпилия Великден. Случвало се е множеството да чуе дългоочакваното „Христос Воскресе!“ от патриарха минути след полунощ. Имало е ситуации, когато силният вятър е гасил всички свещи на секундата. Бях пред храма и на прословутата служба, когато, веднага след обичайните поздрави гвардейски оркестър засвири „Тих бял Дунав“... 
Нагледах се и се наслушах на какво ли не през тези години. 

За себе си вече знам – Той няма нужда от физическото ни присъствие в този или в който и да е друг от неговите храмове. 

Той иска от нас да съградим, всеки поотделно и всички заедно, домове за Него в душите си. 

Там да се молим искрено, там да отчитаме с безпощадна откровеност грешките и лъкатушенията си. 

Там да му благодарим за всичко, с което ни е дарил в този живот. 

Той очаква от нас силна и искрена вяра. 

Той очаква от нас смирение и мисъл за ближния. 

Другото е суета сует и суета всяческая!

*Димитър Сотиров е писател, журналист, културолог, пиар, общественик. Той е един от създателите на Българската медийна коалиция