Защо Бойко Борисов намрази Веселин Маринов

Певецът се превърна в партиен трубадур по препоръка на Цветан Цветанов

Ключови думи: Бойко Борисов, Веселин Маринов, защо Бойко намрази Веселин Маринов

Бойко Борисов предизвика всеобщо изумление, когато в обяснението защо отстранява Цветанов изведнъж намеси и певеца Веселин Маринов. Но всъщност няма нищо учудващо: Маринов носи вина за една невъзвратима за ГЕРБ загуба.

Коментар от Георги Лозано за Дойче веле:

„Не ми се искаше повече Веско Маринов да ми пее” - това признание на Борисов вдигна вълна от реакции в социалните мрежи, някои от които бяха на облекчение: „Бойко изрази на глас това, което стотици хиляди българи си мислеха от доста време насам”. Други обаче, без значение дали харесват или не харесват певеца, се настроиха обвинително към премиера - откъде накъде ще посяга на човека? Кога и в какво е демонстрирал по-висок вкус от музиката на Маринов, че вече не иска да я слуша?

Тандемът Цветанов-Маринов

Борисов остави впечатлението, че употребява певеца в наказателната си акция срещу Цветанов. А това започна да генерира съчувствие към двамата приятели, въпреки че доскоро бяха обект на сарказъм във Фейсбук-фолклора - певецът заради склонността му обилно да се поти на сцената и да „се слага" на Цветанов, а самият Цветанов заради неподражаемия му синтаксис и страстта към апартаментите.

Сега обаче „ранимата душа” на Маринов (по думите на Цветанов) можеше да бъде видяна като невинна жертва на политиката - „най-мръсното нещо на света” (по думите на Маринов). Заедно с освобождаването му от всички постове, Цветанов бе уязвен и в частен порядък - чрез близкия му приятел, което изглежда като удар под кръста във вътрешнопартийните разпри. Така наказанието му започна да стои непропорционално тежко, особено на фона на други фактори в държавата със сходни прегрешения, на които не им се случва нищо.

Репликата на Борисов за Маринов обаче имаше продължение: „Ясно бях казал как трябва да се проведе кампанията. Не се съобразиха на моменти с мен”. Което показва, че изнервеността му към певеца не идва само от промененото отношение към Цветанов.

Вината на Веселин Маринов

За музикалните предпочитания на Борисов може само да се гадае. Но е сигурно, че той има изострена и добре тренирана интуиция за електоралните нагласи. И няма как в политическото му подсъзнание да не е заседнало усещането, че Маринов носи вина за една невъзвратима за ГЕРБ загуба - загубата на градския културен елит. Тя може да има различни сложни обяснения, но най-простото се крие в песента „Нашата полиция”, появила се през 2010 година. След нея за хората с интелектуално самочувствие беше някак неудобно да признаят, че са привърженици на тази партия.

Проблемът не беше в това, че песента и съпътстващият я „балет на полицаите” беше кич от времето на художествената самодейност, подходящ за перото на Илф и Петров. Далеч по-лошо беше, че тя играеше ролята на химн на МВР, поради което се сдоби с институционална легитимност и се превърна в демонстрация на вкуса на държавата. Тоест, проблемът идваше от сглобката между певеца Маринов и партиеца Цветанов. Затова всъщност не е учудващо, че когато единият си отива от партията, трябва да вземе със себе си и другия.

Тази сглобка направи от музиката на Веселин Маринов политически феномен, в който се четеше идеологията на ГЕРБ, изразена с „художествени средства”. В началото на прехода подобна функция за СДС имаха блусовете на Васко Кръпката и песните по текстове на Александър Петров „Последен валс”, „Развод ми дай” и „Времето е наше”. Те от една страна показваха генеалогичната връзка на новопоявилата се опозиция с ъндърграунда от годините на соца, с аутсайдерите и маргиналите с бира в ръка, непожелали да се подчинят на официалната конюнктура. А от друга показваха недоверието, че БКП, прекръстила се на БСП, може да се промени. Стиховете на Петров настояваха, че „животът в лъжа” продължава и след 10 ноември. И търсеха гражданска подкрепа, която да му се противопостави.

Нещо като Сънчо за възрастни

А какво внушават песните на Веселин Маринов? Лишени от каквито и да било граждански адреси и преживявания, те те потапят в сантиментално-битова мъгла, изпълнена с музикални клишета и словесни безсмислици от типа „за сладко вино няма да те дам”. Това е музика, която с нищо не те провокира и нищо не изисква от теб, емоционалният ѝ регистър не надраства възможностите на малко дете. Веско Маринов е нещо като Сънчо за възрастни. Обрича те на културна инфантилност и те кара да се оставиш в ръцете на по-големите и по-силните. Но когато песните му звучат по партийните митинги, а не докато си пиеш ракията вкъщи, това се превръща в политическо послание, което може да бъде резюмирано така: гледай си дребните човешки радости и тъги, другото не е твоя работа. Това намери естествената си кулминация в „Нашата полиция” - бъди спокоен, тя те пази, а единственото, което се изисква от теб, е да подариш цвете на властта.

Всичко това, освен че самó по себе си беше трудно поносимо за хора с индивидуална позиция и критично мислене, неминуемо отвеждаше към чалгата. Не толкова в мелодиката си, колкото в скъсяването на човешкия хоризонт до моментната наслада и утехите на анонимността. А чалгата, каквато и популярност да трупаше сред масите, си оставаше със знак „влизането забранено” за културния елит. Камо ли пък когато политиката иска да влезе в сговор с нея. Затова първата съпротива, която ГЕРБ предизвика, беше естетическа. А отстраняването не само на Цветанов, а на тандема Цветанов-Маринов прилича на закъсняла санкция от страна на Борисов. Санкция за наложената партийна естетика, която отблъсна част от избирателите му още през 2010 година. Да, Борисов продължава да мобилизира другата част, но не може да се примири, че вече не се харесва на всички. Иначе нямаше да си спомня с носталгия, че „когато в началото правих избори с 90% рейтинг, магаре да бях вързал за депутат, щяха да го изберат”.