Борислав Чакринов – от детето, което проходи на сцената, до титана на днешния български театър

Директорът на ДТ „Адриана Будевска” в скромния си кабинет разказва за своя втори живот, наречен „Бургас”

Ключови думи: бургас, борислав чакринов, опера бургас, новини, новините днес

Роден е в мразовитата зима на 25 януари 1961 г. в Плевен. Щастливите му родители не отнесли бебето си на топло край печката вкъщи, а направо го сложили в люлката му в Плевенския театър, където не просто работели, ами буквално живеели. 

„Най-ранните ми спомени като дете са от театъра в Плевен, там останаха и всичките ми играчки. Всъщност, нямах много време за детски игри, защото се налагаше да излизам на сцената още преди да съм проходил както трябва. Съвсем серозно говоря. Когато бях на 12 години вече имах десет роли зад гърба си. Първата бе на Пепика в „Д-р” на Бранислав Нушич, бил съм 2-годишен. Брат ми също беше актьор. Имах по-голям брат, който за съжаление почина. Имаше и период в ученическите години, в който не ми се искаше да виждам театър. 

Но преди да ви разкажа за моя втори живот в Бургас, наречен „ДТ ”Адриана Будевска”, искам да уточня нещо важно за родния ми град Плевен: Много го обичам и го нося в сърцето си!”

Така започва откровеният ни разговор с директора на една от най-уважаваните обществени институции в морския град – Борислав Чакринов. Бургас заслужава да знае каква е неговата лична биография и какво се крие зад най-общо казаното за този човек тук: Режисьорът, който обича актьорите и те му отвръщат с взаимност.

Как се преминава от тоталитаризъм към демокрация в театъра

След като завършва спецалността „Театрална режисура” във ВИТИЗ, заминава за Сливен и остава там три години в ДТ „Стефан Киров”.  Налага се още на втората година, на 26-годишна възраст, да оглави трупата като директор, да приеме и новата сграда на Мелпомена. През 2018 г. се завръща в града на 100-те войводи  по изключителен повод – за да организира спектакъла за 100-годишнната му. 

След Сливен е поканен като режисьор в Театър „София” в столицата, в най-размирното за държавата и интелектуалния ни елит време –  1988-1989 г..В зората на демократичните промени, през ноември 1989 г. създава  Малък градски театър „Зад канала”. Рожденият ден на театъра всъщност е 13 януари 1990 г., когато напуска Театър „София” с част от колегите и с декларация, че ще основат нов формат в малката зала. 

В декларацията настояват за театър, организиран върху нови, демократични принципи. Времето е политически мъгливо, неясно е накъде ще задуха вятърът, но актьорите и режисьорът им рискуват. Смелостта на младите се увенчава с успех – получават разрешение да правят нов вид театър – във време на тотална несигурност. Актьорите продават сами и на смени билетите, работят като гардеробиери и чистачи. Това е време, когато театърът е пренесен  на улицата. Животът е станал интересен, но в никакъв случай не и по-добър, не и по-богат за талантливите. 

„Това беше и първият ми зрял опит да направя защитена от ветровете на политиката сцена. Мобилизирах се, залата беше перманентно пълна. Тръгнахме на гастроли по света. Малък градски театър „Зад канала”  години след това продължаваше да бъде най-добрият театър в България”, спомня си с носталгия режисьорът и по този повод връща лентата още по-назад във времето – през тоталитаризма, когато залите са били пълни и да се ходи на театър организрано от училище или от завода, е било нещо обичайно. Чакринов припомня, че в последните размирни години на социалистиеския строй кмет на София е Стефан Нинов, срещу когото дори не се е налагало да се бори с някаква идеологическа цензура. Защото тогава културата е била приоритет на държавата, а икономическата цензура за хората на изкуството в следващите десетилетия се оказва по-страшна и жестока. 

Съдбата или най-мъдрото решение го водят в Бургас

След Малък градски театър „Зад канала” изкачва най-високото стъпало - като режисьор в Народния театър „Иван Вазов”, след което може да избира престой по желание в театрите на Варна, Пловдив, Бургас... Истината е, че София вече не го привлича. 

Попитан днес дали съжалява за избора да пристане преди две десетилетия на бургаския бряг като режисьор, Чакринов отговаря така: „Това бе едно от най-мъдрите решения в живота ми, по-скоро съдбата го взе вместо мене. Истината е, че има днес много хора, които ми завиждат, че аз имам Бургас. През тези години в Бургас аз работя с артистите, с които бих искал да работя!” 

На сцената на Драматичния театър „Адриана Будевска” той създава спектаклите „Кралят умира” от Йонеско, „Смъртта на търговският пътник” от Артър Милър с участието на Йосиф Сърчаджиев, „Бащата” от Стриндберг, „Двамата веронци” и „Както ви харесва” на Шекспир, „Чичовци” по Иван Вазов, „Големанов” от Ст.Л. Костов, „Когато гръм удари” от П. К. Яворов и много други.  Има зад гърба си над 150 спектакъла на почти всички театрални сцени в България, 40 от тях са в Бургас. Често е канен за постановки и в Москва, Санкт Петербург и Саратов.

През 1999 г. директорът на ДТ „Адриана Будевска” поставя началото на Международния театрален фестивал „На брега”, който е въплъщение на есенния културен живот в Бургас.

От 2013 г. оглавява журито на Международния фестивал на любителските комедийни театри, пантомина и сатира „Велко Кънев” в Тополовград,  поема председателството след смъртта на великия български актьор Велко Кънев.
Знае ли някой у нас що е то театрало продуциране?

„Мога да кажа, че съм доайен на театралните директори в България. Повече от 30 години се занимавам с тази дейност,  това е театрално продуциране - нещо, за което хората зад океана дават „Оскар”. Това е творческо занятие, а не административно. И макар че в НАТФИЗ  има курсове по театрален мениджмънт, това е различен процес от продуцирането. Има крещяща нужда от нови театрални продуценти, които разбират от целия процес -  от съчиняването на текста, върху който ще се работи, до актьорския кастинг. Споделям пред мои колеги от чужбина, че се налага да измислям по пет нови постановки годишно и те ме гледат учудено,  на никой от тях не се налага да работи в подобен изтощителен режим.

Когато пристигнах в Бургас, имах неблагоразумието да споделя,  че ще правя комерсиален театър. И много хора се възмутиха на това изявление, в което вложих идеята, че искам да работя с богати и удовлетворени артисти. Не мога да кажа, че съм постигнал и двете, защото бургаските актьорите не са нито богати, нито чак толкова щастливи, но смея да твърдя, че имаме атмосфера, която се харесва - старомодна, но стабилно професионална.

Имали сме много тежки периоди, в които не се знаеше дали изобщо ще бъде извършен  ремонт на рухналата сграда. В последните години спокойно мога да кажа, че театърът  постигна творчески и икономически стабилитет и това се дължи на бургаската публика. Най-хубавото е, че не се скъса връзката между театъра и неговата публика. 

Бургаският театър е един от сериозните продуциращи театрални центрове в България. Не срещам отказ, когато поканя артист или режисьор.  Всички искат да идват и работят тук. И след като са работили веднъж, желаят да се върнат отново. Почти нямаме нов театрален проект, в който да не участва външен артист или режисьор. Смятам го за стимулиращ фактор. Като през всичкото  запазвам едно постоянно творческо ядро.

Във финансово отношение миналата 2018 година беше най-успешната. Всяка година надграждаме и в този смисъл не сме били финансово зле в последните години, дори успяваме да си позволим да влагаме средства в сградата, което за много театрални колективи в страната е немислимо. Бюджетът на театъра, основаващ се на броя зрители през последните няколко години се е удвоил. От 700-800 хил. лева допреди няколко години сега е над 1,5 млн. лева.

В момента имаме 25 активни репертоарни заглавия, които играем. Имаме спектакли, които не слизат от сцена петнадесета година - като „Омайна утрин”, напр. Годишно произвеждаме по 8 нови спектакъла и играем над 200 представления. Като от тях до осемдесет са в турнета  из страната.
 Съставът е балансиран, имаме достатъчно млади актьори, но и пенсонираните мат достойно място. Сега с Бойко Богданов започнахме репетиции на следващата ни премиера „Свекърва” от Антон Страшимиров. В спектакъла участват Димитрина Тенева, Иглика Бояджиева, Стоян Памуков. Ето го потвърждението, че актьорите в пенсионна възраст продължават да играят.

Не мога да кажа, че имам приоритетен жанр. Обичам български текстове. Правил съм българска и световна класика. Аз изначално смятам, че не може да се прави български театър без български текст. Един от любимите ми спектакли е „Чичовци” на Иван Вазов. През няколко години правя „Господата Балкански”. Правил съм Яворов, а сега наскоро и Страшимиров. Обожавам Радичков! От друга страна „Кралят умира” с Йосиф Сърчаджиев на Йожен Йонеско е един от най-комерсиалните и успешни мои спектакли.

Защо ни трябва Камерна зала 

Опитвам  в последните години след голямата зала да открия и камерната зала. Идеята е по някакъв начин да разделя двете сцени. На едната да се играят по-демократични спектакли - за по-широка публика, а на другата да върви по-сериозен театър. Заглавия като „Есенна соната” на Ингмар Бергман, „Есенна градина” на Лилиан Хелман, „Госпожица Юлия” на Стриндберг, „Призраци” на Ибсен имат място на тази сцена за ценители. По този начин искам да създам вътрешна опозиция, което не значи, че и на голямата ни сцена няма да се появяват сериозни постановки.

Съвременната публика предпочита  комедии. И това не е страшно, не е обидно за нас. Жанровете сами по себе си нищо не означават. Важно е майсторството. И ако не беше така, комедията нямаше да роди едни от най-великите артисти в света като Чарли Чаплин, Луи дьо Фюнес, Георги Калоянчев. Има хубав и лош театър. Виждал съм ужасяващи спектакли по Чехов. За мен е важно придаването на емоция и общуване.  Българската публика гледа театър със сърцето си, с емоциите си, а не с разума си. Във Франция изразът „отивам на театър” в буквален превод означава „отивам да чуя един текст”. България зрителят иска да съпреживява. Изразяването е суета, важно е разбирането в един диалог. Понякога двама души могат да мълчат през цялото време и да имат усещането, че са общували пълноценно. Важното е да тече енергията между залата и сцената.

Предстоящото за 2019-та година

През май или в началото на септември, в зависимост от това доколко сме готови, ще излезе премиерата на „Свекърва” на Антон Страшимиров. Предстои ми, на мен  самият, да започна една пиеса през лятото с Асен Блатечки и Койна Русева и с актьори от Бургаския театър. Тя се казва „Умопомрачение” на Сам Бобик. 

Най-вероятно Николай Ламбрев отново ще направи нещо на камерната ни сцена. Богдан Петканин, който е на щат в театъра, ще работи в късната есен. По-нататък е трудно да кажа какво ще се случва. Ще спазим театралните параметри и наесен ще имаме две или три нови премиери. Последните години се организираме така, че по-активно работим и произвеждаме през лятото, което е икономически обосновано.

В края на тази седмица заминаваме на фестивал в Санкт Петербург, който се казва „Срещи в Русия”. На 8 април играем „Да минеш под дъгата” в театър „Балтийский дом на фестивала”. Това е бившият младежки театър на Санкт Петербург, с който Бургаският театър има контакти от дълги години. Театърът гостува още по времето на Недялко Йорданов, през 80-те години на миналия век, в Бургас. За мен беше удоволствие да подновя тези връзки.

Равносметката в личен план

Вечер, когато напускам сградата на театъра, винаги се обръщам назад и я поглеждам – за да се уверя, че всичко е наред. Човек трябва да построи къща в живота си. Вложих много от себе си тук, защото помня, когато дойдох как изглеждаше театърът. Да ви призная, изпитвам известно професионално удовлетворение.

Другото, равностойно ценно, са дъщеря ми Борислава Чакринова и 4-годишната ми внучка Елена. Борислава е най-важният зрител на моето изкуство, живее в Италия, но това не пречи да сме достатъчно близки. Не съм давал повод да се срамува от баща си, от името си. Тя  работи в нашия културен институт в Италия, бакалавър по изкуствата, ще завърши скоро магистратура по продуциране на кино жанрове. 

А за Елена ще ви кажа, че най-важното с нея предстои и то осмисля дните ми нататък. Чакам я да дойде за Великден. Разбира български, знае какво говоря, но не отговаря достатъчно добре по моите критерии. И като се чуваме двамата по интернет, усеща, че  искам много повече – с дядо трябва се говори само на хубав български език, на какъвто скоро ще я науча.