"Ди Цайт": В България работят до припадък, а едва преживяват с цени за храна по-високи от германските

Източник: blitz.bg

Плащат за пакетче масло повече, отколкото в Германия, а получават едва 260 евро на месец. Шивашкото производство в България е Made in Europe, но изобщо не е по-хуманно, отколкото в Азия, пише германският "Ди Цайт".

В началото на статията авторката Каролин Ванбек разказва за фабриката „Пирин-Текс“ край Гоце Делчев, където 2000 работници на две смени шият, гладят, почистват и опаковат продукция за известни марки като „Хуго Бос“. Оттам всяка седмица потеглят около 12 000 готови облекла, предимно за Германия.

„Тази фабрика едва ли щеше да я има, ако заплатите в България не бяха сред най-ниските в ЕС“, констатира авторката, цитирана от „Дойче Веле“.

По-нататък в статията четем: „Изненадващо е колко много международни производители на дрехи са избрали България. Независимо дали става дума H&M, „Адидас“, „Хуго Бос“ или „Бърбъри“ – редица международни модни концерни произвеждат продуктите си в еврочленката България.

„В сравнение с разходите за живот, заплатите са дори по-ниски, отколкото в Азия“, казва Бетина Музиолек от Clean Clothes Campaign (CCC), неправителствена организация, която се бори за по-добри условия на труд в текстилната промишленост по цял свят.

Авторката посочва, че повечето работници в българската текстилна индустрия остават на минималната работна заплата от 260 евро и уточнява: „А разходите за живот в България са само два пъти по-ниски от тези в Германия. Някои стоки в България са дори по-скъпи. Дискаунтърът „Лидъл" има филиал в Гоце Делчев. Там килограм банани струва 1,22 евро, а пакетче масло 2,80 евро – повече, отколкото в Германия. (…) Шивашкото производство в България е Made in Europe, но изобщо не е по-хуманно, отколкото в Далечния изток. Когато човек пообиколи няколко текстилни фабрики в България, бързо разбира защо това е така“.

По-нататък авторката разказва за фабриката „Куш Мода“ в село Трънак, близо до Черноморското крайбрежие, където работят 340 души – предимно жени, предимно от турското малцинство. „Сутрин започваш работа в 8, но не знаеш кога ще си тръгнеш“, казва пред „Ди Цайт“ една от работничките, която не иска да се споменава името ѝ, понеже се бои за работното си място.

В статията става дума за онова, което са научили представителите на ССС от работнички във фабриката: „Според техните проучвания, в „Куш Мода“ масово се полага извънреден труд: вместо законоустановените осем часа, работниците често се трудели по 12 часа, и то седем дни седмично. Автобусите докарвали работниците в 8 часа сутринта и ги откарвали в 20 часа.

Според ССС, някои от работничките във фабриката изкарвали до 459 евро, но с много извънреден труд. А онези, които не упражнявали извънреден труд, понякога не стигали дори до минималната работна заплата. Камо ли пък да изкарат онези 1 200 евро, които според синдиката КНСБ биха задоволили месечните им нужди“.

След като уточнява, че от „Куш Мода“ отхвърлили упреците на активистите, авторката отново се връща към българските синдикати: „В България рядко има работническо представителство. А когато го има, то не е особено влиятелно.

Ето защо положението на много текстилни работници си остава драматично. На очи се набиват и многобройните надомници, които често пъти шият от вкъщи за фабриките, дори без договор. Други пък работят само на половин трудов договор, но изпълняват норма за пълно работно време. В редица фабрики няма прозрачност, те не поддържат уебстраници, не отговарят на журналистически запитвания и не допускат посетители.

Във фабриката „Аполо“ в Гоце Делчев например, където се произвеждат униформи и ловджийски облекла, се работи дори на един празничен ден. Собственикът на фабриката връща репортерката още от вратата: „Нямам какво да кажа. Освен че българската текстилна индустрия се срива“.“ Едва петима работници успяват да изпълнят нормата На фона на всичко това условията на труд във фабриката „Пирин-Текс“ на германския предприемач Бертрам Ролман изглеждат направо добри.

Но за да запази международната конкурентоспособност на своята българска фабрика, Ролман иска да повиши производителността на труда. В отговор на журналистическо запитване от „Хуго Бос“ са съобщили, че през последните три години са одобрили повишаване на възнагражденията в „Пирин-Текс: с по 6% годишно.

През настоящата година обаче Ролман обвързал възнаграждението още по-тясно с изпълнението на нормата и орязал някои твърди елементи от заплащането, пише авторката и дава думата на синдикалиста Драгинов, който казва: „Ролман иска все повече да ни експлоатира. В „Пирин-Текс“ нормата успяват да изпълнят едва петима работници“.

Самият Ролман коментира това твърдение с думите, че именно тези работници доказвали изпълнимостта на нормата. По-нататък в статията четем: „Собственикът на фабриката не разбира критиката и препраща към общото икономическо развитие. „Скоро вече няма да бъде възможно тук да се поддържат толкова големи производствени мощности“, казва той.

И може би е прав. Десетилетия наред текстилната индустрия даваше сериозен принос към българското стопанство. Стотици хиляди евтини работници шиеха облекла, за които – независимо от машините – има нужда и от много човешки ръце. „Българската текстилна индустрия предлага добро съотношение между цена и качество“, казва Георги Милев от агенция „Тексар“, която събира чуждестранни модни концерни с български производители“.

Пред германската журналистка Милев разказва за силните традиции на българската текстилна промишленост, която преди 1990 г. е разполагала с модерно оборудване и е обслужвала клиенти както на Запад, така и на Изток. При това не само с продукти на ишлеме (както днес), но и с дизайн, с платове и собствена конфекция.

Авторката обобщава, че от предимствата на България е останало единствено географското – близостта до пазарите в Германия, Великобритания и Италия. Плюс плоският данък.

В статията е цитиран и проф. Ганчо Ганчев от Югозападния университет в Благоевград, който пояснява, че със свободата на придвижване в ЕС българите могат да си търсят работа и другаде - и да изкарват до пет пъти повече като чистачи или строителни работници във Великобритания и Германия. Ролман коментира този факт така: „Ако се повишат заплатите, България вече няма да е толкова привлекателна за фирмите, които съответно ще изнесат производството другаде – в Турция или в Камбоджа например“.

Към края на статията си авторката пише: „И наистина, след 1990 г. 1,5 млн. души напуснаха България, населението на страната се сви от близо 9 на малко над 7 млн. В Германия например от 2007 г. насам броят на българите е нараснал с цели 563%, както съобщава Федералната статистическа служба. Само през миналата година в Германия са пристигнали 45 000 българи.

В резултат: в България липсват работници. Да използваш ниските заплати за осигуряване на икономическо предимство – този модел няма да работи още дълго. Защото ще останат само онези, които не могат да напуснат. Единствено по-високите заплати могат да спрат бягството на хората, казва икономистът Ганчев: „Това е единственият икономически инструмент за стабилизиране на пазара“.

Но индустрията се развива в друга посока, твърди текстилният посредник Милев: „Много фирми вече се интересуват от едно-единствено нещо: да свалят цените“. Някъде по средата между тези два полюса са приклещени текстилните работници, които все още остават в България. „Тук едно погребение струва 400 евро“, казва синдикалистът Драгинов. „А такива спестявания никой няма. Тук човек не може да си позволи дори да умре“, добавя той.