По кой път ще поеме СДС - консервативно-патриотичния или ще порозовее

Автор: Иван СТАМБОЛОВ-Сула, в. Сега

Утре СДС ще проведе важна за себе си конференция. Ще се опита да изясни идеологията си и ще определи политическия си път оттук нататък. Вероятно за СДС това е от съдбоносно значение, защото в т. нар. „традиционна“ десница вече трудно може да се каже кой кой е, накъде върви и за какво се бори. Забележете, че предпочитам да кажа „традиционна“, а не „автентична“. Не че едното се е превърнало в евфемизъм на другото, това са изначално различни неща. Традиционна е тази десница, тези политически субекти, които започнаха прехода през 1989 и го докараха някак си до членство в НАТО и ЕС. А пък автентична (истинска, оригинална) би трябвало да наричаме онази, която стъпва на истинска дясна социална база и изразява интересите, ценностите и мисленето на дясно ориентираните граждани.

Кои са тези „дясно ориентирани граждани“?

Има два принципа, по които можем да ги определим. Първият е икономически. Според него десните човеци в едно общество са капиталистите, предприемачите (дори и най-дребните), онези, които плащат заплати (макар и само една-две), онези, които искат и са готови да се конкурират в условията на свободен пазар все едно на какво – на труд, на стоки, на услуги, на иновации, технологии и т.н. Най-сетне десните хора не са съгласни държавата да отнема по-голямата част от плодовете на техния труд, за да я преразпределя между хора, които не са имали силите и късмета да се справят с конкуренцията.

Вторият принцип за определяне на дясно ориентираните граждани е ценностен. Според него „десни“ ще наречем хора по един или друг начин индивидуалисти с ясен акцент върху личността, а не върху колектива, хора с изострено чувство към свободата и справедливостта, но не към фалшификатите на левичарите, зад които вместо свобода и справедливост прозира тоталитарен терор и регулации. Особено след десетилетията комунистически атеизъм десните хора са набожни и тяхната набожност може да се прояви от дълбока догматичност до почтено уважение към традициите на предците. А пък след годините на комунистически интернационализъм, според който германският (примерно) индустриалец е враг на германския работник, докато руският работник му е „брат, приятел и другар“, десните хора задълбочиха патриотизма си в търсене на адекватен обект за своето чувство на дълг и обич към общността.

Ето така би трябвало да изглежда социалната база на една хипотетична „автентична“ десница. И понеже у нас очевидно такава няма, нека наричаме старата десница просто „традиционна“. И още нещо много важно за българската десница, не за десните партии, а за десните избиратели: отново благодарение на комунистическия тоталитаризъм, българската десница е по правило антикомунистическа, което определя два нейни важни белега.

Първо. Българската десница от края на 20 век е по произход и историческа принуда либерална – борила се е и продължава да се бори за граждански права и свободи, с тази борба е зачената. Дори и хипи-движенията преди 1989 у нас бяха по същество антикомунистически и прокапиталистически (по-възрастните помнят „упадъчната“, капиталистическа музика, която хипитата слушаха скришом, спомнете си и филма „Вчера“), за разлика от аналогичните движения на Запад, където те онтологично са антикапиталистически. В годините на комунизма за хиляди млади българи Съединените щати не бяха държавата, която вършеше безобразия във Виетнам, както за хиляди млади американци и западноевропейци, а страната, от която идваха дънките Levi’s и кока-колата. „Коса“ беше едва ли не консервативен западняшки филм.

Второ. Докато интелигенцията в богатите западноевропейски страни е по-скоро лява, именно защото са богати и все още нямат ясна представа що е то да живееш в комунистически режим, то българската интелигенция е по-скоро дясна, доколкото е отворена към нормалността и широкия свят. Интелигенцията си е еднаква и в двата свята в своя стремеж към справедливост, просто световете бяха различни: при капитализма влечението към справедливост може и да е ляво, но при социализма със сигурност е дясно – просто защото и в двата случая е антисистемно по един мек и цивилизован начин.

Ето това е българската десница – може би с по-малко фабриканти, но с много повече национална интелигенция. Днес големият въпрос пред нея е каква ще бъде типологически: либерална или консервативна. Светът се промени и ако не толкова самият свят, то със сигурност понятията, с които го описваме. Все повече хора предпочитат да говорят не за ляво и дясно, а за либерално и консервативно. При това положение и „традиционната“ десница трябва да реши за себе си каква ще бъде – либерална или консервативна. И утре отговор точно на този въпрос ще се опита да даде за себе си СДС.

Когато Иван Костов откъсна ДСБ от СДС, сякаш поведе със себе си по-дясната част – не случайно избра за новата си партия по-тъмносиния цвят. Дълго време десебарите живееха със самочувствието на интелектуален и културен елит, чиста проба консерватори в британския смисъл на думата. Днес са загрижени единствено за политическото си оцеляване, но за съжаление фантазията им стига само дотам да кроят коалиции и сдружавания за постигане на аритметичната сума, необходима за попадане в парламента. На всяка цена. Колаборират с левичари, еколози и културни марксисти. Като виждат, че това не е достатъчно, обявяват се за тотално обединение на всичко, що нявга е било дясно или поне по-надясно от върха на пръстите на протегнатата лява ръка. Техният цвят вече не е тъмносиният, а някаква преливка от тревисто зелено към нежно розово. Трагедията им е тази, че събраха смелост да се качат на либералният влак, едва когато вече се виждаше, че той се отправил към глуха линия. Такъв изглеждаше образът и на цялата „традиционна“ десница.

Ето защо СДС вероятно ще опита утре да тръгне по другия път. Може ли една партия да тръгне от либерализъм към консерватизъм, без да изневери на убежденията си? Може, стига да се променило междувременно съдържанието на понятията. Както казахме, в България либерализмът от 80-те години на 20 век беше демократична форма на антикомунизъм. Днес антикомунизмът не е актуален. Днес заплахите за свободата и справедливостта, които преди идваха от обременената с идеология тоталитарна социалистическа държава, идват от другаде. И колкото и да е парадоксално, днес това „другаде“ нарича себе си „либерално“. „Няма ляво, няма дясно“ – провиква се новото „либерално“. – „Има цивилизовано и ретроградно, има прогресивно и мракобесно, има модерно и анахронично. Ето, ние сме всичко  цивилизовано, прогресивно и модерно, а вие… вие сте фашисти!“.

В България СДС все още е марка на свободата, демокрацията и капитализма. Може и да е изпразнена от съдържание, но продължава да е марка. Старата марка на дясното. Затова е важно по какъв път ще поеме. Ако поеме по консервативния път, това означава да издигне патриотизма като определяща ценност и да се нареди в патриотичния лагер като с това му придаде нов, по-сериозен и съдържателен облик. За СДС това няма да е нахлуване в нова територия, а завръщане, отвоюване от популизма. Това е техният правилен ход. Ако СДС поеме по този път, нещата ще се успокоят. Другите „десни“, онези, които тайно и полека порозовяха, ще се превърнат в една прекрасна модерна левица, ще отнемат електорат от БСП и ще освободят електорат от дясно гласуващи. Тези пък „десни“, които изберат консервативния път, ще легитимират целия консервативен и патриотичен сектор, ще го консолидират и ще го изведат от зоната на малките проценти.

Предстои да видим какво ще стане. Но ако някой в СДС се интересува от мнението на такива като мен, нека поемат по пътя на истинското дясно, на традиционните ценности и родолюбието. Нека се покажат като достойна консервативна партия и да прекратят спекулациите с този термин от страна на всевъзможни политически технолози и службогонци. Мисля, че все още имат и могат да привлекат електорална подкрепа за тази цел. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

*За в. "СЕГА". Заглавието е на редакцията