25% от българите признават, че системно използват телесни наказания срещу децата си

Автор: Лъчезар Лисицов (снимка: Авторът)



„Най-често родителите използват телесни наказания по емоционални причини, когато се почувстват безсилни, когато изгубят контрол, когато се срамуват от това, че са загубили контрол върху възпитанието на детето, когато не разбират поведението на детето.” Това каза пред репортери Славянка Иванова от Агенция „Ноема”, която е направила национално представително проучване по темата по поръчка на Национална мрежа за децата.

След въпрос колко от родителите използват телесни наказания , г-жа Иванова обясни, че е трудно да се каже, тъй като отговорите на хората са доброволни.
„Но според изследването поне две трети от родителите някога изобщо са използвали телесни наказания, дори и в един единствен случай. И около една четвърт използват редовно някакви видове телесни наказания, като под „редовно” се има предвид поне веднъж седмично”, заяви Славянка Иванова.

„Най-разпространените видове телесни наказания са удрянето на шамар, но също и така други вредни практики, които обществото в общи линии не осъзнава достатъчно добре колко са вредни, като например пространствена изолация – затваряне в една стая, стоене прав с лице срещу стената; игнориране на това, което детето иска, търси отговор, пита и желае да каже...”, добави изследователката.

88% от родителите осъзнават, че шамарите са неефективно възпитателно средство, но голяма част от тях продължават да ги прилагат. Въпреки че използването на физически наказания намалява през последните 5 години, около 2/3 от родителите някога са прилагали телесни наказания и други травмиращи практики като пространствена изолация, ненамеса при опасност от нараняване, причиняване на дискомфорт чрез стоене в неудобна поза или подлютяване. Делът на родителите, които системно прилагат подобни практики, е около ¼, посочват от Националната мрежа на децата (НМД).

Мария Брезничка от НМД коментира: „Виждаме, че родителите все повече и повече знаят, че телесното наказание нанася вреди, когато се използва. То прекратява в момента поведението, което е нежелано, но всъщност нанася вреди. И родителите използват това наказание, най-просто казано, когато не знаят какво друго да направят; по емоционални причини, заради гняв, заради стрес. В същото време все повече знаят, че не бива да го правят и всичко това показва една огромна тенденция на самота на родителите в това предизвикателство.”

Според Брезничка разрешението на проблема е в обучението.
Общуването с децата се превръща във все по-голяма ценност, но и все по-остро се усеща нейният дефицит. В сравнение с данните от 2013 г. видимо намалява времето, което родителите прекарват с децата си. Времето, отделено за общуване, заема най-малка част от родителското време за децата – около 14-15%.

Институционалната среда също не се справя добре с премахването на телесни и сходни наказания, посочват от НМД.
Изследването потвърждава, че в училищата и детските градини подобни практики са също често разпространени: 41% от родителите споделят, че децата им са потърпевши от вербално насилие; 22% – свидетелстват за телесно наказание като удар или причиняване на болка, а 14% – за практики на игнориране. Проучването показва, че е налице срив в доверието към държавата като към легитимен агент, гарантиращ правата на децата.

Делът на родителите и младите хора, които биха се обадили на тел. 112 при малтретирано дете, е намалял съответно с 22 и с 30 пункта в сравнение с 2013 г.

Държавните институции не се разпознават като подпомагащи родителите в осъществяването на позитивно възпитание. В същото време, обаче, се наблюдава стремеж към повишаване на обществената отговорност – намалели са отрицателните нагласи към намесата на странични наблюдатели и съобщаването в случай на насилие към дете. Докато през 2013 г. 80% от хората са смятали, че намесата в семейните разправии на други хора води само до неприятности, то през 2018 г. делът им е спаднал на 56%.

Проучването се реализира в рамките на проект „Да отворим нова страница – Движение в помощ на деца срещу физическа заплаха и емоционална репресия“, който се изпълнява от Фондация П.У.Л.С., Перник. Партньори по проекта са Национална мрежа за децата, EVRIS – Исландия, ADFP – Португалия и Hope for Children – Кипър. Проектът се финансира от Програмата за правата, равенството и гражданството на Европейския съюз. Целта на проекта е, следвайки добрите практики от Исландия, да се създаде и пилотира програма в 3 държави (България, Португалия и Кипър) в посока на признаване и овластяване на децата и техните родители, както и на институциите за прекратяване на моделите, при които се използва телесно наказание и емоционално насилие над деца, както и на иницииране на процес на самосъзнаване на личната стойност на най-младите членове на обществото, посочват от НМД.