Идва ли време България да се определи - за руските газови трасета, мигрантите, Турция?

Институт „Иван Хаджийски“ публикува традиционния си месечен анализ. В изработването му участват Петър-Емил Митев, Андрей Райчев, Кънчо Стойчев, Борис Попиванов, Първан Симеонов, Пламен Владимиров и др.. Институтът предлага на медиите балканската част на анализа, защото е твърде актуална на фона на процесите, които протичат сред съседните държави.Пълният вариант е достъпен за абонати.

Трудният път на Балканите към Запада

Тече нелек процес на „позападняване“ на Балканите. Процес, в който ядрото на ЕС явно действа в синхрон със САЩ – за разлика от много други случаи напоследък. Повишаването на напрежението между Гърция и Русия е един от видимите симптоми на „западния вятър“ в нашата част от света.
Едни проамерикански Балкани биха били допълнение на кордона страни, които възприемат по-скоро защитни позиции срещу Русия – от Румъния до Прибалтика. Дебатът около военната база в Полша е точно в този контекст.

Все по-напрегнатите отношения на Вашингтон с Анкара повишават тежестта на балканския „тил“ на американската политика спрямо Турция. Едни прозападни Балкани ще са също важен инструмент за сдържане на Турция и упражняване на ефективно влияние върху нея. България може да е малка пионка в този процес, но снимката на Доган с посланика на САЩ, като че ли показва, че всяка фигура по дъската има значение в американско-турските отношения.

Руската страна едва ли би сдала с лекота влиянието си в района. Затова и процесът на „позападняване“ среща доста трудности. Горещият македонския проблем го показа: срещу натовизацията на Балканите, Русия подкрепи „идентитетот”.

Сърбия – в опит да вземе доброто и от двата свята

Сърбия държи отворени врати за сътрудничество със Запада, но връзките на Белград с Москва са най-топли, противопоставяне на руската позиция не е възможно. Текат съвместни военни учения, а президентът Александар Вучич тези дни явно поиска от Путин „съвет и подкрепа” за отношенията с Косово.

В същото време Сърбия демонстрира знаци, че допуска някакъв компромис по косовския проблем – в контекста на силно дебатираната идея за подялба на Косово. Американската администрация показва, че не е чужда на такъв вариант. Албания, доскоро противник на подобни планове, също загатва, че е склонна да подкрепи една подялба. Цената е съгласието на Сърбия, ако не да признае независимостта на Косово, поне да не пречи на неговото интегриране в международни структури.
Но както косовското, така и сръбското обществено мнение са фактори, които действат решително в противоположната посока и правят и сръбските, и косовските лидери крайно предпазливи в третирането на казуса.

Наред с всичко, в Белград и Прищина си дават сметка, че американската позиция е ясна, но нивото на американска ангажираност не е високо. Ниски бяха и дипломатическите равнища, на които се състояха срещите на Тачи и Харадинай в Ню Йорк. Знаков беше и отказът на Вучич да отиде там, с което се минимизираха очакванията от Бърнабич и Дачич да постигнат някакво по-съществено развитие.

А и напоследък американските политики като че ли са две: едната в стил „Тръмп“, която повече прилича на оттегляне на САЩ, а другата – добрата стара либерална политика. Вярно, че по балканския пъзел двете действат в синхрон, но все пак не бива да се забравят изказвания на Тръмп в стил „няма да се бием за една Черна гора, например“.

В крайна сметка (поне временни) решения на проблемите с Македония и Косово биха успокоили напрежението на полуострова и биха утвърдили представата, че регионът е приел водещата роля на Запада (основно на САЩ). Но ето че референдумът в Македония не можа да даде еднозначен отговор на мнозинството граждани.

Македония – стъпка накриво по пътя към нови избори или ново етническо напрежение?

Въпросът, поставен на референдума, беше формулиран така, че се искаше отговор „три в едно”. Главният въпрос дори не фигурираше пряко, а се подразбираше и в него се влизаше след приятна евроатлантическа увертюра. На фалшивия въпрос се търсеше отговор чрез фалшиви избирателни списъци. И на финала: фалшив извод, че референдумът е завършил с „положително решение”.

Коментарите засега избягват особено невралгичния въпрос: острото разминаване на двата етноса в Македония, при което стожер на евроатлантизма се оказват албанците. Не може да има никакво съмнение, че България е особено заинтересована от евроатлантическата перспектива на Македония, респективно - от териториалното единство на Македония. Макар че западната перспектива на Македония би намалила престижа на българските паспорти, например.

При всички случаи, днес България е призвана да покаже по-голяма чувствителност към мнозинството от хората в страната, която ни е биографично най-близка.

Най-вероятно изглежда все пак да се стигне до предсрочни избори. Депутатите на ВМРО-ДПМНЕ са достатъчно, за да блокират решение на парламента за промяна на конституцията. Вероятността някои да бъдат „убедени” се дискутира, но ясно е, че онзи, който се отклони от партийната линия, ще сложи край на политическото си бъдеще.

Дилемата пред Заев и социалдемократите изглежда като цугцванг: или да наложат позицията си „по втория начин”, без легитимност, или да тръгнат към нови избори с риска да ги загубят.

(Почти) положителният баланс на Гърция

Бойкотът на референдума от страна на ВМРО-ДПМНЕ увеличава и значението на Гърция, на която тепърва предстои да се произнесе официално по спора. Македония и Гърция попаднаха в ситуацията на скачени съдове с еднотипно противоречие - правителство срещу обществено мнение. Парадоксът е, че ако Заев успее да се задържи и да наложи конституционната промяна, това може да дестабилизира, дори да свали Ципрас, въпреки неговите успехи.

А те не са малко. С цената на охлаждане на отношенията с Москва, Атина успя да си издейства доста ключова роля на полуострова – наложи географско самоограничение на Македония, извоюва финал на спасителната програма от международните финансови институции, сдоби се с далеч по-категорична подкрепа от всякога в конфронтацията с Турция.

Трезвата политическа калкулация подсказа на премиера Алексис Ципрас, че на този етап руското влияние на Балканите отслабва и ангажиментът с Русия носи повече минуси, отколкото плюсове.

За България идва време да се определи

На този фон проблемите за България се сгъстяват. В усложняващата се международна конфигурация става по-трудно да удържи доверието на всички партньори едновременно – любимата на Борисов тактика. Поне три са направленията, в които от България се очаква да направи нещо, да се идентифицира с един интерес и да се разграничи от друг – руските газови трасета през Балканите към Европа; американо-турските отношения; разпределението на мигрантите в ЕС.

Очакваната среща на българския премиер Бойко Борисов с президента Тръмп бе тема на част от медиите в България още от февруари насам. В крайна сметка снимка с Тръмп се появи, но тя не разсея съмненията, че във Вашингтон не фаворизират българския премиер.

Обяснение за хладината лесно можем да намерим в друга (и по-съдържателна) среща на Борисов, с турския президент Реджеп Ердоган. По ред причини, и независимо от американския натиск, Борисов не иска, или не може, да се откаже от привилегированите си отношения с турския държавен глава.

Двойствена е и позицията на Борисов за Унгария, двойствена е и за Русия. Борисов не иска да се ангажира в определена посока и това донякъде е разбираемо. Въпросът е дали ще бъде в състояние да избегне ангажирането още дълго време.

Към това трябва да добавим и необходимостта от по-активна и проактивна политика по македонския въпрос. За да гарантираме продължаване на затоплянето между България и Македония и европейска перспектива за югозападната съседка.