Спомени от соца: Kaлашникът в класната стая или спомен за часа по военно

Дългогодишните кадри на Министерството на просветата и на учителските колективи помнят как преди 25 години в средните училища се получаваше елементарна военна подготовка, посредством изучаване на предмета Начално военно обучение (НВО). Най-ярък спомен пък за него са запазили всички, които са имали честта да бъдат десетокласници в НРБ.  Подобно обучение е имало във всички страни от социалистическия лагер и е целяло да подготви младежите за бъдещата война, пише socbg.com.

Деветокласниците са изучавали НВО в обем от 108 часа, а десетокласниците – 36 часа годишно. Значителна част от преподавателите са били офицери от запаса с педагогическа квалификация. Дори по едно време в Националната спортна академия се открива и профил “преподавател по НВО”.


Обучението освен военна подготовка е давало и доста добра такава за реакция при възникване на всякакви аварийни ситуации. Изучавало се е как да се реагира при земетресения и други природни бедствия, реакция в случай на атака, и не на последно място как да се оказва първа помощ. В някои училища е имало и бомбоубежища. При сигнал се е учило как за максимално кратко време да се вземат и нахлузят противогазите, и с тях учениците да се насочат към бомбоубежищата. Също така, какво и как да се прави, за да няма паника – най-големият убиец. Кабинетите по НВО са били сред най-добре оборудваните, а за мнозина ученици са били любимото място в училище. Ентусиазирани учители по НВО, с помощта на различни ведомства и с доброволния труд на учениците през свободното си време успяват да изградят дори и спортни стрелбища в училищата си.




Сред ученическия фолклор обаче още се носят легенди за част от преподавателите по тази дисциплина. Някои са били откровени простаци, най-често пенсионери от армията, с грубо и арогантно държание, на които им се е щяло страхливо и похотливо да попипват ученичките. Ръсели са глупост след глупост, а когато са били в добро настроение са се правели на пичове, като са разпускали с разказване на мръсни вицове. В резултат на тяхното обучение се ражда шегичката “Как трябва да държим автомата при ядрен взрив? Далеч от краката, за да не ни капе по тях”.

Строевата подготовка и маршировките до откат с песен на уста за поддържане на бойния дух сред младите бранители на Родината, също са били част от програмата по военно. Те обаче не са били никак любими (меко казано) на младежите от горен курс, но не е можело да се мине без тях. Сред задачите на военните педагози са били и да командват с ревове от мегафон тренировките в училищния двор за поредната манифестация. Особено към края на режима учениците чудесно са разбирали тъпотията на това, но е било безсмислено да се роптае на глас.

Обучението е завършвало в края на 10 клас с военнополеви двуседмичен лагер в специализирани бази. Там с военизирани игри и стрелби с пневматично, малокалибрено и бойно оръжие (АК-47) те са показвали уменията, които са придобили в час. На него практическите учебни занятия са били съобразени с възрастовите особености и психиката на девойките и младежите. При девойките се е наблягало на занятията по гражданската защита и медико-санитарната подготовка, а при младежите – на бойно-приложните спортове. На тези лагери са се събиралии и е трябвало да действат в пълен синхрон четири категории офицери – кадрови офицери, преподаватели по НВО, офицери от Организацията за съдействие на отбраната (ОСО) и запасни офицери, мобилизирани като взводни командири. Водещи са били офицерите педагози от системата на просветата. Днешно време почти няма ученик от онези времана, който да не си спомня с носталгия за големия купон, който се е вихрел по време на тези лагери.

За съжаление у нас всичко хубаво и полезно все някога свършва. На 1 септември 1990 предметът НВО е изваден от учебните програми, а преподавателите – уволнени. Неотдавна военното обучение отново се завърна в българското училище, но в осакатен вариант, като част от часовете на класа. Въпреки това обаче, днешното младо поколение реално е неподготвено за реакции при каквито и да било извънредни обстоятелства. На практика никой не си мърда пръста да научи децата на елементарно оцеляване. Родителите си мислят или по-скоро им се щете, че ще ги научат в училище, както някога са ги учили тях.

В момента се правят чести проверки на сигнализацията в градовете. Но почти никой не може да различи сигналите за въздушна опасност от сигнала за химическа атака, например. Нещо което се е изучавало навремето в часовете по НВО. Жалко е също, че ако сега се случи някакво бедствие най-големи жертви ще има сред младите, които нямат знанията и уменията, как да реагират в дадена критична ситуация. Да не говорим за оказване на елементарна първа помощ.