Комунизмът се заражда досущ като днешните вегани, гейове, травестити, джендари

Източник: faktor.bg

Никола (Николай) Георгиев Алтънков е български политически емигрант в САЩ (1965-1995) г. Лидер на организациите Български национален фронт (в изгнание).

Роден е в София на 17 август 1932 г. Завършва английска филология в Софийския държавен университет "Климент Охридски" и история в Калифорния, САЩ.

Доктор по история от Калифорнийския университет в Санта Барбара и професор в същия, магистър на изкуствата от Института за чужди науки в Монтерей. Член на Академията за политически науки в Ню Йорк от 1984 г. и на почетното социологическо общество „Делта Тау Капа“ от 1975 г. Преподава в американски висши училища, работи в научни институти в САЩ. Автор е на трудове по история, политология, социология и икономика. Има над 200 публикации.

В България се завръща веднага след 1989 година. Става основател на Български демократичен форум (БДФ), а през 1995 г. основава Български национален фронт (БНФ). Тук завършва и издава последните си книги: "България малък тигър", "Икономика на благоденствието", "Нарекоха ги фашисти", "Светците ги съдят" и "Кой победи". Преди дни излезе неговото изследване  -  "История на БКП  1919 – 1989“ - издателство "Факел", редактор Румен Леонидов.

- Проф. Алтънков, кое ви провокира да се захванете с такова голямо и сериозно изследване – написването на историята на БКП?

- Най-сериозната причина е, че 29 години след номиналното падане на комунистите от власт все още няма издадена цялостна научна и меродавна история на тяхната партия. А БКП е най-старата партия в България, една от най-старите и известни партии в Европа, тя е много важна. Продължава да бъде популярна в България, тя е втората политическа сила в страната, управлявала е половината от времето на прехода, обичана е от доста хора, мразена е от други. С други думи, БКП и нейната дейност са  едно явление, което е част от българската история, и то много важна част, която пък не може да бъде отделена от историята на Балканите, и на Европа, и затова тя не може да бъде заобиколена, нито подменена, или забравена.

- Защо видни български историци не посегнаха да напишат история на БПК през  годините на прехода –  проява на страх, или има някакви други причини?

- Това е до известна степен закономерно. Например, 73 години след поражението на националсоциализма в Германия, няма история на национал-социалистическата германска работническа партия. Няма също така история на Италианската фашистка партия. В Русия няма история на КПСС, няма история и на Унгарската комунистическа партия. В това отношение колегите ми историци у нас имат известни основания – казват, че не му  е дошло времето. Но аз мисля, че тъй  като повечето от тях са с комунистически манталитет, образовани по времето на комунизма, и застъпват комунистически идеи, те се надяват, може би, че този период ще бъде забравен, че няма да бъде обект на разисквания. Но това няма как да стане.

Има и друга закономерност – обикновено когато се пише по такива теми, трябва да мине време. Например, Холокоста не избухна като явление, със значение каквото е сега, в 50-те години или дори 15 години след тези страшни събития. Дотогава не се говореше много за Холокоста, а в Германия не се и споменаваше. Но ако в Европа подобни оценки се правят след 15 години, в България е необходимо двойно повече време. А времето да имаме написана история на БКП е вече дошло.
Има и още един съществен факт, който е валиден в този случай и той е баналната истина - че историята се пише от победителите. А пък комунистите в България бяха победени, ако не и унизени. Сега те се наричат социалисти, но си остават всъщност комунисти. Отворете сайта на сегашната БСП, където те казват – ние сме наследници на БКП от 1891 година. Те не се срамуват, че са нейни приемници. Тогава те трябва да отговарят за злините, които са нанесли на България, както взимат кредит за хубавите неща, които са направили.  Ако не искат да си напишат сами историята, поне да я прочетат, когато някой друг им я напише.

- Кои са основните източници, които сте използвал за да напишете историята на БКП?

- Освен посочените в книгата източници, аз  съм ползвал изследванията на американски и английски учени. Българите и моите колеги историци, например, вероятно не знаят, че в САЩ има голям интерес към България и не само към България. САЩ е световна империя и те имат световни интереси.
Досега в Америка има издадени четири истории на БКП. Първата е написана от Джоузъф Ротчайлд още през 1959 г. - „Българската комунистическа партия: произход и развитие 1883–1936 г.“ , в която се проследява историята на БКП от създаването на групата на Благоев „Освобождение на труда“ в Санкт Петербург в Русия до 1936 година. Имаме две великолепни книги на Нисан Оурън – „Българският комунизъм: Пътят към властта – 1936 -1944 г.“, тоест започва изследването си от там, където Ротчайлд приключва, и втората му книга – „Наложена революция – земеделство и комунизъм в България“. Джон Бел също написа история на БКП – „Българската комунистическа партия -  от Благоев до Живков“.

Освен тях над една дузина американски учени се занимават с българска история. Тя е много добре проучена, и то не само най-новата история, а още от създаването на Третото българско царство. Английският професор лорд Рънсиман написа още в 1930 г.  „История на първата българска империя” (посветена на цар Борис III).   Тези изследвания не са преведени на български и може би не са известни на българските историци, което е техен минус.

В някаква степен ми помогна и българската историография, поне защото винаги човек трябва да дири и да се справя с дати, събития и  личности. Оказа се, че тази задача не е толкова лека, понеже комунистическата историография е капризна и се променя с времето. Има периоди, когато се говори за Трайчо Костов, Добри Терпешев, Георги Чанков, Петко Кунин.

След това някои хора отпадат по различни причини, отпадат и от историята, стават нон човеци – няма ги. Но тези данни не се променят в американските източници. Така че на българската историография не може да се разчита особено при създаване на  историята на БКП на едно по-високо, например, академично ниво.

- Кои са най-големите недостатъци на българската историография, която кореспондира с темите, свързани с историята на БКП?

- Това, което считам за голям недостатък е , че  тя е казионна. Историците, които я пишат, са на заплата, така е било, така е и сега. Те зависят от своя работодател и ако не изпълняват волята му имат проблеми, уволняват ги. През времето на комунизма историците рискуваха работата си, семейството си и своята издръжка. С течение на времето българските историци нямаха нужда да бъдат цензурирани, те сами се досещаха какво да правят и как да пишат, както и сега се досещат.
Освен автоцензурата има и друго съображение. Аз смятам, че поне половината от българските историци са добри, честни и убедени комунисти, не се нагаждат, те пишат историята такава,  каквато трябва да бъде, а не каквато е, с което обслужват партията си. За тях идеологията, историографията и научното мислене са свързани с голямата цел – услуга на партията. Но когато един историк не е суверен, не е еманципиран, зависим е в мисленето си, той не може да бъде на ниво -  предпочита да робува на чужди мнения, да обслужва определени интереси, а не да се отдаде на чисто научна работа.

- Кои големи митове за БКП успяхте да разбиете, пишейки историята на БКП?

- Не съм си поставял за цел да разбивам митове. Митове съществуват, митове се създават и в момента, и ще продължават да се изграждат. Митовете понякога са необходими. На нас, например, ни е необходим митът за нашите национални революционери. Не може и да си помислим, че тези светли образи – Ботев, Раковски, Левски, могат да бъдат хора от плът и кръв. За нас те са светци, това е мит, което не бива да означава, че са безгрешни, но е така.

Когато историята се пише въз основа на документи и факти, когато човек се стреми да бъде максимално дезангажиран към това, което изследва, да не налага своето становище на всяка страница, тогава все някои митове ще бъдат разбити.

Например, голямата лъжа, че въоръжената борба е тръгнала от юни 1923 година, когато е извършен деветоюнският „кървав” преврат, с който на власт идват „кръволокът” Цанков и ген. Вълков. Тогава те започват да колят българския народ и той няма какво друго да направи, освен да грабне оръжието и да се съпротивлява. Това е нещо, което е залегнало в нашата историография и дори в учебниците по история. И лозунгът беше – „Помни 9-ти юни, пази 9-ти септември!” Ето ви създаден мит!

Но истината е друга. В моя труд показвам, че военната организация на БКП е започнала да действа още в  1919 г, когато партията се присъединява към Коминтерна и явно и безсрамно на своя  XXII конгрес (който е обявен за I конгрес на БКП) заявява, че поема курс на въоръжена революция. Оказва се обаче, че преди това, още по време на Първата световна война комунистите са събирали и складирали оръжие. Това се установява по спомени на ген. Винаров, на Цола Драгойчева, по техни разкази, излезли преди 1989 г. Там те обясняват как са получавали оръжие от Русия, която в това време се бори за живота си. Болшевишкият режим е в състояние на гражданска война – между болшевики и белогвардейци, които се борят кой да оцелее. От Русия се изпращат неимоверно голямо количество оръжие и пари на българските комунисти през 1919-1921 година, когато няма още и помен от преврата.

След като през 1919 година БСДП (т.с.) се присъединява към Коминтерна като партия съосновател, тя се превръща в секция на Международното комунистическо движение и се отдава на революционна дейност. На всички свои съвещания, пленуми и конгреси се прокламира курс към въоръжено въстание. Това е нещо, което беше известно, но не беше казвано на хората. Беше  по-изгодно да се твърди, че въоръжената борба е била реакция на фашисткия преврат през 1923 година.

Друга лъжа са десетките хиляди жертви, които комунистите били дали в борбата против фашизма и то още от 1923 година. Действително, в 1922 г. Зиновиев, който е председател на Коминтерна, говори за фашисти. Още тогава те овладяват семантиката и налагат термина „фашизъм”. И оттогава досега се твърди, че комунистите са антифашисти,  а това значи, че би трябвало да има фашисти, срещу които да се борят. И в тази борба те са дали „страхотни кървави загуби“. Например, в септемврийските събития 1923 година, които те наричат Септемврийско въстание, са били убити над 20 000 души. А истината е, че убитите са 787.

Кървавият атентат в храма „Св.Неделя“ на 16 април 1925 г., който те отричаха дълги години, че е извършен от комунистите, лансирайки тезата, че той е осъществен от едни луди глави от военната организация, също се превърна в огромна манипулация. Оказва се, че атентатът е организиран след  решение, което са взели не само извършителите, а самият ЦК на тяхната партия. В „кървавите нощи”, известни още като „бял  терор”, комунистите твърдят, че са били погубени  от 20 000 – 50 000 души, а истината е, че жертвите са 672.

Спекулира се и с броя на жертвите, които комунистите са дали във въоръжената „антифашистка” борба – от 1941-1944 година. При все че - според комунистите - в България е имало фашисти още от 1922-1923 година, партизаните се появяват чак в 1941 година, когато Германия „вероломно” напада своя съюзник СССР. Именно от тогава се разгаря въоръжена борба в България. Официално се твърди, че по време на тези събития са били убити 9 140 партизани и 20 700 ятаци, а реално жертвите в тази борба са 2 642.

- Не мислите ли, че партизаните също са митологизирани – те се представят като защитници на народа, но в действията си повече приличат на терористи, обявили се извън закона...

- Думата „терорист“ е пейоративен термин, но не е неподходящ. Шумкарите/партизани са въоръжени бойци на БКП, които служат на Москва. Те са предните отряди на Съветския съюз и никога не са се интересували от интересите на България, тяхната родина. Важна за тях е световната революция, планетарния комунизъм и мотора, който движи света към това „светло“ бъдеще – съветският режим. На думи те са се отдали на световната революция, която се води от СССР. Така е било в началото на създаването на Коминтерна. Когато Сталин става ръководител на СССР  Коминтерна става чисто и просто съветска държавна структура: Министерство на революцията, както го нарича един американски историк.

- През какви метаморфози преминава БКП от учредяването й до 1989?

- Метаморфозите на тази партия продължават и досега. В самото начало това е една малко чудновата сектантска групичка, която просмукана от чужди идеи, се опитва да намери техния български еквивалент. Тези хора търсят пролетариат в България, за да може да се обоснове марксисткото твърдение за класова борба, за революция. Но по време на основаването на Социалистическата партия от Благоев през 1891 г., в България не съществува развит капитализъм, нито пролетарии. Затова те са изглеждали странни хора и са търсели и намирали свои приятели в други страни – досущ като днешните вегани, гейове, травестити, джендари. Те се организират с подобни чудаци от други страни, но не са и помисляли за въоръжена борба, защото са били малко на брой, бедни и без влияние.
До Европейската война те не са могли да се опълчат на режима, даже да са имали желание.

Но идва Октомврийската революция, те са отдавна във връзка със себеподобни в Русия, в цяла Европа и дори в света, виждат, че могат да дойдат на власт и започват да си вярват. Отказват се малко по малко от парламентарната си дейност, а са могли да разчитат на успех. Защото след европейската война 1918-19 година народът е доста олевял и БКП е станала втората партия в България по време на три последователни избори. Комунистите печелят от 19% до 23% от гласовете за Народно събрание. Така че с по-добра агитация и пропаганда, с по-добри действия са можели да съставят и правителство. Но това не им е много по-вкуса, повече им харесва въоръжаването. Увличат се в революционна дейност, действат като терористи.

Комунистите са поразени след 1925-1926 година и са направени на пух и прах –  много от тях са по затворите, най-малко 5-6 хиляди от тях са емигрирали, повечето в СССР, но към 1927-1931 г. пак се появяват на избори. В изборите за ХХIII Народно събрание в 1931 г. имат 31 депутати и 11% от гласовете. Това е по време на Световната криза, но в България винаги има почва за леви идеи. Техните най-големи неприятели – легионери, ратници, отецпаисиевци, кубратисти, родозащитници и те са с леви идеи. Покойният проф. Богдан Филов наричаше легионерите „бели болшевики“. Лозунгът на СБНЛ беше – „ Национално мощна и социално справедлива България”. На ратниците  – „Социално наляво, национално – напред” и „Победа на българщината или смърт”.

Когато през 30-те години на миналия век разцъфва българският национализъм, именно противниците на БКП печелят борбата за сърцата на младежта. Младите се ориентират към тези организации, а ремсисти и земсисти (млади земеделци) са непопулярни. Само една от големите националистически организации имаше много по-голяма членска маса отколкото БКП и младежката им организация взети заедно. През легионерското движение са минали може би около 300 000 младежи в продължение на 15 години.

Комунистите участваха в избори дори през 1940 година и имаха известни успехи; по някои сведения те имат 10 депутати от общо 160. Но те бяха обречени на поражения понеже народът се отврати от тях: заради тяхната идеология и особено след ужасния кървав атентат в храма „Св. Неделя,, който по мащаби и досега не е достигнат в Европа. А тези неща не се забравят лесно.

След като поеха властта комунистите получиха възможност да се реабилитират и
да осигурят на българския народ това, което му обещаваха  - социална справедливост, добър живот и пр., но се случи точно обратното. Получи се така, че след като паднаха от власт през 1989 г. техният вожда каза: „Туй социализмът е едно недоносче”. Тоест, само малко по-добро от мъртвородено дете. Но ако недоносчето се отгледа добре, то може да стане нормално детенце.

Този недоносен социализъм нанесе огромни щети. Сега у нас наблюдаваме ужасни явления, вършени от мутри, престъпници и олигарси, всички те продукт на социализма. Класата, която беше унижена и смачкана от комунистите – буржоазията, която бе наричана фашистка - няма свои представители нито сред олигарсите, нито сред мутрите, нито сред престъпниците. Всички те са с комунистическо потекло и всички те са създадени по времето на социализма.

Но най-големите злини, които нанесоха БКП и комунизма, са в етичната и моралната област, и над тях – в областта на националното. Те поразиха българският национализъм и сега това, което минава за национализъм е един урод, подобен на това, което е била комунистическата партия по време на създаването си – сектантска организация, в която не е останало почти нищо от изконния български национализъм.

- Говорите за метаморфози, но виждате ли  днес в БСП  една модерна лява партия, за каквато претендира?

- Разбира се, че БСП не е модерна лява партия. Това са старите, злобни, завистливи и неприятни комунисти. Само че са си хвърлили кожата, както змиите и сега са станали вълци в овчи кожи. Те още мечтаят за комунизъм, който сега наричат социализъм и мислят, че бъдещето му принадлежи. Окрилени са от настъплението на комунизма даже в наши дни.

Не забравяйте, че една четвърт от населението в света се управлява от комунисти. 6 държави, членки на ООН, са под комунистически режими и те управляват около 1 млрд. 600 млн. души. Това са Китай, Северна Корея, Виетнам, Лаос, Камбоджа, Куба. По техните стъпки вървят Даниел Ортега в Никарагуа, Уго Чавес и сега Николас Мадуро във Венецуела, Ево Моралес в Боливия. Те са живи и здрави, бодри и щастливи и са уверени, че бъдещето принадлежи на комунизма. Така че българските комунисти нямат намерение да се променят, нито манталитета, нито идеологията. Те чакат да им дойде времето, надяват се, че пак ще управляват. И имат успехи, ако не в управлението, то поне на избори. БКП (БСП), която номинално падна от власт в 1991 г. през  последните 28 години са първа или втора сила на изборите, има президенти и самостоятелни правителства. Така че колкото и да са мразени комунистите от част от българския народ, също толкова са страстно обичани от други. Бъдещето ще покаже диалектиката на развитие на тяхната партия, а дотогава ще помним думите на Димитър Талев от 1940 г.: „… последният правоверен комунист ще умре в България. И тогава, когато никъде по света няма да има правоверни комунисти, нито дори в болшевишка Русия, тук, у нас, все ще се намери някой.“

Интервю на Мая Георгиева, Faktor.bg