Честита ви годишнина...от Чернобил!

Източник: Lentata.com

Днес ще ви разкажа една история.

В нея няма нито една дума, която е лъжа. И ви моля да я споделите.

За да я чуят и тези, които никога не са живели при социализма.

И да разберат истинското му лице.

И братската руска любов да разберат.

Годината е 1986. Студент съм в Свищов.

На 22 април се ражда големият ми син.

Изписват ги от болницата на 30 април.

Носят се някакви слухове за гръмнала атомна централа, ама само слухове.

Аз и колеги организираме грандиозно посрещане.

Стенли отговаря за салатата от марули.

Домати през април нямаше. НЯМАШЕ.

Гибона купи виното и ракията от македонската махала.

Хубаво вино и ракия НЯМАШЕ.

Друг отговаряше за мръвките, трети за бирата, четвърти за скарата.

И на първи май сме на поляната пред седми блок.

Търкаляме се в тревата, мезим с марули и се кефим на прекрасната пролет.

Млади сме.

Не вярваме на слухове.

Празнуваме, че на света се е появил първородният ми син.

Преди 4 дни същото магаре стана на 32. Мъж и половина. Но...

Винаги има едно "но".

Братовчед му, който се роди малко преди него остана на три. Завинаги. На три.

Братовчед ми чува слухове, че има радиация. И почват да купуват краве мляко. Пак по слухове.

Било безвредно. И го хранят. Било чисто.

Няма кой да им каже какво и как да правят.

По телевизията даваха парадите на победите. Първи май. Девети май...

И победителите на трибуните. Ядящи храни от Австралия.

И когато детето почна да тича и радва на света, радвайки всички, разбраха страшното. Левкемия.

Докторите няма как да помогнат. Остават врачките. Стигат до баба Ванга. Тя казва:

- Не се притеснявайте!Това е Божие дете.

Нали се сещате, че е безпогрешна.

Ако оцелее, го е запазил Бог, защото е негово дете.

Ако умре, Бог го е прибрал, защото е негово дете. Мразя врачките!

А ние гледахме и се молехме за чудо.

Представям си какво е било на най-близките му.

Тези, които всеки ден са били до него и то да тях.

Тригодишно дете да си отиде.

И се обвиняваха. За кравето мляко. За дъжда... За всичко.

Отиде си на три годинки. Тодор се казваше. На дядо си.

Както е спал. До баба си. Тихо. В съня си. Тригодишен.

Заради мълчанието и лъжата. На Тодор Живков. На СССР. На социализма. На системата, която днес някои я хвалят, че билетът за рейса е бил 6 стотинки. И са живели спокойно.

Това исках да ви кажа.

И ще се радвам, ако го чуят повече хора.

Докато тогава някои живееха спокойно, други умираха спокойно. На три години. В съня си. Гушнали баба.

Заради мълчанието. Мълчанието, което убиваше. И ще продължава да убива. Докато мълчим.

Защото забравихте. И лъжете децата, че сте живели спокойно и е имало всичко.

Едно време. Едно нещо имаше тогава. Мълчание и лъжа. Това е.

А Тошко остана на три години. На три.

И накрая искам да ви попитам...

Колко трамвайни билета и колко кила наденица струва животът на едно дете? Само на едно. Тригодишно.

П. П. Бях на погребението. Няма нищо по-страшно от това, да спуснат малък ковчег в малък гроб.

АВТОР: РОСИ АНТОВ