Голям щастливец съм, но и знам, че Бог ми помага

Автор: Светлозария КИДЕРОВА, снимки: Авторът


Огнян Петков е роден през 1961 г. в град Бургас. Завършва Художествената гимназия в град Казанлък и Художествената академия със специалност „Скулптура“. През 2012 г. специализира в „Cite des art” в Париж.

Печели награда за скулптура на „Алианс“, награда за скулптура на биенале „Приятели на морето“, награда на Министерство на културата на международното „Биенале на хумора и сатирата“ в Габрово.

Освен на Бил Клинтън негови творби са притежание на президентът Кирсан Илюмжинов, колекция „Жорж Екли“, колекция „Българска скулптура“ на Министерството но външните работи.

Петков има множество международни прояви в Чехия, Русия, Германия. Редовен участник е във Фестивала на пясъчните скулптури в Бургас.

-Г-н Петков, защо чак сега нареждате първа самостоятелна изложба в родния си град?

-Аз съм от поколение, с което започна кризата в България. Завърших Академията през 1991 година, върнах се в Бургас, но като всеки току-що завършил, трябваше да започна работа и да се издържам. Заминах за София. Това е и основаната причина да направя изложба чак сега. Навсякъде новите автори започват по трудно, имат повече проблеми-основно материално, пълни са идеи, но финансовите проблеми винаги ги притискат. Хубаво е, че светът се отвори и като няма работа на едно място, човек бързо търси такава на друго. След няколко години ми се отвори възможност да започна работа в чужбина - в Русия, в последствие и в Германия. Една изложба-скулптура не се прави толкова лесно, когато човек сам си е спонсор. Разбира се, като казвам това, трябва да кажа и че много хора са ми помагали безрезервно, в трудни моменти, за да оцелявам на материално ниво, на духовно също.

-Творбите ви са атрактивни-имат философски подтекст, но и атрактивен език за широката публика. Как успявате да съчетаете двете крайности?

-Аз мисля, че има една символика, която атакува подсъзнанието и стават разбираеми. Изложбата е едно обобщение, има работи от различни периоди-някои по-стари, някои по-нови. Целта ми е да направя едно интересно място, където човек като влезе за 10 минути да се почувства различно. Творбите ми са плод на времето, на постоянното движение в пространството и подсъзнанието ражда всъщност тези скулптури.

-Ваш преподавател е било едно от големите имена в  изящното изкуство проф. Георги Чапкънов Чапа, от кои други големци сте се учили, какво сте взели от тях?

-Основен професор в Академията ми беше проф. Димитър Даскалов, в екип с Емил Попов, а проф. Чапкънов ми преподаваше 4 години по рисуване.  Тази тройка беше възможно най-добрата комбинация. Единият беше много точен, мълчалив, боравеше с малко думи, но на време и на място. Човек, който като влезеше през вратата, оставяше подсъзнателно обаяние у другите. Емил Попов беше в другата крайност, беше човек с голяма жизнена енергия и емоция, интелигентен. А Чапа пък беше върхът, той беше любимец на абсолютно всички и обобщаваше нещата. Може би съм взел от всеки по нещо и съм доволен, че имах хубави учители. Те бяха брилянтна тройка. Ателието, в което работехме в Тръпковата галерия (първата галерия в България), беше цялото напоено с история-там са излагали Майтора, Андрей Николов и други, самото място беше магнетично. Курсът ми също беше много силен, от интересни и търсещи хора, които в момента имат сериозна стъпка в българското изкуство, някои в чуждото, защото голяма част от тях замина на Запад или зад океана. 4-5 човека останахме тук в България.

-От кои други световни имена сте взимали пример и сте се ръководили?

-Човек, докато е млад има автори, които го вълнуват и му харесват, учи се от тях, но идва един момент, в който човек забравя и отхвърля абсолютно всичко и започва да се вглежда в себе, в дълбините на душата, и тогава не само учителите са скулптори, а всичко, което те заобикаля-хората, с техните проблеми, с техния опит. Човек се учи отвсякъде и от всичко. Така се стига до играта, защото човек трябва да може да играе и да се забавлява с материята, с която работи.

-Как скулпторът, който прави едно качествено изкуство, успява да се издържа финансово?

-Изящното изкуство не е лошо, който го може-го може. Единици са хората, който оцеляват, но всеки си има път, важното е финансите да ти стигат. Може да имаш 2 лева, ако ти стигат, ти ще бъдеш доволен, може да имаш и 2000 милиона , ако си недоволен, може би няма да ти стигнат и ще бъдеш вечно притеснен.

-До какви компромиси ви се е налагало да стигнете?

-Без компромиси не може, нещата не могат да бъдат изключително точки. Правил компромиси, но все по-рядко стигам дотам. По-добре малък компромис да се направи, но скулпторът да е жив, да работи, да дава произведения, отколкото без компромис в ъгъла  и времето бавно и постепенно да го лиши от всичко. Много мои колеги талантливи, но без компромиси, се стопиха. Други пък правиха прекалено много компромиси, но и те се стопиха. Трябва да се намери мярката, времето е изключително трудно, особено за творците от времето на прехода.

-Каква е публиката, която купува творбите ви?

-Финансите основно си ги изкарвам от симпозиуми. Това са сборове на повече хора-национални или международни, събираме 10-20 човека, работим и правим една обща изложба-скулптора в даден град или място. Така получаваме заплата. Трудът е тежък. Ходил съм в Русия няколко пъти,  в Германия, в последствие, когато човек започне да работи и да трупа експонати, си намира и почитатели, които финансово го спасят.

-Подходът ви чисто занаятчийски вариант е работа със скрап. Благодарение на това всъщност се очертава вашия почерк. Трансформирате го, режете го и му вдъхвате друг живот, какви хрумват такива идея?

- Пълен съм с идеи, имам страшно много идея, които се раждат, живеят в мен и се движат със страшна скорост. Някои минават и заминават. Това е материалът, който ми дава тази възможност много бързо да изхвърлям идеята от себе си. Металът има големи възможности, отговаря на моето амплоа. Бронзът е нещо съвсем различно, класически материал и изисква повече време, самата технология е по-задължаваща. Не става на един дъх, понякога са нужни 10-15 дена или пък месец.  Но в крайна сметка занаятът ми е много интересен. Аз съм голям щастливец, но и знам, че Бог ми помага. Още в първите години, когато имах проблеми, нещо става и нещата се подреждат, усещах, че не съм сам. Обичам си работата, макар че е тежка и я правя с удоволствие.  Скулптурата е навсякъде, тя е по-улиците, в катедралата, в домовете  на хората, по пътищата, просто тя е втъкана в небитието на западния човек, тук не е  точно така.