Величието на 22 септември като национален празник

Автор: Борис Станимиров

Наистина потресаващо е колко много уж грамотни хора вече над двайсет години не могат да научат какъв празник е 22 септември.

Стотици хиляди  подпийнали в неработния ден българи за пореден път ще се питат:

– Абе, къф празник е неска?
– Не знам, някво там съединение май беше…

Най-големият празник е! Съизмерим е само с Великден, Коледа, Съединението и 24-ти май.


Всички народи по света тачат като най-свят национален ден датата на своята независимост – от световния хегемон САЩ до последната квадратна африканска държава. Само българският народ продължава тъпо и упорито да пита „Къф празник беше неска?”

Причина за това общонационално недоразумение е нашата незряла историческа наука, която вече 150 години работи без ползване на чужди езици, без ясни критерии и без „световен” аршин и предъвква старите тези на няколко видни учени от началото на 20-ти век. Нещата, които ние българите учим и знаем за историята си изглеждат по друг начин за останалите хора. Най-често не знаем за този различен прочит или пък с лека ръка го отхвърляме и се опияняваме от националната си митология. Да, но митологията и историята са различни неща. Световната историческа наука борави с документи от стотици големи библиотеки и с вековното наследство на цивилизованите нации. Историята е много тясно свързана с политиката и дипломацията (ерго  да обичаш историята и да не се интересуваш от политика е безсмислица). Освен това, историята си има общоприети понятия и критерии валидни за сериозната наука в цял свят.

Има един исторически източник, който повече от 2 века се приема за „последна инстанция” в целия цивилизован свят. Става дума за т. нар. Готски алманах (Almanach de Gotha). Той излиза за пръв път през 1763 г. и се преиздава всяка година до 1944. Издаден е за пръв път в двора на Фридрих III, херцог на Сакс-Гота-Алтенбург в печатницата на Юстус Перт. Алманахът се е наложил като най-уважавания и безпристрастен дипломатически и статистически справочник, а също така и източник на информация за генеалогията на висшата аристокрация, държавния елит на всички държави.

Тъкмо четейки този първокласен източник, и най-предубеденият изследовател може да прозре огромното значение на датата 22 септември 1908 г. и да вникне в мъдростта и смелостта на решението на цар Фердинанд. Това е датата, на която България става част от политическата карта на света, като всепризната независима държава.

Рядко някой се замисля, че историята на българския народ в периода 1860 – 1908 г., с която ние българите сме свикнали да се гордеем, си е за наша лична, патриотична употреба. Църковната независимост от 1870 г., Санстефанска българия от 1878 г., Съединението от 1885 г. са велики постижения на българския дух и воля. Но те са непризнати от международната общност. До 1908 г. в очите на света България е странна територия, доста подобна на днешните Южна Осетия, Абхазия, Косово, Северен Кипър или в най-добрия случай Македония – територия с претенции за държава, за която винаги се пишат бележки под черта – някой не признават границите й, други – монарха, трети – църквата…, а когато българският владетел пътува зад граница, го молят да ходи облечен с фрак и по възможност инкогнито.

До 1907 г., включително в Готския алманах, статията за България изглежда по следния начин:



Някъде към края на азбуката (на 1814 страница) между Трансваал и Уругвай се намира Турция. В около 50 страници се описват всички вилаети, дивани, пашалъци, мюдюри, везири . Научаваме кои е пашата, кадията, и мирилая на Багдад, Йемен, Ерзинджан, Сирия, Монастир…. Някъде накрая на статията за Турция се изреждат васалните територии под скиптъра на Султана – Египет, Тунис, о. Самос, България…

Забележете, че най-отгоре пише Турция (България). В статията за България се казва, че е васално княжество, създадена от Берлинския договор, начело с княз, който е избран от Великите сили и който е генерал-адютант на Султана. Споменава се, че България е анексирала провинция Източна Румелия, който акт не е признат от международната общност (българският княз е признат за нищо повече от генерал-губернатор, т. е. наместник на султана в Източна Румелия). Пише, че и самият княз не е признат от великите сили и че е възкачен в нарушение на клаузите на Берлинския договор, но носи титлата Кралско Височество по силата на личната си генеалогия, като член на дома „Сакс-Кобург-Гота”…

Така изглежда България от Лондон, Париж, Ню Йорк, Белград и Атина до 1907 г.

Тъй като България не е суверенна държава, нейният владетел няма право да дава титли, нито да учредява ордени или държавни отличия (правило, което е заобикаляно умело и от Александър, и от Фердинанд). Ние наивно учим, че липсата на аристокрация (единствено в България) се дължи на „народностния” характер на конституцията. Но истината е, че самото положение на България след Сан Стефано и Берлин изключва всякакви външни белези на суверенитет.

В алманаха от 1909 г. картината изглежда съвсем различно:


България може да бъде открита в таблицата със съдържанието на алманаха – намира се в началото на азбуката, непосредствено след Бразилия и преди Чили. Статутът й е посочен лаконично и еднозначно – Царство. Българският владетел фигурира в таблицата на световните държавни глави. Българските ордени имат своето място в регистъра на държавните отличия, наравно със Златното руно, Жартиерата, Почетния легион и т. н. Фигурира и Българският династичен орден „Св. Св. Равноапостоли Кирил и Методий” (дотогава като династичен орден се ползва сакс-Ернестинския или в краен случай Военният орден „За Храброст”). Българският цар се именува „Царско Величество” по силата на това, че е глава на независима държава. В скоби се споменава, че той генеалогично принадлежи на Сакс-Кобургския княжески дом. Надлежно са изредени посланиците на Българското царство във всички световни столици и посланиците на всички държави, акредитирани към Двора в София…. Българските офицери са гордо окичени с новия възпоменателен медал – „Кръст за независимост“.    

Мисля, че всеки ще разбере за каква огромна разлика в статута на България като държава и на българите като нация става въпрос. Много по-голяма от членството в ЕС. например.

Обявяването на българската независимост често се подценява, защото е формален акт – все пак Турция де факто не владее България от 1878 г. и въпреки чисто формалните и протоколни подробности, българите са в голяма степен творци на собствената си съдба, което се илюстрира ясно от акта на Съединението. Тази логика е много погрешна. Наистина, Турция отдавна не е решаващият политически фактор в българските вътрешни дела. Но българската политика е под огромно влияние от страните в Берлинския договор.

На 22 септември България се освобождава от опеката на Великите сили. На 22 септември 1908 г. Цар Фердинанд и Александър Малинов скъсват унизителния Берлински договор, съгласно който българският владетел се утвърждава в чужди столици, а в международния протокол е третиран като австрийски офицер или турски генерал-адютант.

На 22 септември България разкъсва мрежата от политически зависимости и официално и всепризнато започва да определя своята вътрешна и външна политика на едно единствено място – българската столица София.