Еднакво се раждаме, различно умираме

Източник: труд.бг

Ваньо Вълчев е известен бургаски поет, писател, театрал, режисьор и журналист. Любимите на поколения песни “Телефонна любов”, “А дали е така?” (Васил Найденов), “Огън от любов” (Силвия Кацарова и Васил Найденов) и много други са написани по негови текстове. Роден е на 28 септември 1937 година в София. Детството си прекарва в село до Горна Оряховица. Гимназия и прогимназия завършва в Свищов, а после продължава в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Започва кариерата си като учител в бургаското село Каблешково. Работил в Профсъюзния дом на културата, участва в Работническия сатиричен театър в Бургас. Бил е журналист, кореспондент на Българската национална телевизия в Бургас. Автор на книги, сред които “Бягство към Византия”, за която получава литературната награда “Петко Росен”, а за цялостно творчество му е връчен “Златен Пегас”. Поводът да се срещнем е, че след няколко дни излиза книгата му сборник с разкази “Умираме различно”.


– Г- н Вълчев, вие сте северняк, кой вятър ви довя край морето?

– В Бургас ме доведе разпределението. Естествено, целият комсомолски актив едно време оставаше по разпределение в София. А моята мечта бе да се върна и учителствам в Свищов. Сигурен съм, че ако беше станало така, днес щях да съм си там – пенсиониран учител. Много ми се преподаваше. Но съдбата ме доведе в Каблешково. Атмосферата в училището не беше много добра. Учителите се разделяха на местни и приходящи. Освен това не ми достигаха часовете по български и се наложи да преподавам рисуване. Не можех да рисувам, затова слагах една тиква на катедрата, заключвах вратата и карах учениците да четат произведенията, които се учат по литература.

– Колко време изкарахте в Каблешково?

– Свърши годината и отидох да си взема държавния изпит в София. И оттам взех, че изпратих едно заявление в стил “20- те години”: “Уважаема другарко директор, моля да бъда освободен от повереното вам училище…” Като наближи септември, отивам в Просветата да видя какво става – къде ще бъда. “Къде ли? Че ти демонстративно си напуснал работа в Каблешково.” Така ми отговориха и седях две години без работа.

– От Свищов в Бургас кое бе първото странно нещо, което ви впечатли от нравите тук?

– Бургазлията в събота и неделя взема домочадието и отива на морето – на “парапета”, до Морското казино. Но преди това всички влизат в кебапчийниците, те бяха две на улица “Богориди”, и ядат кебапчета. Това е част от ритуала, от разходката. А бургаските кебапчета са много големи. В тази връзка имам едно интересно преживяване. В Свищов кебапчетата са малки и за да се нахраниш, поръчваш 6 или 8. И влизам аз в тези капани в Бургас и поръчвам 6. Келнерът ме погледна странно, но няма пък да ме изпусне и ги донесе. Тогава разбрах за какво става дума.

– Как се запознахте с Тончо Русев и Стефан Диомов?

– Започнах работа в Профсъюзния дом. Оттам датират приятелствата ми с големите композитори Тончо Русев и Стефан Диомов. Тончо Русев например никога не си е позволявал като други композитори да казва, че е написал мелодия и му трябва текст. Лятно време, като си дойде, ще разгърне да види какво съм написал и си харесва: дай ми това, дай ми онова. Може би затова нещата стават по-стойностни.

Стефан Диомов е друг, главоломен. Той първо пише музиката, после трябва да дойде текстът. Когато работех в Профсъюзния дом, той беше в Дома на транспортните работници. Де факто това беше един вагон, изхвърлен накрая на гарата, където сега е паркингът за автобусите, на новата Автогара-юг. Там беше Домът на транспортните работници. Оттам, от този вагон се знаем. Тогава създаваха “Тоника“, беше интересно, всеки беше най-добър… Момчетата все се състезаваха.

Тончо пък го познавам покрай брат му Иван, лека му пръст. В Профсъюзния дом тогава направих­ме първата портретна вечер на Тончо. Салонът беше пълен и сред солистките ни тогава бе Кичка Бодурова. Беше много хубав концерт.

– Истина ли е, че с “Телефонна любов”е свързана истинска, и то шеговита случка?

– Историята е наистина шеговита. Аз и още двама колеги бяхме командировани в София. И единият нещо имаше да се обяснява с една госпожа. И понеже му се смеехме, той се заключи в банята с телефона, с шнура, тогава нямаше мобилни. Ние бързо намерихме пишещата машина на домакина, който беше ни приютил, и куплет по куплет му ги пускахме под вратата на банята. През лятото Тончо ми разгръща папката и казва: „От това ще стане хубава песен.“ Аз му отговорих, че това е майтап. Каза ми буквално следното: “Ти напиши един припев и ще видиш дали е майтап.” Така стана. “А дали е така”, на Васил, също е моя, тя е стихотворение. Богдана ми е пяла хубави песни, Мими Иванова – също. Богдана изпя: “Любов, любов, ти все оставаш млада” и една друга: “Да поседнем, любов, като в старото време”. Със Стефан Диомов имаме само една песен – “Странно нежна е тревата”, и то я направихме в тоя вагон, за който говоря. “Огън от любов” и “Обичам те”, които изпя Силвия Кацарова, също са мои.

– Любовта ли е вашето вдъхновение?

– Да, любовта, и смятам, че не съм изложил темата…

– Излиза новата ви книга сборник с разкази “Умираме различно”. Как се родиха те?

– Издал съм няколко книги, сред които два романа. Сега чакам след няколко дни да ми излезе този сборник с разкази. Нарекъл съм го “Умираме различно”. Става дума за това, че човек носи много теми, които са се залежавали покрай лириката, и сега е време да излязат напред. Идеята ми дойде от един популярен афоризъм – “Еднакво се раждаме, различно умираме”.

– Вие сте от поколението, което помни незабравимото за бургаските творци кафене “Малина”…

– С художника Кирил Симеонов и Джурлата (Георги Баев – б.а.) бяхме едно поколение. В 8,30 часа всяка сутрин се отиваше в “Малина” и се стоеше до обед. Говореше се за много неща, присъединяваха се и други хора от околните маси. Художниците живееха интензивно, живееха като приятели. Тогава, между другото, бяха по-малко на брой художниците…

Бях новобранец в „Малина“ и Киро (Симеонов – б.а.) говори разпалено как се прави рибена чорба. И казва: “И не знаете какво се слага вътре!”. А аз от другата маса се включвам: “Дивисил.” Той се обърна и ме пита: “Ти пък откъде знаеш?” Мой съгражданин от Свищов – Кръстю Коюмджиев, критик литературен, е написал една книжка: “Ела, Боже, да ядем”. Тя е с готварски рецепти, но всяка от тях се простира на две страници, разказва как я е готвила баба му и т.н. Та за рибената чорба свищовска има едно великолепно описание, в което накрая пише: “Всъщност рибарите я правят с каквото имат и с дунавска вода.” Няма ги вече ония колоритни бургазлии. Започнаха много затворено да живеят хората. Няма ги компаниите бохемски от художници, от артисти. Сигурно има млади, които не познаваме.

– Имате ли любими места?

– Обичам Созопол на есен, когато няма хора и когато можеш да го видиш. Созопол ми е любим и там наоколо, заливчетата, прекрасни са. Иначе обичам да сядам в едно кафене на улица “Богориди”. Като едновремешния Клуб на културните дейци сега взе да става Домът на писателя. Като едно място, където да се събираме. Има голяма необходимост от такова нещо. По едновремешните места има и малко носталгия. Защото сега младите хора имат такива разностранни интереси, но друго е, ако се знае, че тук, в това кафене или в този ресторант, се събираме.

– Няколко пъти бяхте жури на фестивала “Бургас и морето”?

– “Бургас и морето” стана “Софиянци край морето”. Имаше години, когато песните от фестивала се пееха повече от “Златния Орфей”. Бургас има място за такива музикални изяви, затова бургаските песни трябва да са повече. Да се запази лимит примерно за две песни, които да са бургаски, за да може и бургаските автори да участват.

– Синът ви Ивайло, който е сценарист в “Шоуто на Слави”, от вас ли се е учил?

– Говорим си за всичко друго, но не и за работа. Всеки месец се връща от София и е при мен на гости.

– Докъде трябва да стига флиртът с морето?

– Някои много спекулират да охкат и ахкат за морето. А ето, сега, към обед, истинският бургазлия, без да говори, дори без да се усеща, тръгва по “Богориди” и отива до морето да си го види. Това е ежед­невието му, той дори не го споменава. А другото малко ми прилича на пощенска картичка.