Защо поколението на 90-те винаги ще превъзхожда новото?

Източник: Lentata.com

Вчера, прибирайки от работа, дочух разговор между дядо и внук в автобуса.

Възрастният мъж беше решил да разкаже на детето за своето детство по време на соц-а. Разказваше му как месото тогава било привилегия и закусвали попара или хляб със сирене. Ама хлябът не бил като сегашния - нарязан и пакетиран, а топъл, пухкав и свършвал за секунди.

Говореше му за лишенията, трудностите, празните магазини, но въпреки това хубавото детство. А детето, едно такова, будно и любопитно слушаше сякаш приказка и не му се вярваше, че историите, които дядо му разказва са истина.

Слушайки този разговор, тролеят точно зави към моя квартал и спря на спирката пред една детска площадка. Ремонтираха я преди изборите с тези огради, където децата са като в затвор. Сигурно това е хубаво от гледна точка на безопасността, но се сетих, че на същото място само преди 10-12 години, когато аз бях дете, играехме не на лов на покемони или разни игри на таблет, а на народна топка, криеница, краставо зеле, футбол, карахме колела ... бяхме сякаш по-свободни от днешните деца, на които свободата е дадена, но растат в детска площадка с ограда.

Пропуснах да кажа, че съм от поколението на 90-те и точно вчера си дадох сметка колко точно ми липсва това време, вървейки от спирката към вкъщи.

Кварталът ми сега е някак пуст, независимо, че се води част от центъра на София. Децата сякаш са по-малко или по-скоро не излизат. Заети са да играят плейстейшън или да чатят във Фейсбук....

Вървейки виждам затворените малки магазинчета, от които като дете си купувахме какви ли не неща, които пазят у мен спомена за 90-те.

Подминавам фурната, от която купувахме топъл хляб, редяхме се с часове, но имаше за всеки. Сега на нейно място има една съборетина.

После минавам през малкото гаражче, в което преди имаше магазин за хранителни стоки и продавачката  леля Ани винаги ни щипеше по бузките с думите: ''на леля детето''. Там се продаваше най-хубавото сирене! От там си купувахме и желираните бонбони „Тути Фрути”. Бяха в една розова опаковка, страшно вкусни плодчета, много по-готини от „Харибо”... вече ги няма, както и онези кокълчета, които се продаваха  в опаковка, заедно с гумени кучета - тогава такива неща колекционирахме...

Ами ледените сокчета за 0,15 ст, които си взимахме, за да се разхладим между игрите?

Е, днес магазина на леля Ани е просто един гараж ...

По-надолу пък имаше много малко магазинче за топли ядки - семки, фъстъци, изборът не беше голям, както в сегашните подобни магазини в моловете, обаче ароматът беше страхотен и отдалеч се усещаше.

Днес там седи само надписът, сякаш да напомня за едно време, което няма да се върне.

Вървейки съзнавам, че един ден, когато разкажа на детето си за своето детство - за игрите, играчките ни, за топлия хляб дори, то ще мисли, че това е измислена приказка.

Поколението на 90-те обаче успяхме да се докоснем до истинския чар на детството и без да звуча грубо, струва ми се, че това успя да изгради личности, които в днешно време трудно се създават.

Нищо не ни се даваше наготово, възпитаха ни, че трябва да си заслужим дори джобните в училище, които харчехме в книжарницата за цветни листчета и лепило с брокат. Но пък бяхме щастливи.

Сега се връщам в новия век и много ясно виждам разликите между новото поколение и това на 90-те. Нека ви изредя няколко, ей така, на пръв поглед:

Децата на 90-те прекарвахме вакациите на село при баба и дядо, правим разлики между коза и крава, и знаем как растат доматите. Днешните деца имат ферма- виртуална, но все пак ферма.

Децата на 90-те имахме тамагочи, за което се грижихме, днешните се грижат за плейстейшън-екшън героите си.

Децата на 90-те имахме лексикони, които си разменяхме в училище и съм сигурна, че повечето от нас още ги пазят, макар и в някой неизползваем шкаф или кутия под леглото. Днешните имат Фейсбук и Вайбър, лайкват си снимките и нямат потребност да пишат на хартия.

Децата на 90-те използвахме чудото, наречено тебешир - чертаехме игри на дама по асфалта. Днешните, те не знаят какво е тебешир, откакто въведоха белите дъски в училищата.

Децата на 90-те четяхме книги, не защото ни караха насила, а защото искахме. Обичахме „Братята с лъвски сърца”, „Пипи -дългото чорапче” и „Приключенията на Том Сойер”. Днешните от малки късат книгите.

Децата на 90-те ставахме рано всяка събота, за да гледаме детските по БТВ – „Телетъбис”, „Покемон” и разни детски предавания с награди. Днес такива няма.

Децата на 90-те играехме до късно вечер навън и не ни се прибираше вкъщи,  дотолкова, че се учехме да си правим палатки от листа и клони. Днешните бързат, за да пуснат Биг брадър.

Децата на 90-те колекционирахме плакати на любимите си изпълнители от тийн списанията, а радостта да отидеш сутрин в 7, за да вземеш първия брой и да видиш, че е на корицата с любимата ти певица беше несравнима. Днес децата нямат нужда да окичват стаите си с любимите си изпълнители, те просто искат да приличат на тях и инвестират в гримове и прически, за да си докарат визията им.

Децата на 90-те знаехме как да танцуваме танца на Макарена или Las ketchup, днешните въртят гюбеци, облечени с къси поли и високи токове.

Децата на 90-те не започваха половите си контакти от 12 годишни. Днешните дори ги документират.

Предполагам, че мога още дълго да продължа с примерите, но едва ли е необходимо. Децата на 90-те имахме детство, днешните нямат.

Сами позволихме едно поколение да живее без идеали, ценности, спомени и детство. Децата нямат вина, че от бебета им се подават в ръцете таблети и айфони, за да млъкнат, нито, че няма кой да им обърне внимание в най-важните години от развитието им, или да ги изведе навън и да им създаде социален живот извън Фейсбук, когато пораснат.

Но помнете - отнемете ли на едно дете истинското детство, осакатявате го за цял живот.