Девствената Изабела*

Автор: Катя РАШЕВА

Това момиче не беше като всички. Една сутрин я намерихме седнала на последния чин да си скубе веждите. Класният влезе и ни я представи - Изабела от Русе, преместили са я, от днес ще учи с вас. Хм, преместили са я! Целият клас я загледа, а тя преспокойно си отскубна най-дългия косъм, прибра пинсетата и огледалцето, и се изхили: "Кво ме зяпате, бе, не съм преместена, изключена съм!"

Зажужахме като пчели. Негласно правило в училището беше класът на художниците да е "най-освободен", сиреч да пушим в междучасията в котелното, да бягаме от час само ако всички са съгласни и да се събираме тайно по квартирите да слушаме западна музика. Запазена марка ни бяха чарлстон панталоните, дългите пуснати коси и шарените ризи. Беше в началото на седемдесетте, нямаше откъде да сме чули за хипитата или за войната във Виетнам, но по някакъв невидим и безгласен начин модата и новата музика достигаха и до нас. Да се влачим на тумби с шарените си дрехи като папагали и да се репчим на милиционерите - горе-долу в това ни се състоеше "отвореното". По онова време минаваше за бунтарство.

Новата ни съученичка, обаче, само за една седмица ни сложи в джоба

и въведе европейски правила в извънкласните занимания. Още първата вечер ни покани в квартирата си на "купон" - съвършено нова за нас дума (дотогава знаех, че купон е онова талонче, с което на село ходехме за хляб, даваха ги на нашите от ТКЗС-то). Иза, както тя веднага ни нареди да й казваме, извади четири бутилки с чуждоземски питиета и обясни лаконично: "Поркайте, на Запад само това пият". Първата бутилка само за пет минути обиколи стаята, Иза ни почерпи с някакви вносни цигари и небрежно подхвърли: "Баща ми е шофьор на ТИР, пазаруваме само от Корекома". За селянчетата в стаята думите звучаха много шик! Дърпахме от дългите "камилски" цигари (Лили Иванова пуши само такива, каза Изи) и за нула време се изпонапихме. Започнахме да чоплим любимата си тема - даскалите, но домакинята, седнала на масата, ни заплю от висотата си на богиня:

- О, мон Дьо! Я стига с тия селски простотии, давайте да играем на бутилка!

Мдааа... Бяхме в девети клас и едва ли някой се беше целувал, да не говорим за други плътски прегрешения! Научихме играта за секунди, горката бутилка се въртеше в кръга като шашардисана, а ние се мляскахме с ищах, достоен за еротомани. Големият кеф, всъщност, не беше за щастливците, които трябваше да се целуват, защото бутилката, завъртяна от единия, беше се спряла срещу другия - публиката се радваше неистово на всяко устно съвокупление, пляскайки и ревейки оглушително.

Най-пияните виеха като койоти.

Само след половин час дотърча хазяинът на Изабела. Адвокат, издокаран дори и в 11 часа вечерта с костюм и вратовръзка, зае поза на прага и се приготви за обвинителната си реч. Мазните му оченца ни обиколиха за по-малко от секунда и се спряха на новата му квартирантка. Иза, докарана като поп-звезда, в тесен на дупето и бедрата, супер-широк в основата червен панталон и нежна бяла риза, завързана над пъпа, беше ослепителна. Имаше невиждани, дълги къдрави коси, устните ù вече бяха подпухнали от целувките, а пъпешовидните ù гърди стърчаха нахално под тънката ризка (модата да не се носи сутиен беше донесена пак от нея). Светкавично наля на хазяина си уиски и увисна на костюма му. Адвокатът не я чуваше какво чурулика, изглеждаше като хипнотизиран и след малко му потече лига.
- Веселете се, веселете се! - макар и опиянени, зърнахме чудовищната му ерекция под шикарния панталон и се досетихме защо побърза да се измъкне...
Чудото Изабела разпердушини училището като урагана Катрина.

Преспа с двама-трима от училищните красавци,

направи една бърза селекция и в Гимназията, и закова: "С комсомолци повече не се занимавам! Празнят се още преди да сме започнали - по бедрата ми. Ужас!"

Сигурна съм, че най-задръстените моми, т.е. идващите от село и до днес сме благодарни на Изабела - бяхме ограмотени сексуално само с две лекции в тоалетните, докато дърпахме обща цигара в междучасията. Никоя книга или порнофилм не може да се сравни с художествените ù разкази - обясняваше ни всичко толкова професионално, че нито една от нас не се изгърмя, както тя казваше, да забременее. Ходехме след нея на голяма тумба и когато след години прочетох дефиницията за понятието "лидер", разбрах, че е измислено точно за нея. Никой не оспорваше мнението ù, охотно я прибирахме в квартирите си призори, когато проклетият адвокат не искаше да й отключи вратата след поредната забежка, а тя ни даваше назаем някоя от хубавите си корекомски дрехи и веднага след завършването голяма част от нас се омъжиха благодарение точно на нейните панталони, поли и блузи. Иза имаше вкуса на французойка, можеше от всеки парцал да ти избара такъв тоалет, че родителите на гаджето те коронясваха за бъдеща снаха още като те видят! В часовете по изобразително изкуство рисуваше каквото си иска, а това неизменно бяха скици на дрехи. Иза, където и да си сега, винаги ще помня блестящите рисунки, ти беше единствената, която в епохата на конфекцията и соцкича имаше усет за красиво и модно! Ако беше станала дизайнер, сигурна съм, че първа щеше да влезеш в Европейския съюз и модните му салони!

Новата ни приятелка беше прекалено хубава и секси, за да учи.

Успехите й сред мъжете я опияняваха, в кръвта й хормоните бушуваха със силата на ураган и имаше апетита на прегладняла лъвица. Набележеше ли си мъж, го получаваше направо на тепсия - сварен и нарязан на хапки. От опита на дългия си живот зная, че на мъжете им е слаб ангела, пред такава красива жена не може да се устои. По-важното обаче, от красотата ù, беше, че е дръзка по някакъв неин си мил начин. Докато ние си подсмърчахме сополите, на 17 години Иза беше истинска жена. За година и половина даскалите ù извиниха не знам колкостотин отсъствия, освободиха я от пет бригади и петдесет дежурства в стола, училищният лекар й даваше бележки само за едно кихване, момчетата от горните класове й цепеха дърва и ходеха да й палят печката, а хазяинът ù не беше спечелил нито едно дело, защото ходеше, сякаш индиански шаман му беше плювнал в мозъка. През лятото селянчетата беряха тютюн и скубеха боб, а неувяхващата красота на Иза блестеше по плажовете ту на Русе, ту на Варна.

Красивата напаст едвам изтрая до средата на 10-ти клас. Уф, не ме свърта, ще взема да избягам от последните два часа и да пия кафе! - ми казваше нацупена Иза, а това означаваше, че ще седне в кафе-следкарницата, сервитьорите ще се препъват по мозайката, а мъжете от съседните маси ще се скъсат да я черпят. Тя ще обещае на най-големия заплес да си тръгне с него и ще се измъкне през тоалетните, за да отиде при заместник-директора. Той беше четвъртата ù жертва сред учителския елит, заплашваше го уволнение и развод, а на Иза взе да ù доскучава. Понякога я виждах за секунди да се отнася нанякъде, а погледът ù беше като на котка, притаена в тревите да дебне врабче. Намислила си нещо! - ù виквах, а тя само ми се смееше...

Новината гръмна една сутрин. Цялото училище беше строено на плаца за утринна гимнастика, когато се поде шушукане –

районният съдия изнасилил Изабела и я обезчестил!

Гръмна такъв смях, какъвто вече никога не чух - Иза била девствена и оня сега щял да си плати за золума!

Горкият ни директор! Нашата съученичка за няма две години му потроши нервите като валяк бял чакъл, сега нито един ученик не искаше да млъкне и да прави гимнастика. До него се строиха още двама учители, подскачаха и викаха до прегракване, физкултурникът извади дългата си пръчка и успяха да ни усмирят поне за няколко минути.

- Ученици, строй се в колона по четирима! - прегрупирахме се и докато се чудехме какво е намислил директорът, оня с пръчката изрева отново - Петдесет обиколки на плаца в марш. Дай тон за песен, "Велик е нашият войник"!

От тогава тази песен ми е любимата. Бяхме така изпедепцани в изкуството на строевата и маршовата песен, че до обяд не спряхме да обикаляме училищния двор - краката ни се подбиха, гърлата ни боляха от пеене, но никой не охна. Пеехме и се хилехме на смени. Половината се деряха с великия български войник, другите се ръгаха с лакти и се превиваха от смях. Девствена, представяш ли си, Изабела била девствена!!! Хименът ù сигурно е бил от телешки бокс... и смехът започваше отново. Горкият съдия, трябва да е бил пиян от вино и любов, за да се хване на изтъркания номер, който жените от векове прилагаха, когато искаха да се омъжат!

Вечерта хазяинът ме причака на стъпалата и ми прошепна като съзаклятник:

- Вярно ли е, че тая вашата съученичка, как ù викаха, абе.... тая девствената бе...
- Изабела! - изврещях от радост аз.
- Да бе, девствената Изабела, баща ù веднага дошъл от Русе и щял да убие съдията с щангата от ТИР-а, оня направо се посрал от страх, жена му се изнесла с четири куфара и по-малкото дете, сега щели да се развеждат и той щял да се ожени за Изабела... - шкембето на хазяина направо се тресеше от удоволствие, подскачаше като замръзнала пача, а усмивката му грееше като ясно слънце! Сто пъти ми беше разказвал, че съдията бил рушветчия, имал си тарифа за всякакви видове дела и понеже точно той, нашият хазяин, се заинатил и не му дал нито лев, му отнели половината дворно място, за да си построи комшията нова къща. Горкият човек, три години му съчувствах и сега се радвах заедно с него - съдията не го познавах, но комшията беше голям гадняр и всички в квартала го мразеха, все пак имаше някакво, макар и далечно възмездие!

Всъщност точно хазяинът ми стана кръстникът в тази история. За два часа мълвата обиколи града и навсякъде се говореше само за Девствената Изабела. Името ù се лепна като тъща на глупав зет, разводът на съдията беше светкавичен, уволнението също,

щангата от ТИР-а начаса го убеди да се ожени за "жертвата на изнасилването",

но не можа да издържи на публичната гавра и заедно с непълнолетната си булка една нощ се изпариха от градчето яко дим.

Много години на срещите на випуска се сещахме за Девствената Изабела, но вече не ни беше смешно и все по-рядко някой отваряше дума за нея. Повече от тридесет години след историческия смях на плаца на Художественото училище, пътувах за Бургас. На гара Дъбово имаше смяна, влакът от София закъсня и повечето от пътниците се намърдахме в близката баничарница. Изядох една баница, пих кафе, мотах се, влакът още го нямаше. Тогава влязох за втори път в баничарницата. Докато се чудех какво още да хапна, загледах жената, която вадеше тавите с баниците от печката. Приличаше ми на някого, абе много ми приличаше на някого, но като не можах да се сетя на кого... Купих си още една баница, влакът за Бургас пристигна и хукнахме да се настаняваме. Намерих си място до прозореца и погледнах към гарата. На перона стоеше жената от баничарницата, в черна брилянтена престилка с бяла яка, каквито носехме в училище, препасана с мазна престилка и с вейната от непоносимия дъбовски вятър коса. Пушеше цигара и гледаше с един такъв отнесен поглед, зареяна в нищото... за част от секундата ми напомни котка, дебнеща врабче в гъста трева и тогава я познах.

На перона стоеше Девствената Изабела. Остаряла, като всички нас от класа на "освободените", вехта и очукана, приведена от вятъра и махаща на заминаващия влак. Махнах и аз от прозореца и заплаках...

*Разказът е публикуван във в.”Тревненска седмица”, 28.12.2016