България е най-хубавата страна на света!

Източник: Frognews.bg

Синът му се влюбил в България. Това научаваме още от втората история в новия сборник на известния писател и публицист Х. Мартенщайн. Сборникът се казва ”Ананасите по дърветата ли растат?”. Предлагаме ви да го ”опитате”.

Подзаглавието на сборника, който ще ви представим през следващите седмици, гласи: „Как обяснявам света на детето си”. А в главата, озаглавена "България", Мартенщайн с мека ирония и симпатия пише:

„Почивката беше със супер-специално намаление. Две седмици България, полет, хотел и полупансион за 129 евро. През 90-те години туристическата дестинация България полагаше гигантски усилия, за да поднови диалога си с клиентелата. Резултатът се материализираше в малки обяви и големи намаления. Когато прочетох обявата, веднага си казах: „България, 129 евро. Едва ли ще е голяма отмора, но сигурно ще бъде интересно”.

Многотия от котки, джипове, накити и стрелбища

Тази мисъл се оказа правилна. Мястото се начираше Златни пясъци. Няколко десетки хотели, които доста умело бяха вписани в гористите възвишения. Долу край плажа се точеше променада, която на пръв поглед изглеждаше същата, както в испанските курорти. Освен това в България по никакъв начин не цари дефицит на котки. Тъкмо по това се разпознават райските туристически кътчета на юг: майката-природа щедро ги е надарила с многотия от котки. Поне с моето поколение е така: щом ни замирише на котешка урина - и веднага изпадаме в отпускарско настроение.

Публиката се състоеше на първо място от източногерманци, които си оставаха верни на старите си туристически навици. На второ - от западногерманци, за които Майорка вече беше станала прекалено скъпа. И на трето - от руснаци и украинци. Всъщност, най-вече от руснаци и украинци.

Страната, в която се грижат за децата

Тогава все се говореше за безумно бедните руснаци, които били принудени да се отопляват с обезценени рубли и членски книжки от КПСС. Говореше се и за безумно богатите руснаци на Лазурния бряг, в сравнение с които петролните шейхове изглеждали направо като просяци. Очевидно обаче съществуваше и руска средна класа, чиято мечтана цел се оказа България.

Руската средна класа сутрин си наемаше джипове, по обяд си купуваше златни накити, а вечерно време висеше из подземните стрелбища. На тези стрелбища из разни хотелски мазета раздаваха автомати от всякакви марки. Най-популярни бяха автоматите германско и израелско производство. Стрелба по мишени с тези автомати - очевидно това беше забавление изцяло по вкуса на руската средна класа.

Детето крещеше: "Тук е рай!"

До крайбрежната променада в продължение на 5 километра се редяха атракция след атракция. Колички и пързалки, въртележки и влакчета на ужасите, сергии за сладки неща и стрелбища. Имаше и басейн с подводници с дистанционно управление, чиито бордови оръдия плюеха отровно зелени искри. Имаше и въртележки с тътнещи танкчета Т-34. Имаше и еднооки молдовци-бързаци, които за 3 минути бяха в състояние да ти татуират която си пожелаеш част от тялото: с червена звезда или пречупен кръст, с портрет на Папата или на Саддам Хюсеин, пък даже и с голата Шарън Стоун с лилава орхидея върху срамните части.

В пролуките между сергиите безчинстваха други хора, които или продаваха портрети на Сталин, или укротяваха отровни змии. Руските дечица се катереха по големи макети на броненосци и си играеха на играта взаимно да се изтребват с автомати. Понякога взимаха за заложник някоя тлъста котка, връзваха очите на гърчещото се животно и тренираха екзекуции. Цените на забавленията се колебаеха между 10 и 40 евроцента. Детето крещеше: „България е най-хубавата страна на света! В България се грижат за децата!”.

Нашата почивка изглеждаше така: В хотела, който беше истински паметник на великобългарските блянове, сутрин първо изпивахме по един сок. Имаше розови, резедави и лилави сокове. После отивахме на плажа и четяхме книги, докато детето ни само за 5 евро цял ден караше танкове, мотоциклети и подводници или пък с помощта на руските деца усвояваше тайните на котешката екзекуция. Вечерно време, когато грейваха светлинните реклами на казината, подземните стрелбища и стриптийз-баровете, ние се прибирахме в стаята си. Всички стаи гледаха към общ балкон, дълъг като маркуч. Там руската средна класа се облягаше на парапета, пееше меланхоличните си песни и меланхолично играеше на своите електронни игри.

Когато си тръгвахме от България...

Детето искаше да си татуира ръката. С череп. Ние обаче не разрешихме. А аз, понеже умея да се гмуркам, отидох да се гмуркам. Под повърхността си Черно море е непрогледна история, човек трябва да разчита главно на опипване. Тодор, нашият водолазен инструктор, ни водеше по места, където с ръцете си можеш да опипваш грапави метали. Това били останките от българската колониална флота, която на това място дала добър урок на кримските татари.

След няколко дни разрешихме на някакъв безработен грузински професор по история на изкуството да нарисува с лилаво мастило един череп на ръката на нашето дете и да напише отдолу на кирилица „Победа или смърт!”.

„Дали тук атмосферата е подходяща за развитието на едно дете?” - попита ме жената. А аз отговорих: „Никога няма да сбъркаш, ако накараш детето от рано да опознае чужди култури и да влезе в диалог с тях.”

Когато си тръгвахме от България, детето вече знаеше коя е любимата му страна, завинаги. Страната, в която се грижат за децата. Неговият Авалон. Неговата райска градина. Страната, която сигурно е имал предвид и Ернст Блох, който в „Принципът надежда” пише: „Нещо, което за всички сякаш е било в детството, но където още никой не е бил: родината”. У всяко дете сякаш има нещо българско. А ние дори бяхме там.

Автор: Х. Мартенщайн, А. Андреев; Редактор: Д. Попова-Витцел