Денят, в който спрях да викам на детето си „По-бързо!”

Източник: Списание Осем

В този побъркан живот всяка минута е преброена и разчетена за нещо. Непрекъснато проверявате нещо по списъка за деня, непрекъснато бързате за следващото планирано място и следващата планирана задача. И колкото да се опитвах да разпределя времето и вниманието си така, че да успея да отметна всички задачи, все едно не ми стигаше времето за всичко.

Такъв беше животът ми в продължение на две безумни години. Всичките ми мисли и постъпки се контролираха от подсещанията на мобилния със звукови сигнали. Целият ми ум беше концентриран върху списъка със задачи.

Преди шест години бях благословена със спокойно, неизтормозено дете, което не влизаше в категорията „спри_се_и_помириши_розата"...Когато трябваше да тръгвам за някъде, дъщеря ми се наслаждаше да търси в чантата ми блестящата корона. Когато преди пет минути трябваше да съм на определеното място, тя настояваше да закопчея с колана на седалката до детското й столче в колата любимото плюшено животно. Когато имах 30 минути да дотичам до следващото място от списъка, тя ме караше да спра количката, за да погали всяко куче, покрай което минавахме.

Бях благословена с моето неизтормозено дене, но не забелязвах това. Когато живееш един побъркан живот, си изработваш тунелно виждане с концентрация само върху списъка. И всичко, което не можеш да отметнеш с чавка, беше обикновена загуба на време. Всеки път, когато моето дете ме караше да кръшна встрани от списъка, си мислех: "Нямаме време за това". Думата, с която най-често се обръщах към моята почитателка на живота беше „По-бързо!".

„По-бързо, закъсняваме!"
„По-бързо, ще изпуснем еди какво си ако не побързаш!"
„По-бързо си яж закуската! По-бързо, обличай се!!"
„Хайде по-бързичко си измий зъбите и си лягай!"

И въпреки че "побързай" и "хайде по-бързичко, де" не ускоряваха особено нещата, аз ги казвах даже може би по-често, отколкото „обичам те".

М-да, истината е болезнена, но пък лекува и ме приближава към този родител, какъвто искам да бъда.

Една събота всичко се промени. Бяхме взели голямата щерка от детската градина и излизахме от колата. Този процес не се случваше толкова бързо, колкото на нея и се искаше и тя се обърна към малката си сестра: "Колко си бавна!". Скръсти ръце на гърдите си и въздъхна с досада. Видях в нея себе си и нещо в мен се скъса.

Бях преследвач - подканващ, подтикващ, подблъскващ и пришпорващ малкото дете, което искаше да се наслаждава на живота. Прозрях колко вредно е за децата ми моето пришпорено съществуване.

Гласът ми трепереше, погледнах в очите на малката, казах: "Много съжалявам , че те карам да бързаш. Харесва ми, че ти не бързаш и искам да бъда като теб. Обещавам ти да бъде по-търпелива". И прегърнах сияещото момиченце.

Не беше много трудно да изхвърля от речника си фразата „по-бързо!". По-трудно беше да събера търпение и да се науча да чакам моето небързащо дете. Започнах да й давам повече време да се приготви, когато трябва да тръгваме за някъде. Случваше се да закъсняваме. Убеждавах се, че ще закъсняваме само тези няколко години, през които тя расте.

Когато се разхождахме или обикаляхме магазините разрешавах тя да задава темпото. И когато тя спираше, за да се полюбува не нещо, аз прогонвах от главата си спешните мисли или просто я наблюдавах. Виждах израженията на лицето й, които преди не бях забелязала. Гледах реакциите й, когато други хора спираха до нея и я закачаха или й се радваха. Наблюдавах как тя съзерцава някакви джунджурийки, буболечки или красивите цветя. Тази съзерцателка беше подарък за моята натегната до краен предел душа.

Дадох си обещание да намаля темпото преди три години. За да живея на забавен кадър полагам неимоверни усилия. Но малката ми дъщеря е живото доказателство, че трябва да продължавам с опитите. Тя е спокойна, усмихната, не се уморява толкова както преди, тя се наслаждава на всеки миг без да бърза.
Реших да живея с днешния ден.

Дадох на детето си малко повече време и в замяна получих урока, че всичко е по-сладко и любовта идва по-леко, когато престанеш да се носиш по живота като вятър.

Вече няма да казвам „Нямаме време за това!". Защото това всъщност означава „Нямаме време, за да живеем".

Да се поспрем, за да се насладим на радостите на живота – това е единственият начин да живеем истински. Повярвайте ми, научих го от един от световните експерти по радост в живота – дъщеря ми.