Невероятната история на Димо от Пловдив, който вози англичаните с "Лада" в Лондон

Източник: blitz.bg

Пловдивчанинът Димо Чолаков е работил през живота си какво ли не - от шлосер станал келнер през соца. Заради парите. Стигнал до върха в онези години - сервитьор в Новотела, където е посрещал и изпращал правителствените ни делегации. След това бил шафнер във влак със спални вагони в ГДР. Изкарва повече от година и преживява там падането на Берлинската стена.
На стари години отива в Лондон без да знае език и за една година се подготвя сам и взема изпитите за шофьор в Кралството. И става 17 години таксиджия в столицата на Брекзита и на еврофобите. Там карал „Лада” белгийско производство, пише "Марица".
Историята на Димо Чолаков лъха от оптимизъм. Сякаш няма непостижими неща за него. Изглежда като пенсиониран професор по медицина или химия. А е 8-и разряд шлосер-матричар. „Като завърших училище и тръгнах да работя този занаят, се уплаших - парите малко, работата много. И реших да стана келнер, престижна професия по времето на соца”, разказва усмихнат Чолаков.

Когато отишъл и си пуснал документите за келнер, от „Ресторанти и обществено хранене” го срязали: Ти си човек с толкова важна и висока квалификация, пък си тръгнал да ставаш сервитьор! Върнал се обратно в предишния си завод и помолил да му издадат документ, че е бил не шлосер, а общ работник. „Така станах келнер”, обобщава Димо.

Преминал през всички известни заведения в града - тръгнал от Млечния бар и стигнал до Новотела. По средата на тази върволица работил в ресторанта на „11 август”, „Република” и „Старата къща”. „Искаха се много познания и стил, за да си келнер в онези времена. Държал съм изпити за питиета, как се сервират различните ястия, езици учих. Всеки ден съм бил на работа с черния панталон, бялата риза, папийонката... Не като сегашните сервитьори - ходят на работа по бермуди и по джапанки”, казва Димо.

Когато стига до Новотела, видял и първите правителствени делегации. Преди това преминал през тежки курсове и изпити за етикет и начини на обслужване.

След няколко години му предложили да отиде да работи на обменни начала за една година като шафнер в железниците на ГДР. Водели го „обучение”.

В Източна Германия го заварва падането на Берлинската стена и рухването на „социализъма” у нас. Чул, че тук е голяма криза, натоварил ладата си със захар и хранителни продукти и тръгнал за дома. Колата клекнала почти до праговете. На влизане в Унгария митничарите го накарали да плати 600 марки мито, като обяснили, че на излизане ще му ги възстановят. Върнали му само 500.

Пукнал гума насред Унгарската пуста. Тръгнал да я сменя. „Когато тръгнах да въртя с крика, да вдигна ладата, се повдигна предницата ! Толкова бе натоварена.  Две унгарски ченгета дойдоха и легнаха на предния капак, за да я натиснат”, разказва той.

В Лондон пристигнал насред кризата от 1996 година по класическия начин - хванал самолета за Венецуела и слязъл по средата на пътя. Не знаел дума английски, но се хванал като чистач в евтин хотел за имигранти. Плащали му по 3 паунда на час. „Там се хванах и една година учих правилника за движение. За да взема британска шофьорска книжка. Тестът беше на английски и аз го взех само с 2 малки грешки”, обяснява Димо Чолаков.

И тогава, и сега, англичаните си обичат и тачат хората от Британската общност - пакистанци, индийци, кенийци, ямайци...  „Нас не ни обичат и аз не мога да си обясня това. Винаги съм се чувствал чужд, макар да имах добри приятели, дори сред цветнокожите”, разказва Димо.

След като взел шофьорска книжка, станал таксиджия от така наречените  втори вид таксита в Лондон. Първият вид са черните специални таксита, където колите се карат от хора с перфектен английски, които познават огромния град като пръстите на ръката си. Те преминават през специални изпити. „Дават им празно парче карта от града, където са само имената на основните улици.

Те трябва да попълнят на празните места, къде какви забележителности има - галерии, ресторанти, музеи... Накрая пишат имената на малките улици. Аз такова нещо не мога да направя и досега”, обяснява българинът. Първоначално му дали да кара „Лада”, произведена в Белгия. В ямайски офис за таксита.

И имал големи трудности, докато научи основните места в големия град. Диаметърът на Лондон е 40 - 50 километра. В някои случаи шефът му вземал негов клиент и го давал на друга кола. „Аз ходя да се карам и протестирам. А той ми казва: Този ще пътува за летище „Хитроу”. Ти дори не си ходил дотам. Като се объркаш по пътищата и той си изпусне самолета, какво ще правим? И беше прав. Тогава се мятах на ладата и карах след колегата, за да запомня пътя до летището”, спомня си таксиджията. Така, с празни курсове след опитен таксиджия, научил и пътя до летищата „Гетуик” и „Лутън”.

Плащал седмична такса за колата, която получил от фирмата. В онези години тя била 80 паунда. Сега вече е двойно по-голяма. „От теб зависи колко ще почиваш - може да работиш 7 дни, а може и един ден, след това да почиваш. Ако можеш да си избиеш 80-те паунда такса и да имаш достатъчно за да живееш - почивай колкото си щеш”, разказва Чолаков.