Политическият компас правилно ориентира Борисов към затопляне с Русия

Източник: Епицентър

- Доц. Григорова*, на срещата си в Санкт Петербург президентите Путин и Ердоган се договориха за икономически сделки, които и двамата не могат да реализират по пътища, свързани с ЕС. Как ще се отрази това на цялостната ситуация в Черноморския регион и нашата част на Европа?

- За договореностите в Санкт Петербург е излишно да се говори поради непредсказуемостта както на Ердоган, така и на ЕС. За Черноморския регион връзката Русия-Турция е балансът срещу “Черноморската флотилия” на източноевропейските натовски държавици. Тоест би последвало, макар и временно успокояване, което вече да доведе до стабилизация. И чак след това може да се мисли за реални газови проекти, независимо по кой маршрут – “южен” или “турски”.

- Руският президент в телефонен разговор с българския премиер Бойко Борисов обещал да направи каквото е необходимо за възобновяване на енергийните проекти, спирани досега от Брюксел. Вчера обаче се оказа, че Путин иска „железобетонни” гаранции за Южен поток, ако той ще минава през България. Какво означава това?

- В политиката “обещанията” са въображаеми реалности, докато няма подписан документ или поне преговори за такъв. Колкото до гаранциите от наша страна – самият Бойко Борисов в интервю за руския официозен канал “Россия 24” обясни чистосърдечно, че връзките ни с Русия са приятелски исторически, но политическата ситуация е различна и ние сме зависими, т.е. неспособни да гарантираме каквото и да било без указания отвън. Това благовидно се назовава “лоялност към партньорите”, но се разминава с лоялността към България – факт, който безропотно приемаме, без да реализираме стратегическото си положение – географското, което от минус (разлом между велики сили) може да се използва и като плюс (зависимостта от преминаването на границите ни от същите тези сили). Впрочем руският репортаж въпреки леко ироничната усмивка на интервюиращия беше доста ласкав за България и с почти розовееща картинка за туристически рай, като бяха спестени мизерията, потресаващата нищета и кризата в здравеопазването и образованието.

- Очевидно за България е трудно да се вклини във взаимоизгодните договорки на Анкара и Москва в енергийната сфера. Тичаме отново след влака, има ли все пак някъкв шанс да се включим?

- България се активизира енергийно едновременно с турския лидер Ердоган, синхронът е повече за вътрешнополитическа употреба у нас. Предстоят избори, а народът е масово русофилски на инстинктивно ниво и като реакция на пошлата русофобска политкоректност в официалните медии. Що се отнася до ”влака”, ние не тичаме след, а срещу такъв, при това нарамили релсите, които с възторг изкорубихме. Магистралите не са критерий за държавност.

- Изобщо имали интерес Русия от възобновяване на енергийните проекти с България в широк черноморски контекст и след толкова много враждебни знаци от страна на българската дипломация напоследък. Какъв би бил времевият хоризонт?

- Нашият хоризонт е директивен според комисарската заръка или посланическа шумна препоръка, т.е. на един синджир разстояние. Хоризонтът на Русия е отвъд нас към ЕС, но вече с все по-сериозно източно направление в икономическите проекти.

- Надали писмото от Еврокомисията, получено в София, е единствената причина за изваждането на енергийните проекти от гардероба.

- Бойко Борисов е заложник на ЕК и неговият хоризонт са изборите, сам не е в състояние да спаси каквото и да било, но политическият му компас правилно го ориентира към затопляне с Русия въпреки министрите му, защото си дава сметка, че бежанският проблем е нерешим откъм Европа. ЕС не толкова е безсилен, колкото насила ни налага квоти и символичен граничен режим, докато ако някой може да въздейства за момента на Ердоган в тази посока, това е само Путин.

- Според експерти Русия няма да забави отговора си в резултат на новата милитаризация на региона. Каква ще е конкретиката към България?

- Милитаризацията на “прифронтовите страни”, към коите сме причислени и ние, е с антируска насоченост, нескрита, официално заявена от ръководството на НАТО и от САЩ. По-добре да не се стига до конкретен отговор на Русия. България не е Полша, но може да стане анти-Полша и да предложи площадка за помиряване на Русия и НАТО. Дори и символична, подобна инициатива би била дойстойна поне като опит за умиротворяване на региона, защото дрънкането на оръжие не е безопасно и най-вече в този случай е срещу националните ни интереси.

- Сближаването между Русия и Турция опасно ли е за България в контекста на случващото се в самата Турция, процесите в Сирия и бежанската заплаха?

Обратното, полезно е за нас, но едва ли ще е дълготрайно предвид нестабилността на Турция. Иначе разбирам раздвоението на въпроса Ви. От една страна, Турция ни е “партньор”, от друга, Русия е обявена за “агресор”, само дето “партньорът” ни пропуска бежанци по трасето към Европа, а Брюксел ни ги връща и ни задължава да им даваме помощи, за които българският пенсионер не може и да мечтае. И кой е агресорът?

- Надали страната ни може да се крие повече зад „общата европейска външна политика“, просто защото такава не съществува вече. Необходими са светкавични ходове и вземане на стратегически решения в София. Кои са най-належащите според Вас?

- Има общоевропейска политика и тя в момента е антиевропейска, а ние сме в ЕС, т.е. зависимостта ни не е криене, тя е факт. Оттук и стратегията е не само антиевропейска, но и антибългарска за момента (санкциите, бежанците, милитаризацията с фантомен за нас враг – Русия). София трябва да инициира помиряване – поне като говорене на дипломатическо равнище за начало, да търси прагматични решения, изгодни за българската икономика и държава, т.е. да не се съобразява с част от санкциите, ако това ни вреди – нещо като диверсификация, защо не, и да се реиндустриализира. Само с европейски фондове и дългове дългосрочна стратегия не се прави.

- Ще използва ли Путин Ердоган и неговата нова диктаторска машина, за да защити интересите на Русия в новия многополюсен свят? Това не е ли твърде опасна игра с огъня?

- Турция е необходима на Русия независимо от вътрешнополитическия си режим, дори и диктаторски, заради все по-разрастващата се война в Близкия Изток, която може да подпали Южен Кавказ и Централна Азия, т.е. да стигне до руските граници. Политиката е игра с огъня, но едни го подклаждат, а други го потушават, Русия е от вторите.

- Черноморският регион все повече става център на новото преразпределение на силите в света. Ще тръгне ли оттук нова световна война?

- Не сме център, а част от поредното преразпределяне, това донякъде ни спасява, но локална война е възможна, Балканите са реислямизирани и това прави региона непредсказуем, особено с южния ни съсед, бивш “съжител”, чиито отношения с Ислямска държава са своеобразни. Оттук може да не тръгне, но дотук може да стигне войната от Близкия Изток.

- След чистката в Турция, която проправя път на личен режим, Путин също направи бърза чистка в администрацията на огромната страна, която ръководи. Какви са неговите цели?

- Чистката на Ердоган е масова репресия срещу цели социални пластове: журналисти, учители, военни, съдии. Путин не провежда “чистка”, а борба с корупцията на най-високо ниво – Московският следствен комитет например, по буквата на закона, нещо, което Западът все ни съветва да правим между другото.

- Историята показва, че отношенията на САЩ с Москва винаги са били по-добри и взаимоизгодни, когато на власт в Белия дом има републиканец. Ако Доналд Тръмп стане президент, как ще повлияе това на отношенията на САЩ с Турция и с Русия?

- САЩ няма да променят външнополитическата си стратегия към Русия независимо от президента си, стилът може да е различен, но направлението не – Русия и Китай са конкуренти и трябва да им се попречи, преди да са набрали сила – геополитически закон за оцеляване, нищо лично. Тръмп е олигарх с артистична еуфория, нещо като дуче с оригинална прическа вместо мимика. Русия може да преговаря както с него, така и с Хилъри Клинтън. Бедата е, че политиката се превръща в шоу, съмнително зрелище, действащо на инстинкта срещу мисълта – пагубна тенденция за неспокойния ни свят.

*Дарина Григорова е доцент по история на Русия в СУ "Св. Климент Охридски". Доктор по история,  ръководител на евразийския център "VIA EVRASIA".