Спомени от соца: Историята на морския ни туризъм

От зората на морския ни туризъм възникват и проблемите в родните курорти по морето, които сме свикнали традиционно да смятаме за бич на съвременността.

Така още в началото на 30-те години увеличеният брой летовници довел и до „прииждането на множество проститутки, пияници, просяци и безделници“, свидетелстват статии във вестниците от първата третина на миналия век. Някои от условията отблъсквали чужденците, но на други не само не им правело впечатление, а дори им харесвало, пише socbg.com.

„Панаирджийският вид на града да се махне. От три години насам в някои локали на бул. „Сливница“ денем и нощем се подвизават панаирджийски музики с разни тъпани и зурли, пеят се разни нецензурни песни от мъже и жени с прегракнали гласове, разиграват се комедии по ориенталски маниер. Музиките за по-голям ефект носят разни екзотични названия като абисински, занзибарски и др. А музикантите са облечени в разни червени и зелени гащи. Такива музики може да правят впечатление на чужденците, но тяхното място не е там.“ Това пише Варненски общински вестник през далечната 1930 г. за условията в първия български морски курорт.

„Като млад курорт липсват му още някои работи, за да може да привлече по-богата европейска клиентела… Чужденците се шокират от полицейските лични карти. Трябва да се открие поне една читалня в казиното с чужди списания и вестници, афишите да бъдат написани поне на френски и немски. Не трябва да се позволяват разходките между масите в казиното, защото се пречи на келнерите. В баните да има английски клозети, продавачите на пощенски картички да не безпокоят гостите на ресторантите, на плажа трябва да има достатъчно кошчета за боклук, а в женския плаж, гдето се къпят без бански костюми, да има параван, какъвто има и мъжкият.

 Нека се заставят наемодателите, които дават квартири на чужденците, да имат модерни клозети и да се уреди автобусното съобщение“, възмущава се още общинският печатен орган в онези години.
Макар в нея да е имало туристи още от края на ХIХ век, Варна е обявена официално за курорт преди близо сто години – през 1921 г.
В онези години обаче летуванията били много различни от съвременната представа за почивка на море.
Морските бани са били смятани за нещо много ексцентрично, ако не и аморално. Затова само най-дръзките си позволявали да се къпят в морето. Първите туристи били представители на по-висшите класи. По тогавашен европейски маниер и дамите, и господата са облечени с бански костюми – дебели вълнени панталони до глезените и плътно закопчани блузи. Често носели в ръка и слънчобрани. Разбира се, в тази екипировка те рядко си позволявали нещо повече от това да наджапат във водата, а най-често се задоволявали само с една разходка по крайбрежието. Но понеже се приемало, че къпането в морска вода може да облекчи симптомите на туберкулозата и рахита, които били страшни бичове в онези години, все пак се допускало и някой да се изкъпе.

Дори се стигнало до изграждането на леки дървени кабинки във водата, които се подменяли всяка година. Там дискретно летовниците можело да се потопят свити в тясното пространство, но за плуване и дума не можело да става. Вероятно точно тези неудобства подтикнали тогавашния кмет на Варна Кръстю Мирски да построи през 1890 г. първите солидни морски бани в града. Те били строго разделени за мъже и жени, а пред дамската част дори стоял на пост стражар, който дебнел строго за спазването на морала. Съоръженията обаче бързо се амортизирали и през 1926 г. построили нова баня. Тя била на по-голяма площ и имала около 1000 кабинки. Тогава бил изграден и специален басейн за хронично болни, които се лекуват от белодробни и ревматични заболявания. Женската и мъжката част пък разделял грамаден железобетонен мост, на който направили кула за скокове във водата. Още през първия сезон на новооткритите морски бани броят на летуващите надхвърля тридесет хиляди души, като до края на десетилетието летовището става основна приходна част от общинската хазна.

Чак през 1932 г. било позволено на летовниците да преминават между едната и другата част, без да бъдат арестувани за „цинизъм и обида на срещуположния пол“. Несъмнено едно от най-привлекателните места в града била Морската градина. Идеята за нея възникнала още преди Освобождението, но била построена едва в началото на ХХ век благодарение на усилията на общината и на проекта на чешкия паркостроител Антон Новак.

В довоенните години постепенно напливът от туристи растял. До Морската градина богаташи вдигнали разкошни вили, а някои от по-заможните държавни учреждения като БНБ например построили и първите почивни станции за служителите си и семействата им. Тогава се появил и първият асфалтиран път у нас. Той бил дълъг едва 17 километра и свързвал Варна със Св. Константин и Елена.  По време на Втората световна война и в годините непосредствено след 9.09.1944 г. по обясними причини морският туризъм замира. Първите плахи опити „да се ходи на море“ са чак няколко години след отмяната на купонната система през 1952 г.

Въпреки мизерията първите осмелили се да наемат квартири по морето заварили великолепно запазена природа, спокойствие и чистота. През лятото все повече хора започнали да посещават не само Варна и Бургас, а и по-малките крайморски села и градчета.

Тази идилия продължила до втората половина на 50-те години, когато дошлият на посещение у нас Никита Хрушчов продиктувал на своя фаворит Тодор Живков да построи големи курортни комплекси, за да печели чужда валута от тях.
Започва грандиозно строителство и за добро или лошо тази идея променя напълно облика на Българското Черноморие. В близост до Варна и Бургас набързо изникват грамадни бетонни постройки. За съжаление в наистина лъскавите за времето си новопостроени комплекси невинаги има място за обикновените българи, а и цените не са по джоба им. Затова поглеждайки към новоизникналите разкошни сгради, хората у нас с лека тъга, но и с пълно право се шегували:
„За българи и кучета – забранено“
Настъпилата промяна е описана по великолепен начин от писателя Георги Марков в неговия репортаж „Жилото и медът на туризма“:
„Вървя по чудесния пясък на брега и си мисля за онова, което този бряг представляваше само преди 10 години.


Това беше 6-километровият северен плаж на Несебър. Дълго и пусто пространство от надиплени дюни, горещо слънце и чисто, бистро море. Като студенти ние скитахме из тоя простор, лягахме на дюните и се радвахме на някаква слънчева свобода. Човек можеше да ходи както си иска, защото никой не го гледаше и летовниците тук бяха съвсем малко. В самия Несебър и в Созопол, в Приморско или в Ахтопол хората живееха в скромен и девствен свят. Рибарите бяха истински рибари, лозарите бяха истински лозари и хората бяха истински хора.