Бай Илия - "убиецът" на Гунди и Котков: След ужасната катастрофа ме затвориха чисто гол!

Малцина днес знаят кой е Илия Цветков. Това е човекът, в чийто товарен автомобил се удрят и загиват Гунди и Котков. Днес, 30 юни, се навършват 45 години от гибелта на легендарните футболисти. Вижте уникалната изповед на бай Илия, която той прави пред в. "Шоу" през 1999 година. Преди няколко лета Илия Цветков си отиде от този свят. 

“Съвсем доскоро гибелта на сините футболни звезди Георги Аспарухов и Никола Котков беше тема табу. Журналистите не ги пускаха да припарят до следственото дело. От МВР течеше само рутинната информация, че от грандиозното погребение не са запазени никакви снимки. Нещо повече ­ събитието, затъмнило траурните процесии на цар Борис III и Георги Димитров, изобщо не е било удостоено с честта да влезе във фотоархива на вътрешното министерство или каквото и да било друго ведомство. Мълчаха като риби милиционери, следователи, съдебни експерти, лекари, пожарникари, очевидци... След черната дата 30 юни 1971-ва (сряда), когато на прохода Витиня алфа-ромеото на Гунди се блъска челно в резервоара на ЗИЛ със софийска регистрация, редовите българи тънеха в пълно неведение кой е бил шофьорът на камиона. Страшната му съдба също беше забранена за обикновените люде зона. Екип на нашия вестник обаче има редкия шанс да издири самоковлията ­ нарочен от бившите МВР шефове за „убиец“! ­ и да запише изповедта му (част от която навремето публикува и „Нощен Труд“). Тя далеч не е свързана само с фаталната дата. В нея на стоп-кадър се редят големи и малки събития, известни и неизвестни имена, лоши поличби и оцеляване на ръба, стискане на зъби и жажда за живот... Нещо като поговорката за „малкото камъче“, дето обръща „голямата кола“.

Къщата на бай Илия Цветков в Самоков не знае що е ключ затова нахълтваме право в дворчето. Единствената пазителка е четирикраката умница Герда. Лаят й събужда стопанина и след броени минути цялата компания е вече край масата в кухнята. Докато баба Катя ­ спътница на бай Илия повече от 45 години ­ шета и се тюхка заради „сиромашката гощавка“, бившият шофьор пали цигара „Шипка“.

„За какво ще си говорим, деца? За онуй или за това, що става в Самоков и Боровец?“... „За всичко, бай Илия. И за старото, и за новото...“, е нашият отговор.

73-годишният ексслужител на самоковския ДАП е по-пъргав и жилав от младеж. Миналата нощ е навъртял пешачката под проливния дъжд солиден километраж из Рила. Нали трябва да прибере трите козички, да докара дървата и сеното, да скрие картофите на сушина. И то не само своята стока да опази, ами и на всички вдовици и стари съседи от махалата. „Не може да стои на едно място. Все търчи работа да върши. Като му кажат: „Ильо, помогни ми да пренесем дървата и сеното“, на никой не отказва. А нощеска се върна вир-вода и сега го е свил стомахът...“, обажда се откъм печката баба Катя, която вече пържи прочутите самоковски компири.


Илия Цветков пред дома си

„Нищо ми нема вече. Оправих се!“, прекъсва я бай Илия. Не му дава сърце да я кори за нищо след тежкия й инсулт. Най-после стопанката налива по кафенце, нарязва домашното козе сирене, палва една „Шипка“ ­ този малък кеф си го позволява само пред гости ­ и шофьорът на фаталното возило дава газ на спомените...

Нощта преди катастрофата сънувал, че му махат зъбите. Според съновниците и народното поверие това е лоша поличба – знак за смърт или за нещо неприятно. Илия, който тогава е малко над 40 години, обаче не се стряскал от бабини-деветини и се метнал на камиона. Чакал го тежък курс към Ботевград. Било рано сутринта на 30 юни 1971-ва, сряда“. Греело слънце и по нищо не личало каква огнена трагедия ще се развихри след няколко часа на прохода Витиня. А шофьорът на камиона бил страхотен запалянко и върл левскар. „Тапицирал“ цялата кабина с календари на „сините“ и с ликовете на своите любимци Гунди и Котков.

„Трябваше да караме павета за Арабаконак",­ почва разказа си бай Илия. "Излизам на главния път, гледам чисто е. Взимам завоя наляво на първа скорост и се изнасям в моето платно. Имаше четири метра чисто платно! Те изскочиха и пресякоха осовата линия, въпреки че имаше много свободно място. После разбрах, че сутринта Гунди го викали нещо във федерацията, лишили го от две срещи, щото на предишния мач ритнал някакъв футболист в корема (б.р. – става въпрос за мача с ЦСКА, игран на 28 юни и завършил 1:0 за “Левски”). Та като излезли с Котков, отишли в кръчмата „Куцото куче“. Пили коняк и мастика. Били страшно ядосани. По пътя катаджиите пет пъти го предупреждавали да намали скоростта. Към 10,30 спрели в ресторанта на Витиня и там пак пили. После заредили резервоара на бензиностанцията и качили някакъв човек на стоп. Аз бях направил само два курса и моят резервоар беше пълен. Хванали се на бас, че за три минути ще стигнат до Ботевград.

Бухнаха се в ремаркето, докато завивах. Всичко пламна -­ вдига ужасено ръце бай Илия. ­ Веднага скочих и взех пожарогасителя. Бях обгорял и аз косата, лицето, дрехите... Не знаех кои са били в колата. Мислех, че са семейство с деца и страшно се натъжих,­ много обичам децата... После разбрах, че имало много хора по пътя ­ свинари, овчари... Един овчар казал: „Абе, що се правите на улави! Я сложете човеко в камионо, па пущете онази кола да лети и ще видим...“ Ако беше станало на следващия завой, щели са да паднат в реката. Спасило ме е ремаркето. Иначе зилът е щял да се обърне и да ме затрупа. Шасито цялото беше изкривено навътре, а то е от стомана! Имал съм 190 метра видимост, а по закон, ако имам над 100, мога да завия. Малко след това спря черна волга, качиха ме и ме откараха в Ботевград", ­ завършва спомена си за сутринта на „черната сряда“ бившият шофьор. Същия ден стартирал и произволът на самозабравилите се МВР шефове. Мъчел се да дава кураж на бай Илия само следователят Стоянов...

Трябвало да стигнат чак в Ботевград, за да благоволят да му кажат, че в алфа-ромеото са били Гунди и Котков. Шокът без малко щял да изпрати на оня свят и него. „Тях цял свят ги знае, а аз съм никой!“, рекъл си набеденият за „убиец“. И взел да си блъска главата в стената.

„Недей така, бай Илия, спокойно ­опитвал се да го вразуми следователят. ­ Те не знаят да живеят, мислят си, че всичко е тяхно, ама то не е...“. За да не посегне в силния стрес на живота си, му сложили белезници. Така окован го разпитал и „Генерало“ ­ първият човек на вътрешното министерство Ангел Солаков.

Още същия следобед извозили бай Илия с прангите към София и чисто гол го хвърлили директно в килията за смъртници на Централния затвор. Там човечецът се пищисал напълно. Следствието било поето от Стоян Чавраков. „Този следовател искаше направо да ме смачка психически ­ въздиша бившият шофьор. ­ По 20 пъти на денонощие ме викаше на разпит. Да съм признаел, че не съм пресякъл случайно пътя на алфа-ромеото. Абе какво да ви разказвам!


Кадър от зверската катастрофа

Една сутрин идва надзирателят и вика: „Хайде, бай Илия, взимай одеялото и с нас.“ Вцепених се. Краката ми се подкосиха. Мислех, че ми е дошъл краят. „Тук ли ще ме разстрелвате?“ ­ питам. ­ А надзирателят: „Не, бе човече. Само си тръсни одеялото, седни на масата, запали цигара, успокой се!“ Този ад се точил цяла седмица. На осмия ден се разбрало, че покровителят на Гунди Ангел Солаков е паднал от власт. На негово място назначили Ангел Цанев. „Па аз му бях свръзка в казармата, когато беше майор!“ ­ казал на пазачите бай Илия. Дали това е оказало някакво въздействие, изтерзаният човечец не узнал и до ден-днешен. Следствието обаче било прекратено. Разминал му се даже и съдът! Бай Илия излязъл „победител“. Докато берял душа в килията на смъртниците, старите му другари от цяла България не спирали да звънят на следователите. „Нали шофьорите сме като ято!“ ­ смее се излезлият от пъкъла „убиец“.

Колегите му даже заплашили със стачка, ако не го освободят и съвсем отговорно заявили намерението си пред тогавашното шефско тяло на самоковския ДАП. Директорът Димитър Осиковски вярвал безрезервно, че бай Илия е невинен и през цялото време го поддържал. Е, лютите фенове на „Левски“ доста му се нахъсили. „Бях приятел с най-големия левскар в града, който лично познаваше Гунди. Скореца му викаха. След катастрофата ме намрази. „Ако не беше ти, вика, и досега щяха да са живи.“ ­ „Ако не бях аз, му казвам, щеше да е някой друг!“ Да знаете от мен, деца ­ всичко е съдба. Можеха в камък да се ударят, в дърво. Пак съм късметлия, че мен избраха...“, завършва спомена си бай Илия.

Нервите му обаче сдали багажа. Заседи ли се по-дълго вкъщи, става като болен. Единствената оправия е да хване гората. За такива хора самоковлии казват : „кьорката го влече“ ­ има си, значи, съдба и от нея никой не може да го опази. Най-обича да говори с козичките и кучетата и да чете „Строители на съвременна България“.

„Аз съм като Раковски ­ „образ невъзможен“, нали така го беше казал Вазов. И да знаете, деца, че девизът ми е „Дум спиро сперо“ ­ „Докато дишам, се надявам“. Ама трудно ще излезем от сегашния батак. Комунизмът ни остави жива рана!”, вайка се стопанинът. Баба Катя веднага го пресича: „Да, ама хладилникът ти тогава беше пълен, всяка година с децата на море ходехме, а сега?“ Старците, които гонят „златната сватба“, леко се сдърпват. „58 лева пенсия взимам, а баба ви Катя ­ 67“, признава бай Илия, който никога не е разчитал на нищо друго освен на двете си ръце. Наскоро обаче ги сполетяло ново огорчение: Внукът Евгени бил принуден да напусне футболния тим „Рилски спортист“ заради остър материал на майка му Людмила, публикуван в местния вестник „Любословие“. А искал от дете да става голям футболист... „Левче не им даваха там ­ оплаква се баба Катя. ­ Може ли 22-годишно момче да стои без работа? Хваща се на някой строеж, а онази вечер пеша се върна от Мусала, работеха нещо там, откъде пари за кола?“ „Хайде стига с тия коли и оплаквания – скастря я бай Илия. ­ Две коли имах, след катастрофата ги продадох, хич не ми трябва да се блъскам пак по тия шосета!“.

Не може да случи с добра работа и внучката Антония. Красавицата, завършила с отличие френския колеж в Правец, трябвало да се цани във фабриката за чипс. Майката на Евгени и Антония ­ след фалита на вестничето ­ внася едва 90 лева в семейния бюджет ­ толкова е заплатата й на фелдшер в с. Маджаре. Затуй баба Катя решила да тегли и тя колата. Припомнила си стария занаят ­ бродерията, ­ дето го работила 50 години в „Самоковска комуна“, и...налетяла на гърка кожодер от печално известна напоследък фирма.

Той хвърлял на работничките по 30 лева ­ която си отворела устата да поиска повече, й бил посочван „изход свободен“. „Кво да правя, чедо, все някаква помощ е ­ нарежда вярната половинка на бай Илия. ­ Мислиш, че не знаем какви палати има по Боровец ­ я отидете да видите какво чудо е вилата на Константин Тренчев, що коли само спират, що хора идват...“ „Че да не би вилата на Луканов у Мала черква да стои по-долу?“ ­ не се дава бай Илия. „Нея си я знаем от време оно, ама сега всичко разграбиха продължава да налива масло в огъня на политическия „спор“ баба Катя. ­ Помниш ли, Ильо, санаториума за краставите на Саръ гьол ­ какви чаршафи, какви одеяла и завивки имаше, ­ всичко отмъкнаха. Камък върху камък не оставиха. А то е свято место, един доктор се излекувал там и за благодарност отворил после лечебница“ ­ довършва темата за крастата стопанката. И веднага почва друга ­ как земицата й край шопското село Попина е експлоатирана от човек на Мултигруп.

Той завъртял уж кооперация, но тлъстият пай от олиото, картофите, зърното, млякото влизал в неговата къща. На другите собственици хвърлял по някоя и друга крина, колкото да не е без хич. „И какво сега, бай Илия ­ питаме го, ­ то животът май излезе шибана работа?“ „А, не така, деца, не така! Ще ви водя с мен из планината ­ да видите каква е красота, да ви почине душата. Няма да искате да се върнете в града!“ ­ убеждава ни старецът. „Съжаляваш ли за нещо, бай Илия?“ ­ питаме го на изпроводяк. Ето какво рече той: „Да бях знаел този ден какво ще стане, щях да сляза от камиона, малко ли нещо може да се развали, щях да напиша пътен лист, че имам повреда, пък щях да легна под някое дърво в гората и да чакам само тоя ден да мине. Откак ги няма Гунди и Котков, се свърши и футболът в България...“