Поколението, което си поживя между комунизма и интернет

Автор: webcafe.bg

Ще се познаете в тази статия, казвам ви. Ако пък не, значи все още сте в гимназията, наричат ви поколението Z и аз ви завиждам неистово. Но и ми е изключително мъчно за вас, защото никога няма да израснете в онова, което наричаха "прехода".

А подобно изживяване трудно може да се пресъздаде. Аз обаче съм самороден и инатлив талант и ще опитам.

Няма да ви лъжа, че добре си спомням началото на прехода или че по онова време съм разбирала какво става. И по-добре, защото май няма нужда на 30 да знам и да съм преживяла всичко.

Помня обаче как за мен започна "прехода": с огромна и тягостна досада, която и досега болезнено усещам, когато попадна на парламентарния контрол.

Тогавашното "аз", нямащо и пет години, имаше желанието, както всеки друг ден, да си изгледа детските по Канал 1 и Ефир 2, пък после да си поиграе с легото.

Да, имах Лего, в огромна за възприятията ми кутия, от която се сглобяваше къща. Беше купено от мистичния Кореком, по който много-много не си падах, защото ми носеше предимно "Тоблерон", който полепва по зъбите.

Както и да е, през Онзи ден не успях изобщо да гледам детските, защото започна Великото народно събрание, live, както се казва.

И не спря цял ден, докато всякакви чичковци се разправяха от телевизора, а нашите се гледаха недоумяващо.

Никой не знаеше да се радва ли, докато за мен беше сигурно, че хич не съм доволна от липсата на "Барбароните" на екрана. Но, никой не мислеше тогава за детската аудитория...

Помня още как чрез работата на баща ми в чужбина се сдобих с 4 долара на дълги, зелени банкноти по един и просто с мен не можеше да се говори. Тъй като, обаче, бях на 6, страстта ми към картинките в дъвки "Турбо" и "Лове Ис" (демек Love Is, същият принцип като цигарите "Море") надделя в мен и загубих дни в неистови опити да заменя доларите за 100% захар и оцветители в кварталните лафки.

Тогавашните лафки не са като сегашните и дори някои да са били оранжеви, това е чисто съвпадение.

Те бяха едни ламаринени кутийки с лицето на обикновено къдрава леля, което се подава през малко прозорче. И тези всичките лели до една не се съгласяваха да изиграят ролята на чейндж бюро. Чудя се дали бяха прекалено честни или ги е било страх да не се се гътна нелепо от преяждане с вафли "Куку-Руку".

В училище нещата вървяха добре. Преходът ме отърва от длъжностите "чавдарче" и "пионерче" и вместо това се съсредоточихме да се караме дали Take That или East 17 са по-яки.

А после всички станахме гръндж металисти с кубинки или XL стари ризи от бащи и дядовци. Беше времето на Дисни, филмите "Аладин" и "Цар Лъв" и последвалите ги албуми със стикери. Брилянтен начин да изкараш пари от деца.

Никой никога не закусваше, за да можем в междучасието да си купим заветното пакетче от 6 лепенки, 5 от които задължително ни се повтаряха. Беше времето и на Мак Доналдс, който се купуваше за награда, без на някого да му е хрумвало, че може да е вреден или че сандвичите са способни да живеят собствен живот извън хладилник няколко години. Все пак съм жива и си останах слаба, слава богу.

Липсата на всякакви мобилни устройства и интернет, направи детството ни интересно. Въпреки купонната система, въпреки режима на тока и Жан-виденовата зима.

Знаете ли, аз бях на един от онези грандиозни протести, в които викахме "Кой не скача, е червен".

Присъствието ми тогава, разбира се, се дължи на друга история, защото децата на 12 не бяха сред преобладаващите симпатизанти на протеста.

По това време модерната страст беше събирането на миришещи листчета и мотивът да разполагаме с уникални такива заведе мен и моята най-добра приятелка в Меката на миришещите тефтерчета - площад Славейков.

След като се ровихме часове на ред в асортимента над и под сергиите, тръгнахме да хващаме трамвая за вкъщи. Бързахме, защото никой не подозираше, че безпризорно се разхождаме далече от родния квартал, нито пък че харчим пари за абсолютни глупости.

Точно тогава видяхме, че няма да се прибираме с трамвая, а с тълпи от хора, ходещи по релсите. Вписахме се добре в шествието, без да ни е много ясно какво аджеба става.

Наложи се да походим поне час, защото първите трамваи, които си проправиха път, дори не спираха, а по стъклата бяха налепени човешки задници и бузи. Все пак се качихме на едно от онези превозни средства, но малко след това се оказа, че всичките ни усилия са били напразни.

А после... във вестниците гръмна слуха, че миришещите листчета са пропити с наркотици и нашите съвестни родители изхвърлиха целите ни мащабни колекции.

С тази моя приятелка имахме и други премеждия.

Много обичахме да ходим по басейни, ето защо един ден се вдигнахме и отидохме до комплекс Спартак, доста далече от тогавашното ни местообитание.

Разбира се, според нашите се мотаехме в квартала, както правеха обикновено децата, когато нямаше компютри. Лошото дойде, когато майката на приятелката ми ни чакаше на вратата, когато се прибирахме и най-безпощадно прерови раниците ни, пълни с мокри бански и кърпи. Шаш и паника. В отчаянието си стигнахме до нелепата история за това как сме плажували на Перловската река.

Около и след милениума безобидните детски случки започнаха да включват все повече и повече алкохол, цигари, домашни купони и дискотеки. Родителите се лъжеха за "здравей" и "здрасти" и медицински бележки се пишеха на конвейр.

Аз самата имах изобилие от почерци и бях много търсена в изписването на диагнози, вариращи от ОВИ до тежък пулпит.

Повечето избягали от училище се подвизавахме най-безцеремонно в кафетата на десет метра от гимназията, пляскахме белот и ядяхме сандвичи Кенар за 50 стотинки. Рай.

Бяха и златните години на водка "Флирт", както и на микса водка с джин за левче в "Индиго".

В нощните клубове в Студентски град се влизаше и с транспортната карта на дядо ми. Стоеше се до сутринта, нямаше пари за таксита и всеки чакаше да пуснат първия 94 за центъра.

Ако пък се случеше нечии родители да духнат на село, апартаментът веднага бе пренаселван и опустошаван от подивели тийнейджъри. Малко след това Ъпсурт провъзгласиха набор 85 за добри деца. Не знам дали бяха прави...

И някъде помежду кофти водката и нерядко компот за разредител, дойде интернетът с целия си блясък.

Дойдоха мобифоните, големи колкото дамска чанта. В началото, разбира се, те бяха почти изцяло ненужни, защото никой не можеше да си позволи повече от 10 смс-а на месец. За обаждания дори не говорим - "Ако ти клипна веднъж - да, два пъти е не".

На Попа все някой се опитваше да намери закъсняващите си приятели посредством Булфон карта и много, много бърз говор в слушалката. А когато все пак интернетът заживя по домовете, вече можехме да си изпращаме смс-и онлайн. Какво щастие. Е, само до 100 символа, но какво като получиш 25 разпокъсани смислово съобщения. Сигурна съм, че по този повод се появи и песента на Слави "Пратих сто есемеса, кажи къде са...".

Купуваха се предплатени с мегабайти карти и се висеше в IRC до откат.

Така се бяхме вманиачили, че в петък вечер си тръгвахме от кръчмите в 10, за да пием цяла нощ пред екрана на чата. А компютрите бяха с 32 MB RAM, събираха по 5 емпетройки в себе си.

То не беше и болка за умиране, защото една песен се теглеше по 40 минути. Модемите бяха шумни, каквито бяха и скандалите с дуплекса. Но няма значение, вече бяхме хай тек.

Израснахме в прехода, видяхме две и двеста. Станахме малко особени като него, малко страшни като "Децата на царевицата". Ту тъжни, ту ентусиазирани, все търсещи и недоразбрани. Приятни и непретенциозни винтидж хипстъри. Деца на прехода.

Обаче вече не сме малки. Да кажем, че сме още млади, поне аз от известно време така убеждавам себе си. Видяхме хубавото и лошото от двата свята, а това според мен ни дава преднина.

Не само че знаем каква е връзката между молив и аудио касета и че митичната икона на бутона Save всъщност изобразява дискета.

Знаем, че човек не е задължително да е entrepreneur и да бачка в старт-ъп компания. Или никога да не хапва баница, освен ако не е био, веган и без глутен.

А най-важното е, че вече сме живели без цялата тази технология и когато дойде зомби апокалипсиса - ще се спасим.

Другите да му мислят.