Злодеи колят майката на Белия генерал

Източник: 24часа

Олга Николаевна загива край Пловдив през 1880 г.

Ген. Михаил Скобелев, наричан Белия генерал, храбро се сражава в Руско-турската война, но покрай Освобождението на България губи родителите си. В края на 1879 г. умира баща му Дмитрий, а след няколко месеца загива и майка му Олга.

През юли 1880 г. трима хайдуци причакват жената край Пловдив и я насичат с ножове. Шайката отмъква рубли, приготвени за благотворителни цели. Властта хваща злодеите, а следствието установява, че главатарят е бивш солдат на генерала.

Капитан Алексей

Узатис участва в

Освободителната

война

под командата на генерал Скобелев. За добра служба пълководецът дори разкрасява гърдите му с ордени. След Берлинския договор Узатис постъпва в жандармерията на Източна Румелия.

По време на войната Олга Николаевна ръководи руските лазарети. После идва в България да облекчава положението на пострадалите. Благодетелката открива сиропиталища, болници и училища, основава женски дружества.

През лятото на 1880 г. Скобелева тръгва на обиколка из страната. С червенокръстка мисия минава през подбалканските градчета. От Казанлък свива на юг и пристига в Пловдив. Тук ревизира дом за 250 сираци.

Госпожата носи 18 000 рубли, научава Узатис. Тази вест разклаща душата му. Офицерската чест и златният мираж се борят у капитана.

Под блясъка

на жълтия метал

честта избледнява

“Генералшата ще замине след два-три дни за Карлово или Чирпан, да отидем и вземем парите!”, изплюва най-сетне капитанът. Той доверява тайната на черногорците Андрея Йовов и Илия Милюв. Двамата са представители на суровия планински народ, чиито мъжаги са предпочитани в милицията и жандармерията на Източна Румелия.

Шайката е сформирана в село Дермен дере (сега Първенец), където братът на Узатис има къща. В заговора е привлечен и Стефан Барчик от Битоля, писар в Дирекцията на финансите. С неизяснена етническа принадлежност, той казва за себе си: “Там, в Македония, българи, гърци и куцовласи сме много размешани.”

На 5 юли интернационалната команда цял ден умува дали да затрие благодетелката или само да отмъкне парите й. На другия ден надделява мнението да играе ножът.

“Всички избийте,

за да не ви познаят!”,

настоява Барчик. На 6 юли вечерта Узатис, Йовов и Милюв устройват засада при моста на Гладно поле. Тази местност е на 3-4 километра по шосето Пловдив - Чирпан. Оттук ще мине файтонът на Скобелева.

Докато чакат, тримата пият ракия за кураж и проверяват оръжието. Хайдуците кроят да се маскират, но след половин ока сливова зарязват одеждите. “Всички ще изколим, та да няма свидетели!”, твърдо решава бандата.

Златният файтон се задава към 9 и половина. Кара го Никола Иванов от Станимака (Асеновград). На седалките са Олга Скобелева, нейният ординарец Матвей Иванов и милосърдната сестра Екатерина Андреевна.

При моста пред файтона изскача Узатис. На лунната светлина лъсва острието на ятаган. Йовов хваща конете, возилото се обръща. Капитанът замахва - рязва ординареца. Милюв пък ранява кочияша. Никола Иванов побягва, но Узатис го поваля с три револверни изстрела.

После му

отрязва главата

Ординарецът Матвей също се мъчи да избяга. Черногорците хукват подир него, но той потъва в тъмата.

От кръвта ятaганът залепва в ножницата и Узатис не може да го измъкне. Офицерът грабва камата на Йовов и с нея се хвърля върху жените. “Узатис! Узатис! Ты что делаешь?”, вика ужасената Екатерина, докато убиецът ги мушка.

Като приключват клането, тримата замъкват пътната ракла на Скобелева на брега на Марица. Трошат ключалката, трескаво ровят. Узатис взема чантата с парите, прибира и часовника на госпожата.

С плячката злодеите отиват у Барчик. Ятакът ги гощава, а Узатис му дава ятагана да го скрие. “Аз ще го хвърля в Марица”, казва финансовият чиновник.

За труда

главатарят му

брои четири

сребърни рубли

Обирджиите не знаят обаче дали ординарецът е жив. Ако е оцелял - лошо, тюхкат се те. Узатис заръчва на Барчик да проучи въпроса. Ако се окаже, че оня още диша, да дойде в Дермен дере, за да духнат в Македония, нарежда капитанът.

Вестта за кървавата драма стига в София по телеграфа. На 7 юли Константин Иречек записва в дневника си: “Носи се слух, че г-жа Скобелева била насечена на късове с конвоя си на пътя за Чирпан.” На следващия ден чужденецът коментира: “Случката ще предизвика голямо възмущение в Русия и Европа.”

Това кара румелийските власти да се размърдат и да сгащят хайдуците. Преди залавянето Алексей Узатис се самоубива. За другите злодеи прокурорът иска смърт. Той се позовава на чл. 170 от Османския наказателен закон, който действа в Румелия. Йовов и Милюв се мъчат да отърват кожата - настояват, че само капитанът е клал жените.

Процесът започва

на 16 октомври

1880 г.

Залата е претъпкана, любопитни надничат и през прозорците. Ропот разлюлява тълпата, когато въвеждат обвиняемите. “Те се вкарват в преграденото за тях място; публиката се потресва, като гледа пред себе си тези, които - било направо, било посредствено - са потопили ръцете си в кръвта на генералша Скобелева”, хроникира списание “Законоведец”.

Магистратите осъждат Андрея Йовов и Илия Милюв на смърт. Като главен помагач Стефан Барчик получава 12 години окови, а братът на Алексей Узатис - 18 месеца затвор.

Осъдените обжалват пред Върховното углавно съдилище. На 17 юни 1881 г. то потвърждава само тюрмата на Барчик. Наказанието на брата е анулирано, а въжето за двамата черногорци е заменено с доживотни окови.