Кой беше Трифон Иванов?

Източник: 24часа

Mиналата година по повод 50-годишнината на легендата на българския футбол Трифон Иванов германското списание “11 фройнде” излезе с обширен материал за него. Предлагаме ви го със съкращения.

Велико Търново е един от най-хубавите градове в България. Кварталът около стадион “Ивайло” обаче не е сред най-представителните. Дупките по улиците и сивите сгради, на които се виждат климатици, напомнят на съветски реализъм. Местният “Етър” пък отдавна не е в елитната лига.

Мъжът, който се появява на трибуната, попада във всяка колекция от култови футболисти. Неговата снимка може да служи за плашене на децата или за усмивки при възрастните.

Трифон Иванов обаче вече е подстригал и сресал косата си, а в брадата му има сребърни нишки. Облечен е с кожено яке, риза Laсoste и малко протрити дънки. Ризата е добър избор. Успява да покрие масата, натрупана през годините, в които вече не играе футбол.

Едно нещо обаче не се е променило - лудият поглед през полуотворените му очи. Всъщност Иванов е един съвсем спокоен човек. За разлика от други в славния български отбор, който изхвърли Германия в1/4-финала на световното през 1994 г., като Балъков, Стоичков, Лечков, след отказването от футбола той не продължава да се занимава с него.

“Когато бях на терена, често предизвиквах шум. Сега искам да водя спокоен живот и да се посветя на семейството си”, категоричен е Иванов.

От скоро все пак футболът се завърна в живота му. Той стана шеф на регионалната футболна централа, което го сблъсква с финансови и други проблеми.

“Моето изграждане като играч беше финансирано 100-процентово от държавата. След сриването на комунистическия режим всичко изчезна. Сега се опитваме отново да отворим футболни училища, за да дадем шанс на талантите да се развиват”, обяснява българинът.

В офиса му има плазма, видеорекордер, лаптоп и факс. Изглежда, че опитва да живее някъде между днешното време и модата от края на миналия век. Например няма имейл. “Не искам да се набивам на очи. Много хора въобще не знаят, че се занимавам с това”, разказва Иванов.

Това, което хората никога няма да забравят обаче е, че той беше централен защитник, у когото винаги имаше нещо диво. Треньорът Ги Ру, който през 1992 г. го кани на проби в “Оксер”, си спомня: “Той беше един безстрашен защитник, който свързваше всяка акция в отбраната с шпагат.”

Със своята визия Иванов често е избиран в идеалните отбори на най-страшните футболисти, а дори малък турнир в Бразилия носи името му.

“Веднъж някой ме нарече Вълка и така си остана, не ме дразнеше. Не мисля, че съм стряскал нападателите само с външния си вид. Уважението се печели единствено с играта на терена. А не заради дългите коси и брадата”, категоричен е българинът.

Трифон Иванов е от село Горна Липница. Когато е на 4 г., семейството му се премества във Велико Търново. Все още магистралата не е стигнала от София до този град. Трудно е да се повярва, че петима от 22-мата български национали на световното в САЩ са учили точно там.

“Тогава имаше 6 спортни училища, а нашето подбираше най-добрите момчета в Северна България”, обяснява Иванов. На 11 г. той постъпва в него. Започва като централен нападател.

В училището Иванов развива у себе си по-голяма любов към самата игра, отколкото към тренировките, както и склонност към бунтарство срещу авторитарни хора. “ Когато правихме крос в гората, той си избираше свое темпо и тичаше по него. Не можеше да е много бърз заради кривите си крака”, спомня си наставникът му в “Ксамакс” Жилбер Грес.

Иванов може да е бил последен в джогинга, но първи, когато се влиза в битка. “Нашият треньор при юношите беше много добър, но много строг.Често ни наказваше, когато не изпълнявахме нещо. По време на комунизма една от санкциите бе подстригване. Трифон често ходеше с много къса коса”, спомня си съученикът му Красимир Балъков.

В “Ксамакс” Иванов редовно предизвиква Грес. “Не ни позволяваше да идваме с кабриолети на тренировка, а аз правих точно това. Въобще правих всичко, което беше забранено”, смее се той.

Ситуацията станала напрегната, тъй като не треньорът, а президентът привлякъл Иванов.

“Преди един домакински мач Грес правеше разбор, аз въобще не го слушах. Станах и започнах да загрявам. Един съотборник ме попита защо го правя, след като няма да играя. И така се оказа - не бях в състава. Облякох се и се качих в кафенето на централната трибуна и оттам загледах мача. Изпих едно кафе, изпуших цигара. Президентът дойде при мен и ме попита няма ли да играя. Каза ми: “Аз ще се погрижа!” В 15-ата минута влязох на терена. Спечелихме с 2:1, а аз вкарах победния гол”, разказва бившият бранител.

Когато Трифон дебютира за първия отбор на “Етър”, е едва на 18 г. 5 сезона по-късно се мести в ЦСКА, където заедно с Христо Стоичков, Любослав Пенев и Емил Костадинов оформя може би най-добрия “червен” отбор в историята. При комунистическия режим на българските играчи не е позволявано преди 28-ата им годишнина да играят в чужбина, но след падането на лидера Тодор Живков вратите се отварят.

Пенев отива във “Валенсия”, Костадинов - в “Порто”, Стоичков - в “Барселона”, а Иванов избира “Бетис”. Там обаче в проблем се превръща президентът Мануел Луис де Лопера, който тогава е определян в Испания като севилския Хесус Хил. Инфраструктурата на клуба и състоянието на базите е ужасяващо. Заплатите - ниски. На едно турне Трифон казва на боса, че ръководи клуба все едно е от Третия свят.

През 1993 г. Роналд Куман често е контузен и от “Барселона” търсят българина.

“Предложиха ми договор, но президентът отказа. Каза, че без мен отборът щял да се разпадне. Не мога да го упреквам. От негова гледна точка е взел правилното решение. Но с трансфер в “Барселона” кариерата ми вероятно щеше да е съвсем различна”, разказва Иванов.

Той получава още едно предложение, което определя като пропусната възможност - от австрийския “Щурм”. “Тогава играех за “Аустрия”, а треньор на “Щурм” бе Ивица Осим.

Съпругата ми обаче беше против. В следващите 3 г. “Щурм” игра в Шампионската лига”, споделя Иванов.

В мача за третото място на световното в САЩ до 40-ата мин България губи с 0:4 от Швеция. 2 мин по-късно Иванов е сменен и хвърля фланелката си на земята. “Още по-рано помолих треньора да изляза, защото всеки играеше сам за себе си. Когато Хенрик Ларсон ме подмина и вкара четвъртия гол, извиках към пейката: “Изкарай ме или сам ще изляза!”

Първият му мач за националния отбор е контрола срещу ГДР през 1988 г., когато вкарва победния гол. Съотборниците бързо укротяват радостта му: “Момче, за първи път си тук, не се радвай толкова.” Друг скъп спомен е дербито ЦСКА - “Левски”, когато отбелязва първия гол, а след това Христо Стоичков добавя още четири. За да унижи съперника, Стоичков излиза в следващото дерби с фланелка с №4.

Най-красивият гол на Иванов вероятно е срещу Уелс в квалификациите за Евро 1996 - с воле от 25 метра. Играхме срещу най-добрия уелски отбор за всички времена с Райън Гигс и Вини Джоунс. Бяха ни натиснали здраво, но благодарение на моя гол играта ни потръгна”, спомня си Иванов.

Но най-любимият му гол е срещу Русия на 10 септември 1997 г. Благодарение на него България се класира на мондиал 1998.

След 4-ото място в САЩ следващото световно се превърна в катастрофа за България. “Бях най-тъжният от всички, защото бях капитан на отбора. Всички играхме под нивото си.

Имаше конфликти в отбора. Веднага след последния мач прекратих кариерата си в националния”, казва Иванов.

След мондиала и в клубните отбори нещата не потръгват. Иначе върхът на Иванов е в “Рапид” от 1995 до 1997 г. Той играе в Шампионската лига и стигна до финал за КНК, загубен от ПСЖ. Става шампион на Австрия и носител на националната купа.

“Там ме научиха да пия и бира, макар че обичам уиски. Не ракия или водка, само 12-годишно черно “Джони”, смее се Иванов. Защитникът си спомня как петролният магнат и президент на “Рапид” Ханес Ноуца идва с личния си самолет до София, за да го вземе в отбора. “Гледаше ме като свой син. Даваше ми да карам едно от неговите ферарита. Живеех у тях. Той направи много за мен и аз за него. Бях му любимецът”, спомня си той.

Договорът на Иванов не е с “Рапид”, а директно с Ноуца. Заради това отива с него в “Аустрия” и завършва кариерата си в скромния “Флорисдорфер”.

Сега бившият защитник е голям любител на моторите и притежава няколко. Кара и джет. Влече го обаче и природата. С това той обяснява други свои хобита - лов и риболов. “Казва, че целта му не е самото убиване на животни, а да разпуска с приятели далече от града. У Трифон Иванов обаче със сигурност е останало малко от онова, което му донесе прозвището Вълка.