България на моловете и на Биг брадър не може да роди своя духовен водач

Автор: Иво ХРИСТОВ
Източник: memoriabg.com



В интервю за memoriabg.com доц. Иво Христов излага своите виждания за реалността в духовния живот на младите хора в България, както и за бъдещето на страната. Публикуваме откъси от него, заглавието е на редакцията:


Въпреки известните клишета, че нашата надежда са младите, младите са моят кошмар. В една значителна степен те не са в състояние да разберат липсата, която ги заобикаля, и това е нормално. Знаете за онази максима, че ако старостта можеше, младостта знаеше, това щеше да бъде перфектно съчетание. Но като цяло сме свидетели на прекратяването на духовната и на социалната общност на българите. Не че българи няма да има след това като биологически и като физически същества, но това няма да бъдат българите…

Ще ви дам един пример с другия край на света – много често се задава въпросът къде са инките или ацтеките, или маите. Ами там са. Те са там. Техните потомци са там. Ако погледнете улиците на Мексико сити, Лима, Еквадор или Гватемала, ще видите наследниците и на маите, и на ацтеките, и на инките. Но народът си е отишъл, духовната общност си е отишла. Народите не са биологични дадености, те са преди всичко цивилизационни, духовни и социални дадености. Когато тази мрежа се разкъса и бъде унищожена, те могат да продължават да съществуват като биологични същества, но престават да бъдат именно това – народ, общност, нация. Така че, когато говоря с някого за края на България, то не е, защото ми е присъщо мрачното световъзприемане, напротив – точно обратното е, а защото си мисля, че невидимата, но много важна мрежа, която обвързва човешките същества и ги прави нещо друго, различно от биологични единици, си отива. Тя се редуцира пред очите ни.

Това ме тревожи и това не е мърморенето на остаряващ човек. Това е моят ужас, буквално, и ако трябва да бъда съвършено откровен – моето огромно разочарование от собствения ми народ.

Очевидно съм имал други, имагинерни представи за българите и българското,

които не съотвестват на реалностите. Трябва да имаме и нещо друго предвид – че народите са живи организми, те се движат, редуцират, умират, възкръсват…Но това, което всъщност се случи, е, че за последните 20-25 години активното малцинство, което прави „маята”, или резигнира, или се оттегля в някакви интимни, вътрешни светове, или емигрира. Или се предава. А качеството не се прави от количеството, колкото и да е странно. Качеството е качество. И когато това качество отказва да бъде именно това, другото е само една биомаса.

Българите се провалиха тежко в 20-ти век. Знам, че това, което казвам, е доста нелицеприятно, но за съжаление част от възмъжаването е да се научиш да слушаш негативите, такива, каквито са. Това е истината. А както казваше проф. Вера Мутафчиева – истината най-често е това, дето най не ти се ще. Българите се провалиха, като излъчиха негодни елити, които не прецениха сложността на военния геополитически момент и пропиляха най-важния залог, който обединяваше българската нация – въпросът за българското Обединение. В резултат на това, въпреки че не загуби нито една битка, страната ни претърпя три военни поражения. Някъде там, в края на Първата световна война, според мен е прекършен гръбнакът на българския устрем. И той е прекършен в буквалния, физическия смисъл на тази дума. Малката, но бойка българска интелигенция, беше избита по фронтовете под формата на офицерски корпус. Кой, ако не офицерите като поручик Дебелянов трябваше да водят войниците напред? Другото беше доизбито в Гражданската война между 1923 и 1925 година, а след това от 1941 до 1957 г.

И в резултат на това имаме това, което имаме.

Имаме страхлив национален елит, който не смее да поеме отговорност,

и от друга страна, имаме население – не ми се обръща езикът да кажа народ, което не обвързва личния си просперитет и този на своите близки с просперитета на общността и на държавата, от която то е част. Това е изключително важно.

Това, което аз виждам, е липсата, първо, на смислена, организирана, осмислена съпротива срещу матрицата, в която българите са вкарани. Нищо такова не виждаме, примерно, в една Унгария, Полша, Чехия (за Русия не искам и да говоря). Боже мой, не е нужно да ходим там – да вземем Сърбия и Гърция, с които изключително се сравняваме – те са несъизмерими величини в сравнение с българите! Казвам го с цялата яснота на това, което говоря.

Ето защо всъщност се оказа, че след разпадането на държавния социализъм нищо друго не обединява българите в черупката на нещото, наречено България – тези 111 хиляди квадратни километра. Между Видин и Малко Търново няма нищо общо, освен цветът на картата, на която са нарисувани. Те не се намират в синергия, в единство помежду си – да изнасят общи каузи, общи задачи, общи стремления, общи мотиви, които да са над локалното или индивидуалното. При първата възможност българите като отвързани избягаха по света и продължават да бягат на вълни. Вместо да решават домашните си задачи тук, те просто предпочетоха да решават индивидуалните си задачи в Чикаго, Сидни или в Германия.

Това показва, че имаме много по-дълбок, фундаментален проблем. И това е

проблемът за българското като национална общност. Тук ние го заместваме с една комплексарщина

– колкото ви е по-мизерно настоящето, толкова по-богата история си изобретявате. Това е на ниво психология и се нарича автосугестия – механизъм на заместване на липсващата реалност с имагинерна такава. От тези образци ще ви дам един пример – смешният и направо жалък случай с Лувъра в Париж. Извинявайте, какво точно показахме ние на света в Лувъра? Какво общо имат българите с траките? Какво общо имат българите с елинистическата култура? Какво общо имат българите с едни културни пластове, по които ходят всеки ден, но просто не им обръщат никакво внимание?


Духовното възраждане на българския народ е абсолютна кауза пердута! Това е големият проблем на интелигенщината – типично по руски, а донякъде е и българска рефлексия. Големият проблем на интелигента е, че той проецира собствените си фантазми като обективна реалност, собствените си желания – като обективно съществуваща тенденция, собствените си фрустрации или надежди – като обективно съществуващи надежди или отчаяние. Такова нещо в България вече нямаме. В България никога няма да се повтори оная драматична картина, в която опечаленото и потресено софийско гражданство отива след подписването на Ньойския договор пред къщата на Дядо Вазов. Стои, гледа го мълчаливо и плаче. Вазов – на балкона, хората – долу. Такова нещо в България никога няма да се повтори, за съжаление.

България няма своя духовен водач, защото няма България. Коя България?

Това е като нищо незначещия термин „народ”. Коя България? България на чалгата? България на моловете? България на умиращите наши баби и дядовци по селата, унищожавани от вандали и от всякаква друга долна пасмина? Коя България точно искате да има духовни водачи? България търси талант? България на Биг Брадър? България на момчетата, които отиват да жертват живота си в Афганистан или Ирак, защото са докарани дотам, да бъдат просто преторианци, наемници на чужда имперска сила? Коя България? България, която вече не развива високи образци на индустрия? Която вече няма никакви шансове за развитие на високи технологии? България, чиито умни, природноинтелигентни деца веднага биват засмуквани в по-развития свят? За коя България говорим? България не съществува. България е Българии, всяка от тях си има собствена правда и собствена логика.


Имам мечта за България. Пак да я има такава, каквато беше,

и каквато си я представях като юноша. Имам такава мечта – за страна на горди и амбициозни хора, които са творци на собствената си история. Имам мечта за България на почтени и работливи хора – такива, каквито бяха мои роднини, които познавах. Имам мечта за България от хора като бащата на онзи дядо в Торонто, с когото съдбата ме срещна. Разказа ми как баща му е бил убит по време на Балканската война през 1912 година при Одрин. Вече бил емигрирал в Канада, имал собствен бизнес, но в момента, в който избухнала войната, поръчал да му се направи опело в църквата – приживе!, и заедно с хиляди други българи от Америка се върнал, за да умре тук. Имам мечта за такава България.

Има два начина за оцеляване – единият е да оцелееш през общност, другият е да оцелееш индивидуално и да престанеш да бъдеш това, което си бил. Въпрос на личен избор. Ако искаш да оцелееш през общност, това означава, че ти привиждаш собственото си спасение в спасението на общността, която е ценна, важна за теб. Драмата на съвременна България е, че огромна част от българите не припознават този път. Те припознават другия, на индивидуалното спасение, което показва, че ние отново ще влезем, не дай си Боже, във фазата, в която сме били 500 години. Българите са живели без общност, без държава, без история, без мисъл за минало, само с мисъл за някакво вечно траещо настояще. И както забелязвам, за много мои сънародници това не е драма. Това е драма за едно активно малцинство. Ако то успее да вземе по някакъв начин ситуацията в ръцете си, за което съм умерен песимист, може би ще имаме и ще разказваме друга история.