Кой уби малкия Борко от Сливен? Директорката или...

Една купчинка върху земята, завита с одеало, това остана от детето, което искаше обич

Ключови думи: Борко, Сливен, самоубийство, вина, родители, учители, общество

11-годишният Борко, който тази седмица скочи от седмия етаж от дома си в Сливен и се разби жестоко на земята, живеел само с баба си и сестра си. Родителите му били разведени, бащата си грабнал шапката и не се появявал при децата, а майката отишла в чужбина да работи, за да ги издържа. Почернената майка се върна спешно от странство и със сълзи на очи обвини учителите и директорката за ужасната трагедия със сина си.

Борко бил отличник, но и буйно дете и във фаталния ден се сбил със свой съученик, блъснал го и му избил зъба. Директорката го извикала на разговор и му казала да доведе баба си, защото в училището вече не го искат заради поведението му. Другите родители започнали подписка да бъде преместен в друго училище и да не бие децата им. Момчето обаче се прибрало вкъщи и скочило от терасата.

Веднага обществеността се нахвърли върху директорката и учителите. Те не виждали ли, че детето е проблемно, защо не са се свързали с родителите, защото не са потърсили помощ от психолог? Обществото буквално ги посочи като убийци на Борко, както и потресената му майка ги обвини директно. Колкото и да ни е мъчно за нелепата кончина на едно малко момче, трябва да погледнем и от другата страна.

Защо българинът все още смята учителите за виновни за всичко, което се случва с децата им? Тези деца прекарват по пет часа пет пъти в седмицата в класната стая, а през останалото време къде са? Класната ръководителка ли трябва да следи психическото състояние на 25 палави хлапета, или техните родители? Защо директорката извикала детето в кабинета си? Е, медал ли да му даде, като е избило зъб, а преди това е използвало другите като боксови круши? Длъжна е да разговаря с него. И с бабата, която така и не дошла.

Борко тъгувал и за майка си и често плачел вкъщи. Оплаквал й се по скайпа, но тя не можела да го утеши, нито да го възпитава от разстояние. Лошото му поведение в училище е било не вик, а крясък за помощ. Да го забележи някой, да му обърне внимание, да го попита как е, да го утеши и да му протегне ръка за помощ. Лошото му отношение към другите деца вероятно е било прикривана болка, че те имат родители, имат къде да се приберат и с кого да си поговорят, а той явно е изпитвал трудности да контактува с баба си, защото какво би разбрала за болката му старата жена? Тя се е грижела да бъдат нахранени, облечени, но едва ли разбира какви ужасни мисли се въртят в главата на внука й, защото по нейно време не е било така. На никого не са му минавали, а разликата са цели две поколения.

Случаят Борко е типичен за много български семейства. Родителите разведени, бабата натоварена да се грижи за две подрастващи деца, майката превива гръб в чужбина, за да им осигури пари и по-добро бъдеще, бащата липсва от пейзажа. Направил ги е, но не му е стигнала смелост да остане и да се грижи за тях. И е духнал. Майката също е духнала, но не защото не е искала да бъде майка, а защото е решила, че да осигури по-добър живот за децата си са нужни пари. И това е по-важното. Така Борко е останал и без двамата си родители, без закрила, без обич, без пример за подражание, без близки хора, на които може да се довери, да поиска съвет, пък дори и да си поплаче.

Какво му трябва повече на едно дете? Пари и скъпи играчки, или родителска обич? Явно в случая е липсвала обичта и контрола. В ужасната ни действителност някои родители са изправени пред дилемата да са до децата си и те да живеят в обич, но в оскъдица, или да имат много пари, но да са лишени от обич. А какво става после? Всички го виждаме.

Немощни старци не могат да дадат пример на внуците си. Те се превръщат в техни слуги, но не и в техен пример, техни изповедници и техни съветници. Разглезени от парите, част от децата стават материалисти и когато парите свършат, започват да си ги набавят по нечестен начин. Защото никой не им е обяснил кое е добро и кое лошо, пък и са свикнали, че парите идват наготово и без труд. Защото не са свидетели на уморените очи на родителите си, болките в кръста и краката, мъката от всяко изкарано евро. Други посягат към алкохола, към дрогата, към лесния живот, защото всичко досега им е било лесно, а дъртите няма да мърморят, те едва кретат. Трети губят всякакви морални ценности, защото няма откъде да ги научат. Само при много добри и силни духом баби и дядовци с твърда ръка и твърди позиции, които изцяло успяват да заместят майката и бащата, децата наистина поемат по пътя, за който родителите им се бъхтят и мечтаят те да имат.

Това засега обществото все още не го осъзнава. Не го осъзнават и отсъстващите родители. Не могат да го предвидят и директори и учители, които имат на главата си десетки различни палавници и няма как да проникнат в душата на всеки.

И ако някой има вина, това е грешният модел, който ни наложиха политиците и грешния начин на живот, който ни тласна към модела. Хиляди семейства са разбити. Родителите в чужбина, децата тук. Хиляди майки смятат, че парите са по-важни от обичта към едно дете. От топлината, от семейния уют, от възпитанието и ценностите,които никой друг не може да му даде. Хиляди деца губят своите ценности, защото няма кой да им ги даде. А тези деца ще са бъдещето на България. Бъдеще, което в момента се друса, ходи по чалготеки, краде, проституира и дори да иска да работи – работа няма.

 А Борко не е бил лошо дете. Той просто не е могъл да изтърпи липсата на обич и ласка. Биел се е със съучениците си, но всъщност е търсел вниманието им, топлотата, закрилата, които те няма как да му дадат. Търсел ги е на грешното място. И като е разбрал, че никъде няма да ги намери, не е тръгнал да си отмъщава на виновните, защото не знаел кой е виновен той да е различен, самотен и необичан. И видял единственото спасение в полета от седмия етаж. И майчината любов дойде, вниманието дойде, но твърде късно.

Защо, за Бога, причиняваме всичко това на децата си. Те се раждат невинни, а умират виновни, само защото съществуват!