Пълната история и подвизите на един от най-великите български владетели

Той е първият от династията на Комитопулите, с тримата си братя бранят Първата българска държава от византийска инвазия с години

Ключови думи: цар самуил, история, връщане на тленни останки, българия

На 6 октомври 1014 г. прекъсва живота на цар Самуил. На 3 октомври 2026 г. България приема тленните останки на великия владетел. Кой е той и защо е важен за историята на нашата държава и нация? Величавият цар Самуѝл е първият български владетел от династията на Комитопулите.

Историята на цар Самуил е едновременно велика и трагична. Велика, защото дълги години успява да се противопостави на опитите на Византия да завладее българските земи и народ, но и трагична, защото преживява тежки разочарования, като последното му струва живота.

СТРАНИЦИ ОТ ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРИЯ

През 896 г. цар Симеон Велики разбива армията на император Лъв VI и Византия се задължава да плаща ежегоден данък на българите.

След смъртта на Симеон през 927 г. на трона сяда неговия син Петър I. Той се жени за византийска принцеса и преподписва мирния договор с империята. Между двете съседни държави, воювали почти три века, настъпват десетилетия на мир.

Но през 966 г. Никифор II Фока отказва да плати ежегодния данък и изгонва пратениците на цар Петър. Година по-късно нахлува с армията си в българските земи. Така започва епохалната 50-годишна война за покоряването на България.

Нахлуването от север на киевския княз Светослав нанася тежък удар на България. През 969 г. русите достигат Преслав. Замонашилият се Петър I не издържа на напрежението и умира. Така си отива най-дълго управлявалият български владетел.

Междувременно византийският василевс Никифор II Фока е убит, а начело на империята застава Йоан Цимисхий. След като не успява да сключи мир с киевския Светослав, той потегля срещу него с огромна армия. Цимисхий разбива обединилите се руско-български сили пред стените на Преслав и влиза като победител в столицата.

Първоначално той признава Борис II (син на цар Петър I) за независим владетел и твърди, че по силата на стария договор между двете държави идва да помогне за прогонването на руските нашественици.

 След като Светослав се отказва от балканските си завоевания, Цимисхий се завръща в Преслав, напълно свалил маската на съюзник.

Той заграбва царските съкровища и отвежда Борис II и брат му Роман в Константинопол, където триумфално сваля от българския владетел символите на властта му.

Възползвала се от маджарските нападения и руски нашествия, Византия като че ли най-сетне се е справила със своя опасен съсед и отколешен противник - Българското царство. Ала това не е краят.

КОМИТ НИКОЛА И НЕГОВИТЕ СИНОВЕ

Обширни български територии в днешните Сев.Македония, Гърция, Албания, Косово и Сърбия, както и областите около Велбъжд (Кюстендил), Средец (София), Щипон (Ихтиман) и Видин още са свободни.

Тамошните боляри издигат за водач „велемощния" комит Никола. Той и синовете му Давид, Мойсей, Арон и Самуил, останали в историята като Комитопули, „започнали да бунят България".

Комитите били висши аристократи, най-често роднини на царстващия владетел. Титлата „комит“ е давана на управниците на комитати, на които България е разделена от средата на IX век. Смята се, че Никола имал кръвна връзка с рода на Борис Покръстителя и Симеон Велики - преки продължители на Крумовата династия.

Комитопулите се борят за българската държавност в един от най-злощастните и тежки периоди в нашата история. Никола разделя все още свободните земи на комитати и ги поверява на синовете си: Тесалия на Давид, Струмица на Мойсей, Средец на Арон и Видин на Самуил.

Комитопулите освобождават голяма част от земите между Стара планина и Дунав, макар старите столици да остават под византийска власт. След това насочват усилията си към възвръщането на българските територии на север от голямата река и ромейските войски отстъпват пред напора им.

После неуморните братя потеглят на юг. Двама от тях падат в жертва на борбата за спасяването на българското царство. Останалите двама братя продължават да изпълняват завета на баща си.

САМУИЛ

През 977 г. Самуил предприема походи в Мизия, Тракия, Тесалия и Пелопонес. Пет години обсажда прочутата крепост Лариса, превзема я и преселва жителите й в България. Пазените в този град мощи на Св. Ахил той пренася в Преспа и ги полага в изградена специално за целта базилика.

През 978 г. пленените от ромеите синове на цар Петър I – братята Борис II и Роман неочаквано се завръщат в България. Дали са успели да избягат, или това е таен византийски план, целящ да всее раздор в българския лагер, не е известно.

Като зла орис облеченият в ромейски дрехи Борис не е разпознат и е убит от български войник при преминаване на границата. Роман успява да обясни кой е и е отведен във Видин при Самуил. Там тържествено е обявен за законен български цар.  

Самият Самуил става главен пълководец на царската армия. На практика обаче Роман оставя властта в ръцете на най-младия Комитопул, а сам се отдава на църковни дела.

През 986 г. император Василий II обсажда Средец. Хората на Арон обаче отвличат обозните животни, изгарят византийските стенобойни машини и пленяват мнозина ромеи. Василий се оттегля към Филипопол, но в прохода Траянови врата е нападнат от притеклия се на помощ Самуил. На 17 август 986 г. почти цялата византийска армия е унищожена, а самият василевс едва се спасява.

След разгрома на Василий при Траянови врата във Византия отново избухва бунт. Самуил използва нестабилността в империята и превзема почти цялата Солунска област, Епир, както и крепостите Верия и Сервия. Византия напълно губи контрол над земите на север от Стара планина. България отново се простира на три морета.

Наближава хилядната година. Тя носи смут и тревоги из целия християнски средновековен свят. В Европа очакват Второто пришествие. В България един дързък мъж е готов на всичко за нейното възкресяване. След залеза на Златния век идват безкрайни „години на ратни беди". Настъпил е Железният век на България - векът на Самуил.

Загубил баща и братя, Самуил е подкрепян от верни военачалници - кавхан Дометиан, Кракра Пернишки, Ивац от Прилеп, Никулица от Лариса и др. Неотлъчно до него е и възмъжалият му син Гавраил Радомир, който нееднократно спасява живота на баща си.

Насреща стои не по-малко решителен и смел враг. Василий II е владетел, описван като суров човек, презиращ науките, литературата и разкоша. Управлението му, преминало в непрекъснати войни с вътрешни и външни врагове, се определя като връх на византийското могъщество.

През 989 г. размириците във Византия приключват. Василий II насочва вниманието и силите си изцяло срещу България. През 991 г. войната пламва отново. Българският цар Роман е пленен, ала Самуил не се предава.

През 997 г. Роман издъхва в константинополска тъмница. Чак тогава Самуил, сам далечен потомък на Крумовата династия, приема короната на България. Римският папа го провъзглася за император (цар) на българите.

С удвоени сили новият владетел продължава несекващия двубой с една от най-мощните империив тогавашния свят, като дори подчинява сърбите и се опитва да наложи влиянието си над хърватите.

Междувременно Самуиловата дъщеря Мирослава се влюбва в пленения син на солунския дук. Царят отстъпва пред чувствата й - следва венчавка и назначаването на зетя за управител на крепостта Драч. Скоро обаче той и Мирослава тайно заминават с кораб за Константинопол, където са приети с почести сред императорските велможи.

Въпреки това предателство Самуил благославя брака и на другата си дъщеря Косара с пленения сръбски княз Иван Владимир и дори връща княжеството на зет си. Години по-късно князът ще погине от ръката на уплашения за властта си Иван Владислав (1016 г.). 
Самуил жени сина си Гавраил Радомир за дъщерята на унгарския владетел Геза и така си осигурява - макар и временно - съюз с маджарите.

ВАСИЛИЙ II БЪЛГАРОУБИЕЦ

През 1000 г. Василий II повежда решителна война за унищожаване на Самуиловото царство. Негови пълководци навлизат в Мизия и превземат Плиска, Преслав и други градове. Година по-късно императорът воин повежда армиите си към южните български земи. Там възстановява разрушените от Самуил ромейски твърдини и завладява Верея, Сервия и Воден.

През 1003 г. Василий обсажда Видин. Нападението на Самуил над Одрин не принуждава василевса да свали обсадата. След 8-месечна обсада градът пада в ромейски ръце, вероятно предаден от местния митрополит. На следващата година Василий II разбива Самуиловата армия при река Вардар.  

Воеводата Кракра удържа крепостта Перник, нанасяйки сериозни загуби на обсаждащите я императорски воини. Упоритостта на българите вбесява Василий II. Нови десет години той отново и отново нахлува в земята им, а Самуил влиза в нови и нови сражения, показвайки, че издръжливостта и упоритостта му не знаят граници.

Българският цар започва да изгражда обширна отбранителна система по поречието на Струма, откъдето византийците нахлуват най-често.

Когато през лятото на 1014 г. Василий II за пореден път потегля срещу българите, при днешното с. Ключ той се натъква на висока дървена стена. Мятайки стрели, копия и камъни, защитниците й избиват много от нападащите ромеи. Стратегът Никифор Ксифий обаче открива пътека, по която преминава възвишенията на Беласица и излиза в гръб на българите.

Притиснати от две страни, воините на Самуил побягват. Мнозина загиват в последвалото клане, но още повече са пленени. Гавраил Радомир едва успява да избави своя баща, който лично ръководи отбраната. Двамата намират спасение в крепостта Прилеп.

Към пленените 15 000 български войници Василий II постъпва чудовищно жестоко. Заповядва те да бъдат ослепени, като на всеки 100 души оставя по един едноок за водач. След това злодеяние, потресло „и българите, и ромеите", незрящите воини са пуснати да се върнат при своя цар.

Заради постъпката си императорът получава прозвището Василий Българоубиец.

На 6 октомври 1014 г., потресен от гледката на ослепените си воини, Самуил умира от инфаркт. Суровото сърце на воина и владетеля, преминал през толкова кръв и смърт, не издържа при вида на осакатената си армия.

Царят е погребан в базиликата „Св. Ахил" на едноименния остров в Малкото Преспанско езеро.

При разкопки през 1969 г. гръцки археолог открива в южния кораб на храма четири погребения, три от които са ограбени още през Средновековието. Въпреки отсъствието на надписи проф. Муцопулос е убеден, че опазеният гроб е на българския цар Самуил.

Намерените в Самуиловия гроб останки са на висок 1,60 м. мъж, облечен в скъпа ризница и бродирани със злато одежди. Починал е на около 70 години. Ранената му и зле зарасла лява ръка, спомената в средновековните ръкописи, недвусмислено показва, че това е българският цар Самуил. До днес костите му се съхраняват в Музея за византийска култура в Солун.

Но след 57 години чакане най-накрая България посреща с дълбока почит тленните останки на своя обичан цар Самуил. Очаквайте и официалната церемония по посрещането в София.