Към министъра на образованието: Срамота е да нямаме национален отбор по история!

18-годишният ученик Любомир Колев спечели сребърен медал на Международната олимпиада по история в Париж. В конкуренция с цели делегации – отбори от по пет, десет участници, с ментори, анализатори, подготвителни екипи – той се състезава сам

Ключови думи: история, образование, култура, България, държава, Любомир Колев

Гледах по БНТ интервю с 18-годишния ученик Любомир Колев – младеж с буден ум, спечелил сребърен медал на Международната олимпиада по история в Париж. Докато го слушах, у мен се надигаше онова рядко и чисто чувство на национална гордост – не кресливо, не показно, а тихо и достойно. Гордост, че български ученик може да застане редом до най-добрите в света и да бъде равен с тях, дори да ги превъзхожда.

И тъкмо когато това усещане достигна своя връх, разказът на Любомир внезапно придоби горчив оттенък. Той не бил част от национален отбор. Не бил изпратен с държавна грижа. Заминал сам – придружен единствено от своя учител Димитър Димов, който го направил от лична отдаденост. Разходите – лични. Подготовката – лична. Усилията – изцяло техни.

Това не е просто детайл. Това е диагноза.

Затова използвам силата на публичното слово, за да се обърна към министъра на образованието – настоящия, бъдещия, всеки, който ще носи тази отговорност: създайте национален ученически отбор по история. Не някой път. Днес. Такива отбори съществуват по математика, физика, астрономия – и с право. Но историята не стои по-ниско от тези науки. Напротив – тя е гръбнакът на националното съзнание. И на националното самочувствие.

Историята е паметта, без която всяка нация се превръща в безименна тълпа. Тя е разказът за това кои сме, откъде идваме и защо имаме място върху картата на света. А България има този разказ – дълбок, драматичен и достоен. Почти 14 века държавност не са просто хронология – те са свидетелство за устойчивост, култура и дух.

Любомир Колев не просто се е явил на олимпиада. Той е преминал през тежък предварителен кръг, обхващащ Европа и Близкия изток, където печели златен медал – първият за България на този етап – и си осигурява място в Париж. Там, в конкуренция с цели делегации – отбори от по пет, десет участници, с ментори, анализатори, подготвителни екипи – той се състезава сам. Сам, но не и малък.

Дисциплината, в която печели сребро, изисква не просто знание, а историческо мислене – симулация на реално събитие. Темата му: Парижката мирна конференция от 1919 г., представена от гледната точка на белгийската делегация. Презентация на английски език. Анализ, аргументация, интерпретация – всичко това на ниво, което изисква не само талант, но и сериозна подготовка.

Самоуважаващите се държави не оставят такива успехи на случайността. Те инвестират – финансово, логистично, институционално. Създават условия, в които талантът не оцелява въпреки системата, а се развива благодарение на нея. Те знаят, че историята не е просто учебен предмет, а инструмент за национално самочувствие и международно присъствие.

България няма право да бъде изключение в това отношение.

Един медал може да бъде случаен. Но дори един медал е достатъчен, за да задължи. Защото той показва потенциал. А потенциалът, оставен без подкрепа, се превръща в пропусната възможност.

Срамота е България да няма национален ученически отбор по история. Срамота е млади хора да носят честта на страната си със собствени средства. Срамота е държавата да отсъства там, където трябва да бъде най-видима.

Затова – направете необходимото. Създайте отбор. Подкрепете го. Дайте му сцена, ресурси и признание. Защото историята не е само минало. Тя е и бъдеще – ако имаме смелостта да я защитим.