Хайде да си направим български Ден на благодарността!

Тръмп помилва пуйки, защо пък ние да не помилваме това животно, което ни импонира не само гастрономически, но и цивилизационно

Ключови думи: американци, българи, ден на благодарността, пуйка, прасе, да спасим прасе, български ден на благодарността

Утре американците ще празнуват Деня на благодарността. Правят го във всеки четвърти четвъртък на ноември. На трапезата им, знаете, като задължителен атрибут на националната сантименталност, стои печената пуйка. А в навечерието на празника – кулминация на моралната хигиена – президентът помилва една птица от този вид. Доналд Тръмп го направи вчера с доста театрална церемония, в която участва и шармантната му съпруга Мелания.

Защо не вземем пример от хамериканците?

Хайде да си направим български Ден на благодарността.

Само че пуйката вече е ангажирана – тя си има гражданство и протокол зад Океана. Ние ще трябва да изберем друг символ. Животно, което ни импонира не само гастрономически, но и цивилизационно. Животно, чието име използваме постоянно – и в кухнята, и в парламента, и на улицата, и в разговорите „на ухо“.

Вместо пуйка – прасе.

Предлагам в навечерието на българския Ден на благодарността да спасяваме точно него. Не метафорично, а съвсем буквално. Всяка година честта да се пада на някое родено под щастлива звезда розово прасе с красиви очи и дълги мигли. Премиер, президент, председател на Народното събрание и лидерите на всички парламентарно представени партии да се изреждат за снимки с него. Да го направим национален инфлуенсър. Да употребим прасето като символ на националното единство.

Ще кажете: „Ама то и днес в триъгълника на властта има прасе.“

Има, разбира се. Но това е пример за не особено остроумен пиар. И, за съжаление, за не особено обединителна символика. Там прасето е емблема на разделението, не на сплотеността.

А идеята е точно обратната. Да превърнем прасето от улична обида във философска категория. От символ на лакомията – в тотем на надеждата.

Представете си ритуала.

Едно мазно, лоясало, грухтящо прасе – трогателно живо, трогателно безразлично. Ритуалът започва с тържественото му измиване. Първите мъже и жени на държавата, със запретнати ръкави, наведени над коритото на националното спасение. Сцена, достойна за Ренесансова картина със заглавие „Светото къпане на свинята“.

Както Исус е миел краката на бедните и болните, така нашите ще мият прасето – за изкупване на грехове, за облекчаване на съвести и за малко телевизионен рейтинг.

И, за радост на целокупния български народ, това щастливо прасе, вместо да мине под ножа, вместо да се превърне в пържоли и луканки, ще заминава да живее в собствен луксозен бокс. Там ще бъде хранено по пет пъти на ден. Ще има личен ветеринар и психолог (за справяне с последиците от връхлетялата го внезапна слава).

Наградата му? Да плюска до смърт.

Докато му се пръснат артериите от холестерол.

Това, да си го кажем честно, е хубава смърт по стандартите на Балканския полуостров.

Аз не предлагам национално разделение. Предлагам национално обединение около прасето.

Първо политиците ще се сдобряват. Ще се прегръщат. Ще играят хоро около него, хванати за ръце – леви, десни, центристи и неопределени популисти.

После и ние – около семейната трапеза.

И под звуците на модерна софт чалгичка и с аромата на леко препечен бекон всичко ще тръгне по мед и масло.

Защото нищо не обединява българина така, както общата трапеза и блажната мръвка.

И кой знае – ако веднъж годишно спасяваме прасе, може би през останалото време ще започнем малко повече да спасяваме и себе си.

ОЩЕ ОТ АВТОРА:

Бургаска рецепта как да те помнят с добро 75 години след смъртта ти

Партийните маймунки не чуват и не виждат исканията на бизнеса

Това ли е най-елегантната българка?