Ще угаси ли Църквата живия огън на България и къде се скриха политиците?

Кой определя кое е достойно да живее – светската власт или неодогматизмът, облечен в расо

Ключови думи: нестинарство, църквата, жив огън, традиции, запазване, къде са политиците, атака

Като сянка от едно тъмно Средновековие, което вярвахме, че е останало завинаги в миналото, Българската православна църква направи своя ход. Не с думи на пастирска загриженост. Не с благост. А с ледена строгост, дори с жестокост – съвсем съзнателно и хладнокръвно. Както Папството в дните на кръстоносни походи срещу „нечистите“ албигойци, катари и хугеноти, така сега родната ни църква размаха острието на анатемата срещу нестинарството. Без грам колебание, без опит за диалог.

Извършено бе посегателство над една от най-старите и магнетични български традиции, оцеляла въпреки османското иго, световните войни, тоталитаризма и глобализацията. Нестинарството – свещеният огнен танц, вписан дори в списъка на нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО – днес отново трябва да се защитава. Не от чуждоземни нашественици. А от онези, които се кълнат, че пазят духа на нацията.

Митрополит Арсений изрично заповяда на православните християни да не посещават нестинарските игри. Патриарх Даниил застана зад него – с думи, чиято суровост приличаше повече на изстрел за изпълнение на екзекуция, отколкото на пастирско слово. Така бе хвърлена ръкавицата – не само към нестинарите, но към цялото българско общество.

Три дни по-късно… политиците мълчат като риби. Президентът не гъква. Нито премиерът. Мълчат Бойко Борисов и Наталия Киселова. Народните представители се правят на заети.

Но мълчанието не е неутралитет. В този контекст то е съучастие. Защото тук става дума за културна и историческа идентичност. Ако щете и за това дали България е светска република, в която културното наследство се цени, или духовна провинция, подвластна на догми от друга епоха.

Българската история добре помни моментите, когато е стояла на ръба между Изтока и Запада. Княз Борис можеше да обяви страната за католическа. Цар Калоян беше ухажван да я направи васал на папството. Но те избраха византийския модел на „цезаропапизма“, при който светската власт държи юздите, а духовната има своята, но подчинена роля. Този избор не беше случаен. Той беше стратегически. И разумен.

Днес това уравнение е отново на масата. Държавата ли води? Или Църквата? Кой определя кое е достойно да живее – светската власт или неодогматизмът, облечен в расо?

На 3 юни в село Българи ще гори свещеният огън. Боси крака ще преминат по жаравата с вяра. Там ще бъдат нестинарите с християнски икони в ръце. Там ще бъде народът. Ще бъдем и ние – журналистите, гражданите, любопитните и вярващите в смисъла на културната приемственост.

Но ще бъдат ли там висшите ни политици?

Ще имат ли смелостта да застанат до нестинарите? Да покажат, че България все още е светска държава, в която духовността не се налага с тежка ръка, а културното наследство се съхранява с любов?

Или ще се снишат, изпращайки областния управител „да отбие номера“, докато горе се правят, че бурята не ги засяга? Или няма да изпратят дори него?

Едно е сигурно – огънят на нестинарството няма да угасне. Но отговорността кой и как ще го пази сега е на тях. На онези с власт. И на всички нас, които няма да позволим традициите ни да бъдат убити с безразличие.

Аз ще бъда там. Защото съм свободен българин. Но и за да преброя политиците, които не се плашат от огъня.

Още политическа сатира от автора:

Наговарят се да вдигнат цените сега, а не след приемане на еврото

Шофьори от градския транспорт искат да работят за два пъти по-ниски заплати

От САЩ пак пратили грешна платка за нашия F-16

Ванга казала: "България ке се оправи, кога приеме еврото!"

Религия и Биология се сбиха в училище, падна свидна жертва