В очакване на Годо (за седми пореден път)

Българите упорито – като някоя магаре на мост – продължават да вярват, че Годо ще дойде. Парадоксалното е, че го вярват и гласуващите

Ключови думи: Годо, избори, партии, народното събрание

В неделя минаха поредните – седми за последните три години – предсрочни парламентарни избори. Само в рамките на тази година това е вторият вот, след като през юни парламентът отново не успя да излъчи редовно правителство.

Отново по пътя към властта

На изборите участваха общо 28 партии и коалиции. За сравнение, на тези през юни, бяха регистрирани 20 политически партии и 11 коалиции. За пореден път направи впечатление огромният брой кандидати за Народното събрание, на фона на не много голямата ни страна.

Надали ще е учудване за някого, ако заключим, че у нас, на всеки следващи избори, се появяват новосформирани партии – обикновено еднодневки, и отпадат именно от някоя от еднодневките, появили се на предходен вот. Свикнали сме и не ни прави впечатление, че изборът е огромен, почти като в някой магазин за дрехи втора употреба, в който всяка седмица правят ново зареждане с поовехтели и носени парацалки, като между тях – с много ровене – човек може да открие и нещо по-интересно, но само на пръв поглед. Впоследствие се оказа, че няма как да си намерил перла в купчината от вехтории, защото просто перла няма как да се е озовала там. Нещо подобно е и с родните кандидати да спечелят сърцата на българските избиратели. Въртят се едни и същи лица, с едни и същи общи приказки, като най-предприемчивите от тях, просто периодично сменят партията-носител, усещайки, че новият им избор може да ги вкара по-лесно в така жадувания парламент. Нищо, че понякога се налага да отидат от едната крайност на позициите в другата.

По-интересни са елементите, които буквално до вчера я са продавали чушки на пазара, я са се кълчили по нощните клубове, я са изпълнявали песни от сцената, в които са оплювали именно такива, които правят всичко възможно, за да се наместят на някоя сладка позиция. И хоп, правейки лъвски скок, директно скачат не къде да е, а в Народното събрание. То бива компетентност, бива висок професионализъм, бива ум, но чак пък толкова надарени откъде се взимат на всички избори...

Не по-различно стои въпросът с новите партии, които нерядко биват сформирани от приятелски кръг, хора с общи бизнес интереси или просто група безделници, решили да си уплътнят времето, като предложат на явно непретенциозния български народ визията си за управление, която са измисли през дългите часове висене на по чашка в кварталното кафене например или такива, които по примера на фразата (от популярен български филм) „роднина – милиционер“, просто смениха милиционер с „бизнес партньор“.

Колкото повече, толкова повече

За разлика от нас, в доста по-развитите демокрации по света, има по няколко основни партии, и то от години, а пък на изборите също се явяват не такъв значителен брой, макар че и териториите им, и броя на жителите им, позволява далеч повече експерименти отколкото у нас. Вероятно обаче в това се крие и разковничето, че тук суверенът буквално всеки път е залят от десетки формации, които се опитват да го убедят, че трябва да даде гласа си точно на тях. Експериментирането. По света никой не експериментира с базовите принцпи, заложени при създаването на политическата им система, на партиите им. И макар поне на хартия да се водят многопартийна система, в редица държави обикновено две са основните партии. Именно защото политиката не трябва да е като магазин за дрехи втора употреба, в който ти отнема часове да избираш между еднакви, но много... боклуци.

А тук, тук не е като да няма избор, но той се дължи не толкова на желанието кандидат-политиците да предложат такъв на негово величество суверена, нито на следването на принципа колкото повече (партии) - толкова повече (възможности), а просто на безпринципността на въпросните бъдещи управници. Като едни същински факири те умело жонглират с обещанията, популистки изричайки всичко, което би могло да се хареса на повече хора. И гласуващите им отвръщат със същото – постоянно си менят позициите, преоткривайки във всеки следващ кандидат новия ги представляващ.

Немалка част пък толкова са загубили доверието си в родния политически елит (ХАХА), че отдавна са отказали да бъдат разигравани като мечка на пазар и просто не отиват до урните. По-предприемчивите, без никакъв свян, са намерили в гласуването начин да си изкарат една почерпка.

Както сочат и резултатите от допитване на „Галъп интернешънъл“, проведено между 28 септември и 6 октомври 2024г., поръчано от Българската национална телевизия, в което една десета от 806 респонденти си признават, че биха приели да гласуват срещу заплащане или друг стимул, а още над една десета (12%) не са сигурни. Ако приравним тези проценти към хората, които имат право да гласуват у нас, излиза, че над половин милион българи откровено си признават, че биха продали гласа си, а малко повече имат колебание. По друг въпрос, касаещ честността на предстоящите избори, 62% от респондентите отговарят отрицателно, 20% не могат да преценят, а едва 18% вярват в прозрачността и честността на изборния процес.

Да гласувам или да не гласувам

Поради което, отново според проучване на „Галъп“, се очакваше активността да е около 31%. Колко точно е ще стане ясно вероятно днес (бел.авт. понеделник), но нищо чудно да постигнем нови върхове в спада на тези, отишли до урните. А като знаем, че и въпросните около 1/3 отдавна отиват с отвращение и опцията – да изберем по-малкото зло, положението не е розово.

Според последните проучвания преди изборите, ГЕРБ-СДС събираха близо 25% подкрепа, следвани от „Възраждане“ с около 15% и ПП-ДБ с приблизително 14.8%. Алианс за права и свободи на Ахмед Доган изпреварва с малко ДПС - Ново начало на Делян Пеевски, а ИТН водеше с малко пред БСП. Точно на чертата с около 4% (+/- 0.5) бяха „Меч“ и „Величие“. 

Ако попитаме произволно спрян човек на улицата за програмата на някоя от партиите, надали би открил съществена разлика при повечето, а пък голяма част никога не са и отваряли да прочетат (подробно) някоя. Всъщност и да си направим труда да попрочетем повече от обещанията, уж заложените принципи и прочее, по-скоро ще заключим, че всички ни обещават светло бъдеще, като вероятно само начините – и то не навсякъде, са различни. Общо взето, очакваше се – отново - избирателят да извади целите плодове от мармалада с партии. Но то такива май няма – цели плодове имам предвид, партии има – колкото ти душа иска.

Тук е следващият съществен проблем, като за него вина вече носи именно негово величество суверенът, който лежерно е приседнал до едно дърво и също както персонажите в едноименната пиеса на Самюъл Бекет, очаква Годо. И всъщност не за седми пореден път, а вече за n-ти път, избирателят очаква нова партия, нов лидер, нови обещания, които да прегърне с отворени обятия. Нещо повече, наивно вярва, че все някога ще дойде този спасител, който ще му промени живота към по-добро. И точно като персонажите в пиесата Естрагон и Владимир, не предприема абсолютно нищо, което е в неговите ръце, защото очаква месията, който да го избави от всички проблеми. Най-нелепото е, че всеки следващ „спасител“ е все по-зле и по-зле от предишния, но българите упорито – като някоя магаре на мост – продължават да вярват, че Годо ще дойде. Парадоксалното е, че го вярват и гласуващите, които периодично си сменят фаворитите, защото някой нов е успял да ги заблуди повече от предходните, вярват го и негласуващите, защото така или иначе появи ли се спасител, той няма да има нужда от техния глас, затова по-добре да си пуснем я някой филм, я да отидем за гъби.

Вероятно правилното решение винаги е било едно – или всички заедно да се втурнем към урните, спирайки да си правим експерименти, като тогава със сигурност ще има убедителен победител, върху чиито плещи ще падне отговорността да ни изведе (ако може) от блатото, или всички заедно да бойкотираме поредния вот, разчитайки, че най-накрая това ще отрезви политиците ни, отсявайки малцината отговорни от плявата. Но нито едно от двете не се случи, надали и някога ще, затова нека се наместим още по-удобно под дървото, очаквайки новия спасител.