Дянков – ти си мъж!

Автор: Огнян МАРКОВ


Аз не помня кого избраха у нас за мъж на тази година – дали по стар навик главният заподозрян – премиерът, или някоя друга не толкова значима личност. Не помня и въобще проведе ли се в последния месец на годината този традиционен иначе избор или пък предстои той да бъде направен в началото на следващата. Но в едно съм убеден – Мъж на 2011 година у нас трябва да бъде Симеон Дянков.
Разбира се, ако си говорим искрено при едно всенародно допитване на тази тема,  финансовият ни министър няма никакви шансове да оглави тази почтителна класация. Досега не съм чул някой да си пада по него като визия, още по-малко пък са тези, които биха одобрили  финансовите му похвати, от които, както се казва, само дете в майка още не е проплакало.
Ние, българите, обаче при оценката на което и да е събитие традиционно винаги слагаме на първо място личните си пристрастия, после тези на роднините си, приятелите си и познатите си, докато накрая за реалният поглед върху нещата почти не остава място.
В интерес на истината трябва да се каже, че първите стъпки на Дянков като министър бяха направо отчайващи. Още не влязъл, дето се вика, в кабинета си, той обяви българските академици за феодални старчета, с което сведе целия научен принос на БАН до размерите на граховото зрънце под двадесетте пухени постели на принцесата. Разбира се, мъдрият гарван Себастиян от същата приказка в лицето вече на председателя на БАН успя по някое време да убеди Дянков, че слуховете за преждевременната кончина на академията са силно преувеличени, но това не помогна да се спре намаляването бюджета на най-старата институция от Третото българско царство насам.
После Дянков го сполетя цялото бедствие на бюджет 2010, който той образно и с блага усмивка ни представи като постна пица и срещу който в хор изпищяха всички, дори и правоверните гербери. Не закъсняха да се появят и коментари, че по този начин се дава шанс на сивата икономика за завоюва нови и нови пространства, а  най-злостните Дянкови врагове пуснаха приказката, че кризата на държавите в Латинска Америка била избухнала тъкмо защото той като вицепрезидент на Световната банка ги съветвал какво да правят.
След това дойде сагата с президента, за когото Дянков с усмивката на Мона Лиза предположи публично, че е млад милиардер, после милиардната дупка в бюджета, последвани от неговата почти скандална корекция, от дълго дъвканите, но така и не приложени на практика антикризисни мерки и необявената и непризнавана и досега война на Дянков с другия вицепремиер в правителството.
Някой тук ще рече как при всичко това го предлагам този човек за мъж на годината и  едва ли не с двете си ръце съм готов да гласувам за него?! Не, не бих гласувал за Дянков, бих гласувал против него, ако имах възможността да участвам в такъв конкурс. Казвам това с ръка на сърцето, а цялата  абсурдност на ситуацията е повече привидна, отколкото реална. И причината за това никак не е сложна.
Дянков има две положителни качества, които липсват не само на Борисов и на останалите му министри, но са дефицитни и за целия наш  преход. Първото е, че той е категоричен в своите мнения и прогнози. Това, че те рядко се сбъдват изобщо не променя нещата. Защото, предполагам, вече на всички ни писна вече 22 години някакви набедени за държавни мъже нашенци да ни мънкат насреща и с нескончаеми потоци от думи да не ни казват нищо, докато не попитат Брюксел, секретарките си или някоя нумероложка. На фона на цялото това сиво безхаберие Дянков се държи наистина мъжки. Той може да каже „Да“, може да каже и „Не“ и винаги, когато му се отдаде тази възможност го прави.
Второто негово положително качество е, че е реалист. И то от тези, най-гадните, които не са нито песимисти, нито оптимисти, а нещо средно и толкова праволинейно, че да ти е драго да му се ядосваш, както на времето казваше майка ми. Но ако оставим настрана емоциите, ще разберем, че тъкмо това – да си последователен реалист, е може би най-трудното нещо на този свят. Благодарение обаче на Дянковия последователен реализъм всички ние – и държавните чиновници, и бизнесът, и обикновените като мен хорица, почнахме да проумяваме малко от малко, че времената на социализма безвъзвратно отминаха и никой вече няма намерението да ни дундурка или пък да ни се възхищава, когато по стар навик седим до счупената кола и плачливо викаме неволята. Нещо повече – Дянковият реализъм ще ни накара по някое време да разберем и че добрият цар, какъвто се опитва повече или по-малко сполучливо да го играе от две години насам Бойко Борисов, е само измислица от приказките.
Известна на всички е истината, че като няма риба и ракът е риба. Не бих се заклел обаче, че случаят с Дянков и точно такъв. Защото ако не се научим не като индивидуалности, а като народ да не си оставяме магарето в калта, ще си останем завинаги в задния двор на Европа, докато накрая бавно и полека се превърнем от държава с хилядолетна история в географски регион, в който се предлагат единствено съмнителни курортни и сексуслуги, шкембе чорба и зле приготвена домашна ракия.