"Плаващото" работно време и хоум офисът ни направили по-самотни

Ключови думи: плаващо работно време, хоум офис, по-самотни

Защо вече никой не се забавлява спонтанно? Можете да обвините икономистите за това, ако желаете. По-конкретно, съветският икономист Юрий Ларин, който през май 1929 г. предлага идеята за т. нар. непреривка, или непрекъсната работна седмица, пише Investor, превежда статия на колумниста на Financial Times Тим Харфърд.

По това време повечето хора в Съветския съюз са живеели в ритъма на традиционната седемдневна седмица, като неделята бил почивен ден за всички, а събота - втори почивен ден за някои. Планът на Ларин, ентусиазирано подкрепен от лидера Сталин, променя всичко това.

Идеята на Ларин била да се премине към петдневен цикъл, с четири дни работа и един ден почивка. На работниците се връчвали листчета хартия - жълти, оранжеви, червени, лилави или зелени. На тази произволна база били разпределени техните почивни дни. Всички „жълти“ работници получили почивен ден по едно и също време; всички „зелени“ имали различен почивен ден. Почивните дни на жълтите и зелените не съвпадали.

Можете да разберете защо икономист предлага тази идея: стига да не мислите твърде много за истинските хора, тя изглежда дори препоръчителна. Много работници биха получили почивен ден по-често и всеки ще получи еднакво разпределение на свободното време. Ценни ресурси - от машини, през пътища, до магазини - вече няма да стоят свободни един или два дни в седмицата, а ще се използват през цялата година. Тъй като вашият почивен ден ще е споделян само с малцина, би било по-лесно да получите достъп до услуги в почивния си ден - от подстригване до час при лекар, предава lupa.bg.

Но проблемът бил достатъчно очевиден. Как би могъл спортен отбор да се събере, за да играе в почивен ден? Или хор да пее? Ами ако съпругът е „жълт“, а съпругата - „зелена“?

„Какво да правим у дома, ако жените ни са във фабриката, децата ни на училище и никой не може да ни посети?“, се оплакал един работник. И макар че някои съветски ръководители по-скоро харесвали намаляването на способността на хората да се събират, системата скоро била сметната за провал. Колективният почивен ден е въведен отново през 1931 г. и на фона на сталиновите ексцесии непреривката е не повече от куриоз.

И все пак това е куриоз, който привлича вниманието на съвременните публицисти. Пишейки в списание The Atlantic през 2019 г., Джудит Шулевиц посочва, че много работници с ниски доходи са имали непредсказуеми работни часове с кратко предизвестие, определени от хаотичен алгоритъм. Часовете може да са твърде кратки, за да се плащат сметките, или изтощително дълги, но те също могат да бъдат и в стил непреривка: достатъчно разумни, когато се разглеждат изолирано, но всъщност десинхронизирани. Тази десинхронизация прави невъзможно хората да общуват с приятели, да се присъединяват към клубове, да участват в обществени дейности или дори да се виждат със собствените си партньори.

Няколко години по-късно книгата на Оливър Бъркман „Четири хиляди седмици“ изтъква, че някои хора може да са хванати в капана на непреривка, създадена от тях самите: хибридните работници, лицата на свободна практика и най-вече дигиталните номади (които могат да работят отвсякъде – бел. прев.) Всички те имат безпрецедентен контрол върху това къде и кога работят. Могат да програмират от къща на брега на Бермудите, да отговарят на имейлите си от шотландска долчинка или да отидат на йога вместо сутрешното пътуване до работното място.

Всичко това е много приятно, но рискът в крайна сметка е да се правят всички тези неща самостоятелно. Когато всички работехме от 9 до 5 в офиса, можехме да се сближим в столовата, да се срещнем на питие след работа в петък и да се чувстваме уверени, че не само ще сме свободни в неделя, но и че всичките ни приятели също ще бъдат свободни. Сега всичко е объркано: можете да правите каквото искате, но ви трябва късмет в намирането на някой, който е свободен по същото време за същата дейност.

Разбира се, хибридният работник от областта на знанието е в много по-привилегирована позиция от изпълнителя с неуточнени работни часове, чиито социален живот, образование или грижи за децата могат да бъдат хвърлени в хаос от внезапни, произволни искания за явяване на работа. Но и двата проблема са реални.

Дори Сталин остави непреривката да продължи само няколко години. Има ли изгледи модерните капиталистически общества да решат собствените си проблеми?

За работниците в несигурни позиции има известна надежда, че просветеният личен интерес ще надделее. За повечето работни места със сигурност е за предпочитане голям работодател да се oправя с разходите и неприятностите на променливите бизнес изисквания, отколкото служителите да се борят с безмилостната несигурност. Както твърди професорът от Масачусетския технологичен институт (MIT) Зейнеп Тон в своята книга „Стратегия за добро работно място“, работодателите, които разберат това, ще получат по-добър, по-опитен и по-ангажиран персонал от тези, които прехвърлят цялата цена на несигурността върху своята работна сила.

Останалите от нас може да се наложи да разчитат на някои почитани във времето традиции. Преди десетилетие екип от изследователи, ръководен от професора по психология Тери Хартиг, изследвали ефекта от ваканцията върху търсенето на антидепресанти от хората, но предпримайки необичаен подход. Освен че попитали дали ваканцията кара хората да чувстват по-малка нужда от успокоителни (което било така), те също открили, че колкото повече хора са на почивка едновременно, толкова по-щастливи са всички. Както обяснява Бъркман, в това няма нищо странно: по-лесно е да се насладите на почивката си, ако има с кого да я споделите.

Което ме навежда за мисълта за Коледа, отбелязва авторът. В моето семейство умуването кой къде ще бъде по Нова година започна през юли и достигна апогей през октомври.

Такова дългосрочно планиране изглежда обременително и абсурдно. Защо не можем да бъдем малко по-спонтанни? Но ако предварителното планиране на коледните събирания е това, което е необходимо, за да избягаме от самопричинената си непреривка, нека така да бъде. Има време за спонтанност, но то не е по Коледа, завършва Харфърд.