Мъжът, писал речите на Путин: Той изглеждаше рационален, но всъщност е изключителен лицемер

Ключови думи: путин, писател на речи, коментар, какъв човек е путин

Три години работих в екипа от хора, пишещи речите на руския президент Владимир Путин. Присъствах на десетки срещи, които той проведе, както публични, така и непублични. Той изглеждаше абсолютно рационален — съвършено логичен и винаги в търсене на разумни решения.

Изглеждаше точно като добър корпоративен мениджър, който знае как да задава правилни въпроси и да получава правилни отговори. Беше много търпелив и никога не проявяваше неуважение към другите. Адекватност беше ключовата дума.

Спомням си срещата, която проведе през лятото на 2010 г., на която присъстваха около 20-25 губернатори и членове на кабинета. След встъпителната му реч журналистите бяха изведени от залата и заседанието стана непублично.

Путин се усмихна насърчително и каза:

"Сега тук няма непознати, така че, моля, оставете настрана всички официални доклади за успехите и постиженията на вашите икономики и просто опишете с прости думи трудностите, които имате, така че след това заедно да помислим какво можем да направим за тях."

След това той даде думата на първия губернатор. Последният седеше точно пред мен и виждах всичко много ясно. Човекът беше буквално шокиран.

Той беше готов да прочете официална реч, която лежеше точно пред него, но не беше готов да говори направо. Не можеше да каже нито дума, само мърмореше нещо неразбираемо.

Всички чакаха. Паузата ставаше неудобна.

Усещайки това и опитвайки се да оправи ситуацията, губернаторът не намери нищо по-добро от това да направи точно това, което Путин го помоли да не прави - той започна да чете подготвената реч за впечатляващите постижения на икономиката на региона. Всички избухнаха в смях. Губернаторът пак закъса.

Путин беше много топъл и приятелски настроен. Той се опитваше да успокои озадачения оратор: "Моля, разкажете ни за проблемите, пред които е изправено вашето правителство, ние искаме да ви помогнем".

Съседният участник на губернатора просто взе листите, които нещастният му колега се опитваше да прочете, и започна бързо да прелиства страниците една след друга, опитвайки се да намери парчето с изписаните задачи.

"Прочети тук", посочи той с пръст. Всички още се смееха. Путин им даде знак да спрат и търпеливо изслуша какво чете ораторът. Той беше много смешен.

Ако някой ми беше казал в онези дни, че ще дойде време, когато Путин буквално ще унищожи държавата, която управляв,  а точно това се случва сега, никога нямаше да повярвам.

След като започна войната в Украйна, прекарах много време в опити да разбера как е възможно някой толкова нормален да се превърне в толкова ненормален. Мениджър в екстремист. Сега мисля, че не беше толкова въпрос на динамика, а по-скоро на двуличието на Путин.

Не че се беше променил от онези времена, когато го видях за последно. Просто никога не съм го виждал в ситуация, в която някой оспорва властта му. Това, на което бях свидетел, се случваше в установена йерархия, където той заемаше най-високата позиция. Той не изпитваше нужда да защитава статута си и се чувстваше сигурен.

Съвсем различно е, когато някой го предизвика. В ситуация като тази той се променя напълно, а аз просто никога не съм бил свидетел на това.

Основната черта на Путин вероятно е неговото изключително лицемерие. Всички хора имат известна разлика между това, което са подготвили за себе си и това, което имат за другите. Но за някои от тях тези две неща нямат нищо общо. Путин е такъв човек.

Той е абсолютно снизходителен към себе си. Той вярва, че всичко е разрешено, когато го смята за необходимо - не трябва да има правила, никакви ограничения. Той е доста архаичен в това отношение.

Но този подход се прилага само за "добрите момчета", а именно него и неговия антураж. Не е за всички наоколо. Всички останали трябва да действат в рамките на много строго определени правила.

Това лицемерие се оказа основният коз на Путин в първите години след достъпа му до властта.

Всичко работеше точно както Адолф Хитлер беше описал: "Хората по-лесно стават жертви на голямата лъжа, отколкото на малката лъжа, тъй като самите те често изричат ​​малки лъжи по дребни въпроси, но биха се срамували да прибягнат до мащабни лъжи. Никога не им идва на ум да изфабрикуват колосални неистини и те не биха повярвали, че другите могат да имат наглостта да изопачат истината толкова позорно".

Малцина разбраха, че Путин може да лъже толкова колосално и му повярваха.

Няколко години по-късно обаче този актив започна да се превръща в голям пасив, което в крайна сметка доведе до провала, който руската армия претърпя в Украйна. Системата започна да имитира своя основател.

Виждайки огромната пропаст между това, което е казано официално и това, което действително е направено, виждайки, че не е необходима връзка между първото и второто, управляващата бюрокрация разбира, че такива са правилата на играта: просто продължавайте да казвате правилните думи и правете каквото смятате за необходимо.

Ако имате нужда от пари - просто получете достъп до държавните фондове. Ако не можете – продайте всички административни ресурси, които контролирате.

Имах познат, който отговаряше за кадровите назначения в районните администрации. Вземаше подкупи от кандидати, сякаш нямаше утре.

Той се оправда с думите: "Ами аз съм малък човек, нямам нито "Газпром", нито "Роснефт" (компании, известни с това, че се контролират от самия Путин), не мога да печеля милиарди. Горката ми съдба е да продавам дребни свободни позиции."

Личеше си, че се оправдаваше с препратки към президента.

Четвърт век при тези правила доведе до почти катастрофални резултати.

Въпреки неизчерпаемите ресурси на Русия, пълния контрол върху политическата система на страната и най-благоприятните пазарни условия, системата, създадена от Путин, се оказа неспособна да постигне победа дори при внезапна атака срещу много по-малък противник.

Проблемът е, че управляващите институции в държавата вече са трудно управляеми. Когато ситуацията беше повече или по-малко удобна, те сякаш някак се справяха с предизвикателствата, които бяха създадени да решават.

Но когато системата беше подложена на стрес, стана очевидно, че те не могат да функционират. За да ги управлявате ефективно, човек трябва да разбере реалните им възможности, да знае истинското състояние на нещата в тях, но всичко, което можете да получите, е просто куп фалшиви доклади, пълни със самовъзхвала и напразни обещания.

Защо руската армия и всички други служби за сигурност не са се подготвили за война? Тяхното висше ръководство не можеше да повярва, че това наистина ще се случи. Те бяха толкова свикнали с празните речи, че възприемаха заповедите на Путин просто като игра на думи.

"Така се играе играта. Путин трябва да покаже, че дава команди за подготовка за война, докато ние трябва да покажем, че му се подчиняваме и следваме инструкциите му."

Дори когато генералите разбраха, че това вече не е игра, те не можаха да променят нищо. Какво би могъл да направи всеки от тях? Да отиде при Путин и да му каже: "Съжалявам, президенте мой, не мислех, че говориш сериозно. Мислех, че се шегуваш. Така че сега, когато виждам степента на твоята сериозност, трябва да призная, че моето министерство не е подготвено за война."

Очевидно е, че това не можеше да се каже на Путин, тъй като беше ясно каква реакция ще последва. Трябва да имаме предвид, че членовете на неговото правителство не са самураи, те са просто опортюнисти. Така че те просто оставиха въпроса да се плъзне с надеждата да се задържат по някакъв начин.

В края на краищата винаги имаше възможност да се прехвърли отговорността за липсата на успех върху съседни агенции. Руските бюрократи са изключително професионалисти в това.

Освен това имаше надежда, че Украйна ще се окаже същата – конгломерат от фалшификати вместо институции – и бързо ще се смачка. Проработи през 2014 г., когато Русия анексира Крим...

Това, което Путин и неговите елити не разбираха, беше обемът на промените, през които Украйна премина през тези години, и мащабът на усилията, които нацията инвестира в своите институции. Последните вече не бяха кухи, а бяха пълни с вещество, така че камионът на Путин се блъсна в нещо като дебела бетонна стена.

Много наблюдатели сега говорят, че Путин е воден от своето "желание да възстанови Съветския съюз". Така му се иска да изглежда, но всъщност не е така. Той не е романтик, той е циник.

Ако наистина беше истински фен на СССР, щеше да се включи в борбата за неговото възстановяване още през 90-те години.

По това време имаше много политически партии, които се бореха за това, Путин можеше да се присъедини към тях. Или, ако нещо не му харесваше в тях, можеше да създаде собствена партия. Тогава страната беше демократична и партиите-учредители не бяха проблем.

Путин не направи нищо подобно, той предпочете да направи кариера при същите тези власти, които разрушиха любимия му СССР. Нищо по това време не ни подсказваше, че той наистина го е грижа за това.

Оригиналният Путин не е нито експанзионист, нито авантюрист. Той държи много повече на стабилността и комфорта. Той ескалира само за да запази това, което смята, че по право му принадлежи – неговия трон, отколкото да се опитва да получи нещо ново.

Знам, че звучи контраинтуитивно, но ако вземете предвид обстоятелствата, при които той предприе военните си кампании отвъд руската граница, тогава ще разберете моята гледна точка. Това се случи три пъти: през 2008 г. с Грузия, през 2014 г. с Крим и през 2022 г. с континентална Украйна. Преди да се заеме с всичките тези три операции, той се натъкна на сериозни предизвикателства пред авторитета си.

През 2008 г. той не рискува да промени конституцията и трябваше да се оттегли, за да спази правилото за ограничение от два мандата. Дмитрий Медведев пое ръководството на страната с неочаквана сериозност и реформаторски плам.

Бързо стана очевидно, че новият президент нямаше просто да повтори дневния ред на Путин, той щеше да играе своя собствена игра на модернизация и само Бог знае докъде ще стигне.

Тогава работех в правителството и много добре си спомням напрежението, което се надигаше между Кремъл на Медведев и кабинета на Путин. Точно в този момент се случи войната и затвори Медведев в "патриотичен" обор, ограничавайки силно способността му да "отиде на Запад".

Моето обяснение е, че ястребите от обкръжението на Путин предизвикаха тази война и то не без негово съгласие. Мисля, че целта беше да се създаде пропаст между Медведев и демократичния свят. Планът проработи на 100 процента.

До 2014 г. Путин затъна в двойна криза:  Вътрешна, която започна по време на масовите протести на Болотна срещу откраднатите избори и чуждестранна - след като правителството на неговия съюзник Виктор Янукович беше свалено в съседна Украйна в това, което беше описано като "преврат, спонсориран от Америка".

Ако Путин не беше отговорил с превземането Крим, щеше да бъде обречен. Имиджът му на силен човек, единственият истински източник на легитимност за него, нямаше да се възстанови след "загубата на Украйна от Америка".

С помощта на Кримската операция Путин успя да изтръгне победата от пастта на поражението и да получи няколко години безспорен авторитет, вътрешен мир и политическа сигурност.

До 2022 г. последното отново видимо се ерозирало. Електоралният рейтинг на Путин падна от 76% през 2015 г. на 45% през януари 2020 г. Единственият избирателен център, който го измерваше, FOM, спря да публикува данните си за електоралния си рейтинг - и е съвсем ясно защо.

Тенденцията изглеждаше като задаваща се политическа катастрофа. На руснаците им беше писнало от Путин и не смятаха да гласуват за него.

Да, Путин има втората линия на защита срещу подобни заплахи – държавен контрол върху изборния процес и възможността да фалшифицира изборите. Но това е оръжие на Страшния съд, което е по-добре да се избягва.

Добре е да се крадат гласове на общински, регионални или национални парламентарни избори, но елитите трябва да знаят, че самият президент е наистина популярен и че не се нуждае от помощ от бюрокрацията, за да бъде преизбран.

Това е, което го кара да изглежда като бог сред тях - популярният му мандат.

Той е незаменим само докато е наистина желан от руското мнозинство и не може да бъде заменен в очите на хората от никой друг. В противен случай бюрокрацията може да реши, че тъй като тя е тази, която поставя Путин на президентския пост, в нейна власт е да го смени с друг.

Възприятието от този вид отваря вратите за евентуален опит за преврат. Поне от Макиавели насам се знае, че най-добрият начин да избегнеш бунта, организиран от благородниците, е да бъдеш обичан от хората.

Освен това това има и естетическа страна. Путин наистина се радва да бъде популярен. За него това е спомен за сладките му млади години, когато току-що дойде на власт. Повярвайте ми, наблюдавах го много пъти достатъчно отблизо: той наистина се наслаждаваше да бъде обожаван от хората. Той се нуждаеше не само от власт и пари, той жадуваше не по-малко за истинска популярност.

Така че всичко по-горе казва, че показва, че с оглед на наближаващите президентски избори Путин отчаяно се нуждаеше да направи нещо, за да спре процеса на ерозия на неговата електорална база.

Единственият начин да постигне тази цел беше да намери претекст, който да му позволи да пренасочи вниманието на нацията от вътрешните към международните работи. Имаше нужда руската общественост да следи зорко какво крои Америка, а не какво се случва в задния двор на тази публика.

Основният проблем на Путин през последните няколко години беше загубата на интерес на хората към любимата му тема – геополитиката. Страната беше преситена от чужди новини. Хората искаха животът им да се подобри и най-накрая престанаха да се интересуват какво правят Америка и другите чужди сили.

Доминирането на вътрешния дневен ред водеше Путин и неговата система към политическа катастрофа и единственото гарантирано нещо, което можеше да спаси популярността на президента, беше връщането на обществения интерес към чуждестранния дневен ред. Ескалацията беше ключът.

Това, което трябва да се разбере за руското обществено мнение, е, че съществуват две архетипни парадигми – вътрешна и международна – които имат много малко общо. Когато първото преобладава, на властите се гледа негативно: като на корумпирани, безгрижни и авторитарни.

От тази гледна точка опозицията е сбор от недоволни граждани, които се борят за правата на хората. Всичко се променя, когато нацията гледа на политиката през призмата на външната политика. В този случай правителството става "патриотично" и "силно", а опозицията – "непатриотична" и "антируска".

Всъщност цялата публична политика в Русия е борба за външния или вътрешния дневен ред и коя от тези рамки ще надделее.

Путин реши да ескалира, когато видя, че предишното ниво на напрежение между Русия и Запада спря да произвежда необходимата степен на консолидация в руското общество.

Подобно на това, което се случва с наркозависимите, които свикват с определен вид наркотик, те увеличават дозата, за да получат желания ефект.

Разбира се, Путин никога не би могъл да си помисли, че в Украйна може да срещне силна съпротива от страна на пълноправна държава, управлявана от легитимна власт, иначе би избрал друга, по-лесна мишена, както беше през 2008 г. с Грузия.

Но той се надяваше, че ще е подобна на тази през 2014 г. в Крим. Той не разбираше, че украинската слабост в този момент не беше резултат от вроден дефицит на нацията, това беше временна липса на координация в обществото, което току-що беше преминало през революция и не успя да консолидира властта.

Какво попречи на Путин да разбере това? Може да се каже, че той стана жертва на собствените си пропагандни усилия. Той толкова много се опитваше да представи Украйна като някаква низша нация, че не забеляза как създаде рамка, в която никой от управляващата бюрокрация не можеше да му каже истината.

Да се ​​каже, че Украйна ще може да устои на руското нападение, означаваше да се спори с това, което Путин вече беше заявил публично и което веднага стана официална гледна точка.

В Русия на Путин спорът с президента е невъзможен - освен ако не искате да бъдете обявен за враг на държавата. Никой в ​​елита не иска това.

Нещата, които описах по-горе, доведоха до най-голямата грешка от всички. Най-великата, която Путин е правил за 23 години президентство. Това постави режима на ръба на колапса.

Неспособността да се спечели войната създава вътрешни разделения, а въстанието на Евгений Пригожин показа колко дълбоко и широко могат да стигнат те.

Трябва да се разбере, че бунтовният ръководител на групировката "Вагнер" не е враг на системата, той е неразделна част от нея. Така че, това не беше атака отвън, това беше политическа криза, която се случва, когато една неефективна система е подложена на стрес - конфликт за стратегия за оцеляване.

Да, с убийството на Пригожин Путин значително укрепи позициите си. Неговото послание към елитите беше доста убедително: "Не си мислете, че съм слаб. Може и да не мога да се справя с външните врагове, но все пак съм достатъчно силен, за да премахна вътрешните".

Този ефект обаче няма да продължи вечно. След месец-два Пригожин ще бъде забравен и старите тенденции ще заработят отново. Основната сред тях е отслабването на позицията на Путин в обществото.

Както вече споменах, единственият реален източник на легитимност на руския президент е неговата предполагаема сила. Дори верните му поддръжници знаят, че той не е демократично избран, че не го е грижа за хората, че е корумпиран и т.н.

Единственото нещо, което ги прави лоялни, е тяхното разбиране: Безполезно е да му се противопоставяте, той така или иначе ще спечели.

Това основно предположение сега умира. Украинската армия напредва бавно, но сигурно. Войските на Путин отстъпват, икономиката загива, недоволството на населението расте.

Когато поражението стане очевидно, ще има много малко причини, поради които населението и елитите трябва да останат лоялни към силния човек, който вече не е силен.

Управлението на Путин е много архаично. Основава се на страх от репресии. Но в този архаичен свят владетелят, който не може да докаже силата си, губи властта си и много често живота си.

Путин предизвика у хората най-примитивните - първични - емоции, сред които почти няма място за нищо като състрадание, съпричастност или милост. Този свят е безмилостен: ако станеш слаб, си обречен.

Краят може да дойде под формата на народен бунт или дворцов преврат, или армейски бунт или в комбинация от всички тези варианти. Не бих изключил, че усещайки нарастващи рискове, Путин ще избере наследник и ще се оттегли, както направи Борис Елцин преди 23 години.

Обективно погледнато, това е единственият начин да се спаси от революция и последващ процес.

Ако избраният от него наследник се окаже достатъчно умен, ако спре войната, започне преговори с външния свят и либерализиращи реформи у дома, това ще даде шанс на Путин мирно да приключи живота си на пенсионер, както се случи с Елцин.

За да се избегне революционен сценарий, самото правителство трябва да предложи промяна на Русия.

Путин не може да го направи, така че трябва да е някой друг.