Страда ли Борисов от невъзможното: мъжкарски, но хамлетовски синдром?

Източник: Фрогнюз


Явно изкушението му е било голямо, но е надделял прословутият му инстинкт за взимане на решения с оглед на това кое повече ще му е от полза : да приеме ласкателството като приласкае въпросното ръководство и да прибави към трофеите на славата (си) още един или да не се изложи пред чужденците. Макар и уклончиво, е избрал второто.

Това колебание, което по моя информация е валидно и за взетото в последния миг решение на Борисов да пусне по кандидатпрезидентската писта най-успешния си министър ( (вместо да се кандидатира сам), започва да се превръща в постоянно заболяване на едноличната му власт. Така е, когато никой наоколо не смее да ти каже ( навреме), че грешиш!

В този смисъл скараните приятели Борисов и Слави Трифонов са като две капки вода. Незнайно по каква причина в самото предаване на Трифонов беше показано как той се държи изключително грубо с едно младо момиче, зависещо от неговото благоволение, на което големият бос Трифонов обяснява пред телевизионната аудитория, че имал право на това, а тя не можела да му отвръща със същото. Така го разбират те „мъжкарството” ( по израза от писмото в подкрепа на Росен Плевнелиев на третия подобен на тях двамата известен българин Христо Стоичков, който смята „мъжкарството” за водещо качество за един политик).

Живеейки в „мъжкарска” държава, наскоро се почувствах направо „женски”, макар да съм вкарал достатъчно голове, за да имам 5 деца и да съм вън от подозрение. На огромен рекламен лотариен билборд прочетох, че истинският мъж не обича футбола, а го боготворел. Ами сега?! Не го боготворя. Дори не го и обичам особено- да не говорим, че като инкубатор за съюзяване на насилници с хитлеристки наклонности съвсем ми е опротивял, макар да знам, че самият футбол няма нищо общо с това. Предпочитам доста други занимания пред това да си губя времето да зяпам любимата игра на народа- особено когато става дума за любимците на българската футболна мафия, които се разхождат важно по терена.

„Мъжкарското” колебание е белег за всичко друго, освен за политическо мъжество. Само един от многото примери: политическото мъжество изисква преди всичко да назовеш нещата с истинските им имена, а не да настояваш, че тук нямало никакъв етнически конфликт, както прави Борисов.

От много „мъжкарство” в демонстрирането на вярност към приятелчетата, Борисов гълта негативите на приятеля си Вежди Рашидов, който днес отново се изложи в обосноваването на евентуалното награждаване на Борисов като почетен художник на Републиката. Пак по същата причина в последния миг „някой” ( познайте!) нареди да бъде отказана почетната военна музика на тържеството в Правец, което щеше съвсем да го превърне в официален „борисовгейт” пред чужденците.

След впечатляващата досегашна изборна ерекция този хамлетовски синдром на взимане на решения, следствие от „мъжкарската” същност на властта, рано или късно ще доведе до ерозия на ероса в подкрепата на избирател(к)ите. Всяка потентност си има граници и край, както и всяко търпение.