Прочетете „Цялото време на света“ – разказ за края на два живота и добрината на Смъртта

„Накрая винаги оставаме сами. Бързаме цял живот, блъскаме се, надпреварваме се едни с други, градим кариера за сметка на здравето си, мачкаме всеки и всичко. Успяваме някак си да нараним най-близките си, мислейки си, че го правим за тяхно добро. Горим всички мостове, по които сме минали. Живеем по график, живеем по навик, живеем с капаци на очите, оставайки слепи за малките красоти, които тъпчем по пътя към голямата цел. Да, онази голяма цел, която сме си поставили навремето, и която сега е също толкова далеч, колкото в момента, в който сме направили първата крачка към нея. Шансът да я достигнем е равен на възможността ни да стигнем хоризонта...

Ние обаче това малко късно го разбираме. Трябва да се случи нещо, нещо, което да обърне живота ни на 180 градуса. Нещо, което да ни разтърси из основи, което да ни покаже, че досега сме строили красиви пясъчни замъци на брега на морето. И току-що е дошла голямата вълна. От целия ни труд е останала малка мокра купчинка пясък. Толкоз. А времето безвъзвратно е минало. С едно мигване на окото. И всички неща, за които сме си мислели, че винаги можем да намерим време, отдавна са останали край пътя. Път, от който няма връщане назад, понеже времето е бърза и буйна река. Ние просто се носим по течението. Най-голямата ни грешка е да си мислим, че имаме време“ – такива тежки мисли се въртяха в главата на Теодор, докато гледаше през прозореца.

Бе седнал в леглото си, някак си бе успял да се поизправи и се любуваше на снежната приказка отвън. Снегът падаше на парцали и покриваше всичко – пътя към болницата, калта край него, голите клони на дърветата. Рисуваше в бяло, носеше красота в мизерната ни действителност. Нямаше вятър, нещо рядко срещано край морето, и снежинките леко танцуваха по пътя си към земята. Няма две еднакви снежинки, казват. Също като хората. Тръгват отвисоко, изминават краткия си път, танцувайки безметежно, а отдолу ги чака прегръдката на студената земя. Никого не е върнала тя. Последната любовница, най-жестоката.

От време на време по пътя минаваше кола. Рядко някой се сещаше да спре пред болницата, още по-рядко хора се качваха нагоре при роднините си, оставени на лечение. В стаята на Теодор обаче не влизаше никой освен медицинския персонал. Откакто бяха тук, той и мъжът на съседното легло, не бяха имали посетители.

Съквартирантът му, Илия, спеше през по-голямата част от времето. Спеше неспокойно, въпреки огромните количества обезболяващи, с които го тъпчеха. Теодор знаеше, че на другия мъж не му остава много време. Буквално броени часове, така бяха казали сестрите. Знаеше също и че е вдовец. Точно сега обаче Илия се размърда и погледна Теодор с мътни очи.

– Кой ден е днес? – прочисти гърлото си старецът.

– Днес ли? – усмихна се Тедо. – Поредният ден от нашето изгнание, защо питаш?

– Важно е – отвърна му възрастният мъж. – Трябва да знам дали е сряда.

– Защо? – почуди се нашият герой. – Какво ще стане в сряда?

– Сряда ще дойде да ме види Калина.

– Коя е Калина?

– Е, как коя, жена ми! Идвала е поне десетина пъти, как не си я видял?

Тедо понечи да противоречи на стареца, после размисли. Имаше ли за какво да вгорчава последните му мигове живот?

– А, тази Калина! – усмихна се той. – Аз мислех, че ти е дъщеря. Много е млада и хубава за теб.

– Красавица е мойта Калина – усмихна се на свой ред старецът. – Едно време цялото село ми завидя, че точно аз я взех. Оглеждай се за нея, трябва да дойде всеки момент. Нали е сряда днес?

Теодор нищо не отговори, двамата мъже останаха за известно време в мълчание. Снегът продължаваше да се сипе отвън, излезе и лек вятър, снежинките се развъртяха в шеметен валс. Теодор тъкмо се бе замислил за своята съпруга, вече бивша, живееща на хиляди километри оттук с новото си семейство, когато Илия се обади отново:

– Калина дойде ли?

– Коя? – сепна се по-младият мъж. Въпросът го извади от унеса му. 

– Как коя?! Жена ми бе, човек, нали днес е сряда. Тя каза, че ще дойде в сряда. Виждаш ли я долу?

– Как изглежда? – попита Теодор.

– Няма как да я объркаш, най-красивата ще е. Висока и едра жена е. С годините малко понапълня, но това я направи още по-хубава.

– С каква коса е? – правеше се, че гледа надолу Теодор.

– Кестенява, ама напоследък е с бели кичури. Искаше да се боядиса, обаче аз не ѝ дадох. Много ѝ ходят тези кичури.

– А, да, виждам я! – посочи в нищото по-младият мъж и махна с ръка. – Тук, тук сме с мъжа ти! Илия е при мен!

– Видя ли те? – опита да се надигне старецът, но не успя. В гласа му обаче се усети вълнение, все едно е младеж на първа среща. – Как изглеждам аз, добре ли съм? Сега ще се качи горе и ще ме сгълчи, че ходя намачкан.

“Изглеждаш все едно си с единия крак в гроба“ – си помисли Теодор, но каза:

– Супер си, но няма как Калина да се качи.

– Защо? – сепна се Илия. – Как така?

“Защото е мъртва от поне десет години“ – му мина през ума на Тедо, но убедително отвърна:

– Защото сега има вирус и не пускат. Нали виждаш, че и аз нямам гости.

– Ами какво прави тя долу?

– Маха ти с ръка и ти праща въздушни целувки.

– Такава е моята Калина – усмихна се Илия. – Можеш ли да ѝ кажеш, че много я обичам?

– Мога, разбира се – усмихна се Теодор. Наведе се напред, отвори малко прозореца и изкрещя с пълно гърло:

– ИЛИЯ МНОГО ТЕ ОБИЧААА!

Отговори му стреснат гарван, който бе кацнал на близкото дърво. Ядно изграчи, плесна с крила и отлетя.

– Тя каза ли нещо? – попита Илия, бе хванал с две ръце завивката си и я стискаше под брадичката си. Болното му сърце биеше учестено, бузите му бяха поруменели от вълнение. Усмихваше се, приличаше на малко дете, на което възрастен четеше любимата приказка.

– Каза, разбира се – отвърна му усмихнат Теодор. – Каза, че и тя много те обича. Каза, че те чака да се прибереш. Всички те чакат.

– Всички – погледна замечтано към тавана Илия. – Значи са се прибрали заради мен. Кога ще ме изпишат, казаха ли?

– Казаха. Съвсем скоро.

– Тогава ѝ кажи – сепна се Илия, – кажи ѝ да се прибира. Да не стои на студеното. Да пусне печката, аз скоро ще си дойда. Така ѝ кажи.

Теодор вдигна рамене и отново закрещя на снега отвън. Този път никой не му отговори. Само вятърът изсвистя през леко отворения прозорец и вкара в стаята няколко заблудени снежинки. Едната се завъртя леко, повдигна се и падна на устните на Илия. Все едно невидима любима го бе целунала за сбогом.

Вратата рязко се отвори и в стаята нахлу старшата сестра.

– Кой се е развикал така на умряло? – изкрещя разярена тя. – Какво ви трябва?

– Нищо – отвърна Тео и направи скришом знак с пръст на устните си към Илия да мълчи. – Стори ми се, че видях една позната.

– Теле! – тросна му се сестрата и посегна да затвори прозореца. – Изкара ми акъла! Пак се развикай и те оставям без вечеря!

Не след дълго навън падна здрач, суматохата в коридора намаля, и двамата мъже останаха да гледат през прозореца в почти пълна тишина.

– Твоята жена къде е? – наруши мълчанието Илия. – Защо не идва да те види?

– Разведохме се, отдавна – поклати глава Тедо. – Аз бях виновен. Събудих се една сутрин и тя си беше заминала, без да каже нищо. Нямаше и какво толкова да каже де, аз бях забравил за нея. Гонех кариера и просто я игнорирах. За мен бяха станали просто една тежест, тя и детето. Тя също бе красива, и още е. Омъжи се за някакъв чужденец, той припозна и момчето ми. Не съм ги виждал от двадесет години, те не се и сещат за мен. Аз съм си виновен. На всички познати казах, че ме е оставила заради друг. Истината беше, че аз я оставих много, много по-рано. Оставих ги и двамата.

– Липсват ли ти?

– Тогава си помислих, че е за добро. Че съм се отървал. После малко по малко самотата взе да надделява. Когато кризата уби бизнеса ми, усетих тежестта на постъпката си, но беше много, много късно. Тя имаше дете от онзи, бях ги изгубил безвъзвратно.

– Ти си един много глупав човек – тежко въздъхна Илия. – Имал си всичко и просто така си го зарязал. И за какво?

– За нищо, за имагинерни успехи, заради глупава гордост и суета. За признание, което така и не получих.

– Браво на теб! Има ли някаква живинка, която да я е грижа за теб?

– Имам куче. Имах куче. Може и да е умряло от глад вече. На 15 години е, казва се Мишо. Много е стар, горкият. Все си мислех, че ще си отиде преди мен, ама май ще го изпреваря, ако има кой да го храни де.

– Куче е хубаво да имаш. Поне можеш да си сигурен, че Мишо те обича. Каква порода е?

– Улична превъзходна. Взех го от приюта.

– Хубаво си направил. Дал си му втори шанс. Дал си му хубав живот.

– Да, бяхме много близки.

Настъпи мълчание отново. Последната санитарка мина набързо за вечерята и боклука. Отвън в коридора лампата угасна, настана мъртвешка тишина. Мъжете мълчаха, умислени.

– Не е добре да си така сам – промълви по едно време Илия. – Ела ми на гости, като излезем оттук. Калина ще направи сармички, тя прави страхотни сармички. Със сланинка. Вземи и кучето, при нас на село ще му е хубаво.

– Благодаря! – отвърна му Тедо. – Обезателно ще дойдем.

Отвън се чуха стъпки, кънтяха в празния коридор. Спряха пред тяхната стая. Вратата широко се отвори и през прага прекрачи висок слаб мъж с бяла престилка, от врата му висеше стетоскоп.

– Добър вечер, младежи – бодро поздрави той и се усмихна. – Как сте?

– Много добре – отвърна му Илия. – Жена ми дойде да ме види днес, казахме ѝ да ме чака. Прибирам се скоро. Нали, докторе? – погледна го с надежда старецът. – Нали скоро си тръгвам оттук?

– Скоро – отвърна му докторът и седна до него. – Много скоро.

Теодор гледаше случващото се с интерес. Нещо го глождеше, нещо важно. Какъв бе този преглед посред нощите? Толкова време изкараха тук, това се случваше за пръв път. Защо никога не бе виждал точно този лекар? И защо, по дяволите, всеки път като погледнеше доктора в очите имаше чувството, че се губи? Сякаш очите на новодошлия бяха две Вселени, две бездънни черни бездни, в които, всеки момент щеше да потъне...

– И аз говорих с жена ти днес, Илия – тихо каза странният мъж. – Чака те. Чака те от доста време – и погали с дългите си като на пианист пръсти бялата коса на стареца. – Времето ти дойде.

Илия само въздъхна и затвори очи. И повече не пое дъх.

– Ти не си доктор, нали? – уплашено попита Теодор.

– Не съм – отвърна другият и го погледна. И отново на мъжа му се зави свят.

– Кой си ти, тогава? Какво си?

– Наричали са ме с много имена – въздъхна странникът. – Не е важно кой съм обаче, важното е какво правя. Помагам на душите да преминат.

– И как така те виждам? – почуди се Тедо. – Това не е ли нещо лично? Ако се явяваш така на всички, нали ще тръгне мълва?

– Исках да поговорим, затова ме виждаш. Това, което направи днес, много ми хареса.

– Кое?

– Как облекчи последните мигове на умиращия мъж. Днес той за пръв път от повече от година не усети болка, не се мята в леглото. Дори забрави да поиска обезболяващи. С въображаемия си разговор ти го върна години назад, накара го да се почувства жив. Малките жестове ни правят това, което сме. Много хора на твое място щяха да му се присмеят, да му напомнят, че съпругата му отдавна не е тук. Особено хора като теб, направили толкова много грешки. Такива едни люде обикновено таят много злоба и обвиняват света за несполуките си. Ти обаче стисна зъби, не обърна собствената си болка към стареца. И му подари няколко щастливи мига.

– И сега какво? – попита Тедо. – Щом те виждам, значи и моят ред е дошъл.

– Така е – отвърна му непознатият. – Идвам и за двама ви. Обаче...

– Обаче какво? Ти, убеден съм, знаеш историята ми. Не съм добър човек като Илия. Предадох най-близките си.

– Хората са особени същества. Като си втълпите нещо и няма как да бъдете разубедени. Ето, ти например, защо си мислиш, че си и винаги ще бъдеш грешник? Че е късно да се промениш? Не ми отговаряй. Разбери, късно е да върнеш времето назад! Късно е да спечелиш сърцето на бившата си съпруга. Но никога не е късно да станеш добър човек, никога. И това винаги ще бъде оценено. Ще ти направя един подарък, приятелю. Както ти подари няколко щастливи мига на Илия... Ще подаря нещо на теб и нещо на една малка душичка. Оттук ти не можеш да видиш, но откакто линейката те доведе, в двора на болницата спи едно куче. Улична превъзходна, както би казал ти.

– Мишо е долу? – скочи в леглото си Тедо. – Как е малкото хайванче? – прошепна и очите му се напълниха със сълзи.

– Хората се грижиха за него, но е стар, знаеш. Заминава си. Държи го единствено желанието да те види. И това е моят подарък. Към двама ви.

Мъжът стана и отвори вратата. Отвън послушно бе легнало малко улично куче, чакаше. Чакаше вече няколко месеца. Странникът го взе и го сложи в скута на Теодор. Кучето започна да маха с опашка като обезумяло. Скимтейки от радост, животното обсипа собственика си с целувки. Умиращият мъж го прегърна и се разплака.

– Колко време имаме? – попита той непознатия, хлипайки тихо.

– Колкото искаш. Цялото време на света е твое.

*Още разкази и информация за книгите на Луи тук: www.storieslui.com