Невидимата кражба

Автор: Георги Лозанов
Източник: Дневник

Във Великобритания плочките на доминото започнаха да падат… След закриването на една от най-старите и популярни вестникарски марки на Мърдок – "Нюз ъф дъ уърлд", с постовете си се разделиха журналисти от високия медиен мениджмънт, както и висши полицаи от Скотланд ярд. Но нещата не спряха дотук, а минаха в ръцете на парламентаристи, следователи, прокурори…

Всичко тръгна от разкритието, че са били подслушвани жертви на престъпления. При цялата му многопосочност в основата на скандала е нарушаването на човешкото право на лична неприкосновеност - въпреки или може би тъкмо заради всички условия за бламирането му, които краят на ХХ и началото на ХХІ век предлагат.

На първо място, те са технологични. Средствата за подслушване, снимане и следене са дотолкова разпространени и усъвършенствани, че жизнената ни среда – от говоренето по телефона, през пазаруването в супермаркета до сърфирането в интернет, е станала паноптична. Няма къде да се скриеш. Стига някой с власт или пари (впрочем "услугата" става все по-евтина) да прояви любопитство към теб,

негов си – връзките ти, идеите ти, навиците ти…

Само допреди едно-две десетилетия СРС-та бяха екзотична тема. Дори зловещата ДС разчиташе главно на информация, качена на "биологичен носител" – на агенти, внедрени в частните общности, които устно или писмено да донасят за тях. Днес това звучи едва ли не романтично…

И работата не е само в нарасналите до научнофантастични размери възможности за събиране на подобна информация, но и в непрестанно растящия й "черен пазар". А и в постепенното му легализиране. Големите обороти на него се правят от политиците и медиите.

Първите така се борят с опонентите си или поне със страховете си, а вторите чисто и просто увеличават приходите си. Нищо, че това са символни и материални ресурси, трупани в последна сметка в режим на престъпление. Извършителите му се ползват от алибито на националната сигурност и на масовия интерес. Един вид – правим го не за себе си, а за държавата или аудиторията. Така че свиквайте…

И хората не само свикнаха, но доброволният отказ от лична неприкосновеност се превърна в един от "секси" процесите на съвременната публичност. Негови бенефициенти, от една страна, са звезди – в киното, шоуто, спорта… За да са такива, те непременно трябва да

хвърлят в зиналата паст на феновете си парчета личен живот

В сделката вече са допуснати и обикновените хора, които срещу някой лев, а и само срещу популярност са готови да разголят тяло и душа. И в двата случая това става с посредничеството на медиите в стратегиите на колективното воайорство, осигурено от жълтите и риалити форматите.

Границата между желанието и принудата тук обаче е повече от плаваща. Продавачите на личен живот – професионалисти и натуршчици, често после се чувстват употребени. Което още от времето на Мерилин Монро е формулирано в неписан закон: "Няма щастливи звезди". Но пък и никой не може да те спаси от собствените ти илюзии, защото с изключение на правото на живот част от всяко друго право е и доброволният отказ от него.

Иначе би било задължение. Днес личната неприкосновеност носи много повече дивиденти, ако я превърнеш в стока, като сам си я свалиш, от което няма как да не девалвира дори в очите на милионите потребители на жълти медии. А тя е атакувана не само от тях, но и от сериозните им конкуренти. Вярно, че те се интересуват преди всичко от публичните фигури и обектите на журналистически разследвания, т.е. правят го в обществен интерес. Но категорията е достатъчно хлъзгава, за да остави подозрението за

боричкане на всички медии пред ключалката

 – кой ще избута другите и пръв ще погледне през нея.

Още по-актуален източник за девалвацията на личната неприкосновеност са социалните мрежи. Те създават широки комшулуци между частното и публичното пространство и те подтикват да се превръщаш в папарак на собствения си живот.

Сякаш всички изглеждат доволни: аудиторията получава зрелище, съпоставимо по въздействие само с публична екзекуция; медиите – несъпоставими с нищо приходи; властта – начин да се пази и възпроизвежда независимо от качествата си; звездите се изкачват все по-нагоре по своя Олимп, а никому неизвестен участник в риалити има шанс да ги последва. Но това е само на пръв поглед.

Зад карнавалната маскировка, както показа скандалът с Мърдок, стои един несломим десен консерватизъм, присъщ за развитите западни общества. Това, че до вчера си чел "Нюз ъф дъ уърлд" не е причина утре да не скандираш "Спрете го!". Причина е да го направиш. Защото битката засяга самата философия на либералните демокрации. Без защита на личната неприкосновеност рано или късно попадаш в роман на Оруел.

Тоталитарните общества се характеризират именно с това, че нямаш нищо свое, че дори мнението и тялото ти не ти принадлежат. Така е и в затвора. Западният човек знае или поне усеща "с кожата си", че пренебрегването на правото на лична неприкосновеност се излежава. То охранява единствената територия, на която азът може да се чувства свободен. Без нея изчезва и самият аз.

Известно е например, че предвестник на реалната телевизия е експериментът с американското семейство Лаут – млади, влюбени, красиви, но бедни, заради което се съгласяват една "кабеларка" да монтира камери в дома им и 24 часа да предава директно оттам.

Резултатът е, че много преди да изтече договорът им, те се разделят и така не само не взимат мечтаната сума, но губят любовта и мечтите си. Въобще онова, което доскоро са наричали "аз". Техният случай е предупреждение, в което следващите десетилетия за съжаление не искат да се вслушат. Поне докато не опре ножът в кокала…

Макар сюжетно да нямат нищо общо, скандалът с Мърдок и проявите на вандализъм в британските градове са две страни на една монета. Първият е продукт на публична агресия към частния свят, а вторият – на частна агресия към публичния. Те проявяват опасното нарушение на

баланса между публично и частно, между общо и свое

У нас тази година също имаше шумен скандал с подслушани телефонни разговори и нерегламентираното им изнасяне в пресата. Но той потъна в ценностна меланхолия, в Карамазовото "Все дозволено", както впрочем и съществуването на огромна медийна територия, на която се трупа информация, ако не в пряко нарушение на правото на лична неприкосновеност, то поне в откровено безразличие към него.

Вероятно причините за това донякъде са и в нормативния дефицит - като се започне от Закона за радиото и телевизията, който трябва да дефинира понятието "обществен интерес", и случаите, когато личната неприкосновеност може да бъде нарушавана в негова полза. И тъй като пресата е традиционната сцена на такива скандали, си заслужава да се помисли дали този закон да не стане специализиран за медиите въобще.

И в други закони е необходимо да се предвидят модерни разпоредби за надеждна охрана на това конституционното право, засягащи включително и работата на службите. Медиите биха могли и на "собствен ход" да компенсират липсата на законови норми по пътя на саморегулацията си, като ги включат в своя Етичен кодекс.

Но колкото и да са добри законите, спазването им опира до ефективността на съдебната система, а у нас тя трудно се справя с посегателствата и върху по-защитени права като тези на живот и на собственост.

Затова шансът нещо да се промени може да дойде главно по пътя на гражданската активност. В по-сложна културна перспектива това значи най-после вътре в себе си да се освободим от комунистическото наследство. Защото, както споменах, личната неприкосновеност принадлежи на по-големия комплект на правото на лична собственост и немарата към него е

една от неизживените инерции на комунизма

когато всичко трябваше да бъде общо. Това днес спокойно може да бъде и точка от манифеста на жълтата преса. Левичарското незачитане на чуждата собственост се трансформира в глад за жълти новини, в превръщането на погледа през ключалката във водещ комуникативен модел.

Медийният ефект от реабилитация на личната неприкосновеност в общественото съзнание ще доведе – най-после! – до разграничаването на качествената от жълтата преса, разпадането на хибридния им модел. Докато това не се случи, таблоидните издания ще взимат все по-голям дял от пазара, а останалите ще се опитват да приличат на тях.