В самоубийствата мъжете са показни, а жените – по-тихи, но и безпощадни
По най-различни поводи може да се натисне спусъкът за такъв вид умопомрачение, тогава трябва подкрепа от специалистите
За зачестилите случаи на самоубийства и как да се преборим със състоянията на налудност, Флагман.бг разговаря с дългогодишния бургаски психолог д-р Светозар Димитров. Той има психотерапевтичен индивидуален и групов опит в консултиране на индивиди с психотични разстройства, както и в консултиране на юноши и супервизия на социално - подпомагащи програми.
Терапевтичен опит в областта на преработване на травматизъм, вследствие от репресии и изтезания, трансгенерационно предаване на травматично преживяване.
- Д-р Димитров, в последните две седмици са регистрирани няколко самоубийства на мъже и едно на жена. Това са хора с професии, млади, с нормален живот, със семейства. Влияе ли, според Вас, жегата върху психичното здраве на хората?
- Хората винаги изглеждат по някакъв начин – социално стабилни или социално приемливи в най-базисния вариант. Жегата е някакъв фактор, доколкото е вид въздействие. Горещото време е физически фактор и може да мине в невропсихологичното обяснение. Не е най-типичното да има ръст на самоубийствата през лятото. Сезоните, в които се обострят депресивната и меланхолна симптоматика, са есен и пролет. Там има и символично обяснение около цикли на живота. Лятото не е най-типичният сезон за ръст на самоубийствата. Такава вътрешна тенденция винаги може да се случи, но трябва да имаме идея, че може и да е натрупване, съвпадение. Това по никакъв начин не облекчава страданието на близките и на самите хора. За съжаление в България, ако се води статистика за самоубийствата, тя е доста тиха, предимно е в регистрите на полицията и на здравните заведения, които правят профилактика или пък отчитат смъртните случаи. За съжаление не съм много сигурен, че има програми за добра профилактика, които да са публично достъпни. Отделен въпрос, че когато човек сериозно е в психично страдание, той ще си намери начин. Ако човек истински иска да се самоубие, той трудно може да бъде спрян системно, дългосрочно. Рано или късно ще го направи. Големият въпрос и голямата надежда е, че това е психично смущение, някакъв вид умопомрачение, което ако бъде хванато навреме, може да бъде профилактирано. Когато това се случи, има много добри ефекти.
Тежка депресия накарала Стоян от ж.к.“Изгрев“ да сложи край на живота си на бургаско стрелбище
Бургаското ОУ „Елин Пелин“ потъна в скръб, отиде си най-лъчезарната учителка
Извънредно! Шеф в летище Бургас се самоуби след нещастна любов с украинка
Първо във Флагман! Откриха мъртъв 31-годишен мъж в ж. к. „Меден рудник”
- Какви са най-честите причини, поради които хората слагат край на живота си?
- По най-различни поводи може да се натисне спусъкът за такъв вид умопомрачение. Говоря в мек вариант, тъй като тези хора обикновено са с ума си и добре калкулират обстоятелства. Това понякога е част от дълбинно стоящо но работещо налудно разстройство, което не се проявява на повърхността. Има такъв акцент, тези хора са едни стоици в живота, които понасят много, понякога с десетилетия и в един момент, който обикновено изглежда много нелеп, те приключват рязко живота си, без това да изглежда много оправдано и да има повод. По принцип самоубийството е провокирано от две неща – общо състояние на непоносимост, системно преживяване на човека в неговата душевна ситуация. Разбира се, може да се мисли и като голям, системен нощен тормоз от страна на този психичен проблем, от обстоятелствата и от обкръжението.
В битов план в България чак толкова системен тотален контрол върху обстоятелства не е много сериозен. Ако човек е в концлагер или друга непоносима среда, това може да доведе до аргументиран опит за самоубийство, но това невинаги се случва. Понякога това пък води до радикална мобилизация на психичното. Някакъв вид засилена непоносимост или метафорично казано – някакъв вид скупчване на обстоятелства върху една точка, което води до срутване. В конкретен момент животът изглежда непоносим и ако това бъде усетено, то може да се разтовари, да се отнеме част от това, да се влезе в психопрофилактика, в системи на превенция или дългосрочна психотерапия. Това пък така да промени идеята, защото ако човек е налудно мотивиран, той ще си намери начина. Или ако е налудно мотивиран, той трябва системно да бъде обхванат на психиатричен контрол, което е друга тема – как може това да бъде организирано и поддържано.
- Колко често хората търсят психична подкрепа и психологична такава от специалисти като Вас и на какъв етап тези налудни или тревожни състояния са трайно лечими, ако можем да се изразим така?
- Психична помощ човек търси системно, непрекъснато, но обикновено то е неформално. Това е контактната мрежа, профилактиката през приятелски контакти, подкрепата в семейна среда, всякакъв вид употреба на психоактивни вещества – кафе, алкохол и т. н. Това е психична подкрепа.
Психологична или професионална подкрепа хората търсят сравнително по-малко. Това продължава да стои като колективен срам, като идеята, че нещо в мен не е нормално. Това за градския човек е възможно най-нормалното – да е ненормален в някакъв момент. Но за колективния човек това все още е проблем, защото стои като едно нарочване. Бих казал, че се увеличава процентът на търсещите подкрепа в българското общество. Не мога да дам статистика, защото е много условно и публичните служби не работят достатъчно системно. Има и добри стъпки в тази посока, но може да се желае много за такива места за дебрифинг – за отпушване, разтоварване, изговаряне и съответно насочване.
Тревожности и налудности не са съвсем едно и също нещо. Налудностите са супертревожности. Те са така систематизирани, че нямат лесно отместване и там лечението не е като да изчезнат изобщо, а да може да се изградят системи на подкрепа. Тук говоря за състоянията на психоза. Там, където е психотична организацията и има налудна определеност или свръхтревожност, като че ли стои въпросът за създаване на някакъв вид конструкция, която да помага да може да се понася. Това може да бъде вид преместване на някакъв много гневен идеал в личността на човека, може да бъде вид философска конструкция, около която той да се крепи, нещо, което се състои в морала.
Тревожните състояния по-трудно стигат до мотивиран опит за самоубийство и повече от размисъл. Едно е размисъл, второ е да говорим за това и трето – да направим бутафорен опит, четвърто е вече да направим мотивиран опит. Когато опитът е мотивиран и системен, той трябва да бъде хванат още в зародиш, за да не тръгне към реализация. Мъжете например са показни в такъв тип изяви на самоубийство, а жените са по-тихи, но за сметка на това са много по-безпощадни.
Момичетата скачат от висок етаж например и там идеята да бъдат спасени вече е в абстрактното, знае се, че така ще стане. Докато мъжът прави нещо друго. Ако например изпием шепа хапчета и това стане ясно, стои показно, има театрален момент. Ако и той отпадне, вече нещата са много наситени, нагнетени в непоносимост на душевното.
Да отидеш на стрелбище и да се самоубиеш, ми изглежда по-скоро мотивирано. Едно е да вземеш оръжие и да обявиш, че ще се самоубиеш, за да привлечеш някакво отношение – пак можеш да го направиш, но тук стои генералният въпрос за самосъхранението. Това на жаргон е нарцистичната позиция или база на личността. Тя не позволява лесно да бъде отстранена, тоест тя е най-централното положение. Ако се престъпи тя, това означава, че личността гледа на тялото като на нещо чуждо, като на разменна монета. Там стои въпрос за непоносимост, чрез която искаме да отмъстим на другите. Това обаче е по-скоро вътрешно психичен диалог от рода на: „ще видите какво ще стане, когато аз се самоубия“. Винаги има някакво отношение към вътрешно представен, идеализиран друг. Или „искам да се самонакажа“ – това вече е меланхолното разстройство.
- Може ли човек сам да се справи с тези свръхпритеснения, тревожности, налудности – обяснихте, че има разлика в тези състояния? И как, по какъв начин?
- Има деградация в тези състояния. Човек непрекъснато прави някакви неща, но спрямо обострените тревожности, това е недостатъчно. Той постоянно трябва да прави неща. Тук се намесва нуждата от адекватно психично огледало и това е голямата самотност на тези хора. На моменти тя е засилена, защото има повишени липси и те се търсят в това някой да ни даде подкрепа. Тази подкрепа е добре да бъде и професионална. Тя не може да бъде само такава, обикновено срещите с професионалист са до три пъти седмично. Ако трябва да бъде настанен пациентът в психиатрично отделение, там се организира един затворен микросвят за някакъв период от време, но той не може да е вечен. Сам при обострени състояния за пациента е трудно и не го препоръчвам. Много често нещата излизат от контрол, без да разберем кога.
- Какво може да направи сам човек все пак, за да си помогне? Освен задължителното условие да потърси специалист.
- Зависи какво е състоянието. Няма универсален отговор. Добрата идея е да може да си дава сметка за това каква е средата, в която му се случват нещата. Да може да си дава насока – какво го кара да изпитва тези чувства в момента. Нивото на рефлективна способност или емоционалната интелигентност помага и е нещото, което ми дава опорна точка. Драмата на самоубиеца е, че той губи опорните точки, няма към какво да отнесе нещо и тогава страданието го поглъща и става универсално. Ако то може да бъде понасяно, тогава нещата вече могат да се мислят, ако могат да се мислят, те могат да бъдат и преработвани. На какво ниво – това е отделен въпрос.
- А как се отрази пандемията от нейното начало досега, както и изолацията, зачестиха ли случаите на психични разстройства?
- Разнопосочно. За част от обществото – мобилизиращо. За отделно по-болезнено чувствителни участници в групите – засилващо чувството на отделеност. В началото имаше много голяма колективна мобилизация в българското общество до определена вълна, след която се умори и започна да отрича и идеализира. Тази колективна подкрепа и отпор у нас не е много често срещано явление и примирение с авторитаризма на тогавашните мерки, които бяха доста авторитарни, и то на моменти глуповато авторитарни, държавата нямаше никакъв план или поне не си извлече никакви поуки от свинския грип и по-ранните епидемии. Тези масови затваряния, блокирането на градове… Групите до голяма степен се мобилизираха и имаше силен ефект, засилване на периферна патология като домашното насилие, отчуждението вътре в семейните системи, на трудностите в отчуждението на подрастващите и юношите. Това са въпроси, които обществото и публичните системи доста мислят. Във втората и третата вълна, когато групата се умори да бъде солидарна помежду си и започнаха много повече бойкотирания и идеологически събирания. Антиваксърските вълнения организираха един поток, който дава чувство на солидарност на някакво ниво. За част от хората, които са със засилена тревожност от отчуждение, продължителната кампания доведе до ефекти на разкъсване на връзки и засилена самота, така че там рискът от самоубийства на теория е повишен. Аз нямам статистика до каква степен това е довело до директни крайни атаки към тялото. Може би е засилило до някакво ниво суицидната нагласа, но има един праг, вододел между самоубийството в ума и преминаването към действия.
Не разполагам със статистика обаче. Хубаво е да има скринингови изследвания в групите, но това е въпрос на публични инвестиции, които българската държава не прави. Все не й е до психическото здраве на нацията за голямо съжаление.
- Не се грижим достатъчно добре за психичноболните.
- Българите се самолекуват и правят, каквото могат сами. Това си е плуващо колективно страдание. Няма ги опорните точки в публичното място, където да бъде адресиран човек и да има анонимност и поверителност на неговата проява и в същия момент той да може да разчита, че подкрепата е там. Този тип профилактика трудно може да стане приоритет за психодиспансера, където хората имат много друга работа.
Пътят от илюзията към чудния свят, наречен анимация
x.x dead R.I.P.!!!