Ще повтори ли Западът грешките си от времената на Хитлер

Емануел Макрон бе настанен да преговаря с Владимир Путин през маса, дълга четири метра, 7 февруари 2022 година. Унизителното отношение не стресна френския президент и след това той започна да звъни на Путин почти през ден за многочасови разговори

Ключови думи: запад, владимир путин, адолф хитлер, ще повтори ли грешките си, анализ, коментар

Войната на Русия срещу Украйна продължава вече 95 дни. Вниманието към нея от страна на големите световни медии е изключително, особено на фона на другата, проточила се дълго война – тази на Саудитска Арабия срещу Йемен, която тече от точно 7 години, два месеца и пет дни. Но както обикновено се случва със събитие, което се разтегля дълго във времето, интересът и към този конфликт постепенно спада. Той все по-често е вече фон на други новини, нерядко породени тъкмо от него, като инфлацията, растящите цени на енергията и суровините, кризата с доставката на зърно за Африка…

Прехвърляща се на втори план, превръщаща се в досадно ежедневие, клоняща дори към обичайност, войната започва да излиза от вниманието на обикновените хора. А това означава, че в страните, където има силно гражданско общество, натискът му над управляващите политици да помагат на Украйна и да притискат агресора също на свой ред ще отслабва. Дори в момента може да се наблюдава подобен процес в страни като Франция и Германия – двете държави, които са движещата сила на Европейския съюз, и от чието поведение зависят до голяма степен решенията на Брюксел. При отслабващо давление от населението и медиите, държавните глави на тези страни в последните седмици все по-видимо започват да подават странни сигнали на примирение, на склонност да се договорят с нападащата страна. Стига се дори дотам към Украйна да се изпращат съвети да се предаде, да се примири с откъснатите територии, за да се умиротвори врага. Както в последните дни се изразяват някои политици във Франция и Германия, „да се запази лицето на Путин“, за да може той с достойнство да прекрати конфликта.

Току-що преизбраният френски президент Емануел Макрон, като едно от първите си действия, реши да проведе любимите си няколкочасови телефонни разговори с Путин, превърнали се в края на предишния му мандат в негова запазена марка. След което да се обади на украинския си колега Володимир Зеленски със завоалирано предложение, което преведено на нормален език означава нито повече, нито по-малко да капитулира. В същото русло са и движенията напоследък на германския канцлер Олаф Шолц, който в групов телефонен разговор с Путин (с участието пак на Макрон) се е опитвал да търгува Украйна и нейните пленени в Русия войници срещу някакви отстъпки от санкциите, които Западът наложи на Русия.

Особено забележителен в това отношение бе току-що приключилият пореден форум на либерал-глобалистите в Давос (първи присъствен от две години), където прозвучаха доста скандални изказвания в полза на Русия и в ущърб на Украйна. Обикновено там се събират едни 80-90-годишни дядки, които, наместо да си гледат пенсионните години, много обичат да чертаят съдбините на света. Тази година обаче в Давос бе поставен рекорд, като на трибуната се покачи 99-годишен изказващ се! Това бе някогашният любител на геополитически разчертавания Хенри Кисинджър, който навремето пожертва големия американски съюзник Тайван за сметка на дотогавашния враг – комунистически Китай, управляван от вечния диктатор Мао Дзе-дун. След политическите еквилибристики, замислени от Кисинджър и претворени от тогавашния американски президент Ричард Никсън в началото на 70-те години на миналия век, Тайван е изхвърлен от ООН, а на негово място американците настаняват там Китай.

Верен на принципите си и сега Кисинджър се появи с абсолютно идентична идея – да се пожертва Украйна за сметка на вечно управляващия руски диктатор. 99-годишният ветеран заяви, че Украйна трябва „да подпише мирен договор с Русия, дори това да означава териториални отстъпки“.

Всичко това се случва насред напълно безпомощната, пасивна, и реално ненужна, Организация на обединените нации, създавана някога именно с цел да не допуска войни по света. Агресорът Русия е в най-важния ѝ орган, където правото на вето му осигурява спокойствието, че ООН няма да предприеме никакви ефективни мерки срещу нея. Същото е положението и с Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, чиято целесъобразност да съществува днес (въпреки конкретното описание в името ѝ) едва ли някой би могъл да обясни, може би освен заради Съда по правата на човека в Страсбург, който е нейна рожба. Русия вече не членува в ОССЕ, а с това бяха загубени всякакви лостове (макар и имагинерни) за натиск върху нея. 

Целият този спектакъл изглежда като дежавю. Преди 84 години Европа е била свидетел на абсолютно същото представление. Още с първите показани мускули от страна на Хитлер мекушавите паркетни политици от водещите западни държави са започнали да му се представят на крака поединично и групово, за да го умиротворяват, да му спасяват лицето, мислейки си че така той ще кротне, а Старият континент ще заживее в мир и любов. Било му е простено, че е нарушил Версайския мирен договор, като е раздул ограничаваните от него армия и флот, затворили са си очите, когато е завзел Австрия. Официално с договор му разрешили да заграби Судетите, жертвайки съюзничката си Чехословакия. Не са изпълнили обещаните гаранции нито към Полша, нито към Балтийските страни. Накрая самите те (с изключение на Великобритания, която обаче е подложена на жестоки бомбардировки) са станали лесна плячка на Хитлер. Всичко това се е случвало насред напълно безпомощната да предприеме каквото и да е Лига на нациите, която в крайна сметка е била закрита. Както е заявил Уинстън Чърчил точно във връзка с това леко куртизанско поведение на тогавашния западен елит, те са можели да избират между позора и войната, избрали са позора, но в крайна сметка получават и войната.

Към днешна дата сме още в стадия на позора. Няма как другояче да се обяснят почти всекидневните многочасови телефонни рандевута на Макрон с Путин, които не са довели до абсолютно нищо друго, ако изключим евентуалното душевно удовлетворение на френския президент след всеки един от тях. Първоначалната отривиста реакция на Запада, след агресията на Русия в Украйна, в момента все повече се разплува във видими и невидими странни действия на водещи и не дотам политици в полза на Москва. Както и в опити на отделни държави единично да се разберат с агресора, за да удовлетворят егоистичните си тактични интереси. Дори шумно прогласенията закон „Наем-заем“, който развързваше ръцете на американския президент Джо Байдън да изпрати в Украйна най-модерното нападателно въоръжение не е довел до нищо съществено. В Украйна все още чакат тези оръжия и няма обяснение защо те не идват. Сякаш уроците от историята са напълно забравени. И днес мнозина отново вярват, че с някои териториални отстъпки, със затваряне на очите и с леко куртизанско поведение към поредния агресор апетитът му ще бъде удовлетворен, а нагонът ще се успокои.

Днешна Русия не прилича досущ на някогашната Нацистка Германия, макар Путин с уверени крачки да се опитва да я наподобява. Опозицията бе отдавна приключена, а основните ѝ лидери са или мъртви, или гният в затвора, или избягаха в имиграция. Свободни медии няма, цензурата е желязна и повсеместна. Реториката на пропагандата е идентична – зловеща и агресивна. Дори националният агресивен символ наподобява нацисткия – не пълна, но полусвастика Z. Но Русия няма нито силната нацистка армия, нито идеология, която е един от най-важните елементи на всяка имперска експанзионистична политика. Русия няма какво толкова да предложи на света, за да си създава огромни идеологически лобита, които да я подкрепят. За разлика от нацизма, който е имал откровени симпатизанти дори в Съединените щати, днешна Русия е витрина единствено на нефт, газ, корупция и несменяеми с десетилетия вождове, стоящи по върховете до памперси, че и след това – Путин е на почти 70 години, а външният му министър Лавров – на 72.

Общото между Германия на Хитлер и Русия на Путин е ненаситността. Всяка империя не може да съществува спокойно, ако постоянно не се разширява. Ако не прехвърля собствените си вътрешни противоречия навън. Спре ли да го прави те започват да я разяждат, а това би я довело до разрушение. Ако сега отрядите на чеченския вожд Рамзан Кадиров декламират „Аллах акбар“ в центъра на Мариупол, то в момента, щом Русия бъде отслабена, те ще насочат виковете си вътре в недрата ѝ, опитвайки се да отскубнат Чечня от нейната желязна хватка. Защото спрялата да се разширява империя разбужда собствените си проблеми, в които покорените от нея народи се пробуждат с желанието да я напуснат.

Именно този урок убягва на паркетните западни политици. Една империя се умиротворява единствено когато започне да се разпада. Същото впрочем се отнася и за Американската, и за Китайската империя. Първата в момента се намира в „творческа“ пауза, породена от огромните икономически проблеми. А втората леко се е стъписала от неочакваната украинска съпротива, поради което засега очевидно е замразила за по-добри времена плановете си да нападне Тайван.

Макар днешните събития да наподобяват случилото се преди 84 години, историята е показвала, че никога не се повтаря по един и същи начин. А Маркс го е оформил в крилатата си фраза, че „историята се повтаря първо като трагедия, после като фарс“. Да, днешна Русия не е някогашната Нацистка Германия, колкото и да се опитва да я наподобява. Но желанието тя да бъде умиротворявана, да ѝ се угоди, да се засити апетитът ѝ, да се правят отстъпки на нейния вожд, заради неясно какви тактически цели може да доведе до повторения на някои събития от миналото. Дори и като фарс не е казано, че те ще са по-малко гибелни. Смъртта на хилядите украинци, жертви на руските бомби, е достатъчно показателна.