Историята на циганката Марето от Гоце Делчев потресе всички

Ключови думи: Циганката Марето, Гоце Делчев, циганка

Евроатлантическата политика на България превърна полка на град Гоце Делчев в руини. Огромната база на покойното вече Мотострелково поделение 28-390 в град Гоце Делчев днес е запустяло, полуразрушено и оставено в ръцете на общината „да се оправя“, пише toppresa.bg.  

При репортаж за бившия вече полк се срещаме с една пастирка от ромски произход Марето! Нарекохме условно репортажа „Марето – пазителката на Полка"... защото руините от поделението са неин дом... дом за нея, овчиците и покойния й другар в живота. Сякаш тя пази и последните отломки от бившата зона на армията в града на Гоце и нещо повече… държи да си остане така, защото полкът наистина е последният й пристан. Тя няма семейство, няма образование, брат й се е споминал от пневмония, забележете – баща й починал от болни зъби и майка й се е възнесла. А майка й е емблема на град Гоце Делчев.

Циганката Блага Карталка, която с години чистеше центъра на града, централната улица, Попската и парка и това според Марето, героинята на репортажа, е престиж, това я прави човек от „сой“. И може би е права, щото за разлика от другите роми тя пасе овчици и козички, а не краде например… Мъката на Мария, която местните пичове от автомивка „Полка“ наричат „Църната“, е фактът, че днес няма кой да я почерпи кафе, целта за деня е да има хляб в порутеното караулно помещение на полка, играещо днес неин дом, моли и за чаша „кадифе“ както нарича кафето, за майтап ли или просто изказ… Да, тя не може да говори хубаво, беден й е речникът, въпреки че е българска циганка и както твърди, дори е православна християнка, щото помни, че била кръстена от „Калимана“, но Марето я има… Тя е тук и както пише Захари Стоянов, и тя прави част от „народа Български“.

Неука е и неграмотна, но има видимо чувство за хумор, на въпроса на колегата както иска тя поискала дребни пари за кафе и както ще видите във видеото не иска чанти с лакомства и колбаси а няколко кочана царевица да си изпече или свари. Не, в никакъв случай не искаме да ви настроим положително към днешната ни героиня, искаме да ви покажем и нейната гледна точка, щото в този й живот друг няма да го направи, няма кой да й обърне внимание… ама и тя май не иска да й обръщат внимание. Иска да постигне целите си, хляб в бараката, топло „кадифе“ и да кълне по овцете! Боли я само че нейният човек е напуснал този свят, стар познат на жителите на града клошар, който, забележете, й носил от „пиле мляко“, но белият му дроб се разпаднал и той починал. Проста е, ама и тя носи сърце, жали за стария човек наричайки го „другар в живота“, мъка й е за него и не иска друг – иска си него. Трети месец, откакто той е на гробищата, тя не може да го прежали! Това е животът на една пастирка, некъпана циганка, която живее в полка и пази руините.

Зоната на Мотострелково поделение 28-390 обаче се възражда, като феникс от пепелта на старите военни сгради се показват нови къщи, луксозни комплекси и ни намекват, че някога полкът ще стане елитен неврокопски квартал с парк и дори обществен басейн. Тогава място за Марето няма да има. Няма да има овчици и козици, защото нищо чудно от някаква чума да се тръшнат и те. Няма кой да й прави „кадифе“, няма кой да й носи царевица или от „пиле мляко“… Марето ще трябва да напусне. Къде ще отиде? Знаем ли. Тя няма близки и семейство и няма  претенции за нищо освен това, че е жива и трябва да оцелява, но сама казва, че се чуди в кой „гроб“ да се скрие. Едно е сигурно, нейният човек е там някъде в отвъдното и я чака, стегнал е така нужната им малка стаичка в някое кътче на оня свят и я чака… Стане ли ненужна тук, тя ще  си отиде при него, щото и здравеопазването в страната, грижите зз бедните подсказват това. На добър час, Маре! Докато ги има руините на полка, ще те има и теб, пази ги!