Какво си заслужава да се знае за българския социализъм: Икономиката

Без наличието на частна собственост върху земята, в рамките на няколко десетилетия трудът се обезценява

Ключови думи: социализъм, българия, икономика, частна собственост, парична реформа, новини, новините днес

Икономическата несъстоятелност на социализма е отдавна и убедително доказана Лудвиг фон Мизес и Фридрих Хайек. При липсата на частна собственост върху средствата за производство не съществува пазар, а без пазар не могат да се формират парични цени. Без цени не може да се организира рационално производство, строителство и т.н. Отделно от това за органите, които ръководят икономиката, е невъзможно да съберат, обработят и изпратят до различните производствени звена цялата информация за потребностите от суровини, материали, машини и т.н. Аргументите на Мизес и Хайек са солидни и верни, но това по никакъв начин не пречи на опита за изграждане на социалистически икономически модел. Допълнително теоретично затруднение за създаването на подобен модел е фактът, че Карл Маркс не дава никакви указания за това как да се организира социалистическата икономика. А за истинските комунисти писанията на Маркс са началото и края на всяко знание, пише ekipbg.com

Налагане на Сталинския икономически модел в България.

Българските комунисти на власт не са смутени от подобни теоретични главоблъсканици. Те изграждат икономическия си модел като следват плътно съветите и принципите, които идват от големия социалистически брат в Москва.

Премахнати или силно ограничени са частната собственост и пазарните механизми. Това не става изведнъж, но до края на 40-те години на 20 век процесът придобива завършеност. Настъплението срещу частната собственост, под различни форми, започва още от есента на 1944 г. Конфискува се имущество на осъдени от Народния съд (създаден да съди управляващите, виновни за въвличането на България във Втората световна война на страната на Хитлерова Германия) или имущество, за което се смята, че е придобито от спекулативна дейност. През 1946 г. е осъществена национализация на застрахователното дело, а на следващата година е установен държавен монопол върху външната търговия. Логичен край на този процес е приемането на закони за национализацията на индустриалните предприятия, мините и банките през декември 1947 г. През следващите две години са национализирани около 7000 предприятия, повечето от които дребни.  По-късно национализацията обхваща и едрата градска собственост.

Стратегическите стопански решения стават дело на висшите партийни органи.  Посредством централното планиране партията-държава разпределя ресурсите и насочва икономическото развитие според собствените си виждания за изграждане на индустриално общество. Централното планиране се налага като главен лост за икономически растеж. Изградена е бюрократична система от партийно-държавни институции, които осъществяват ръководството и контрола над социалистическата икономика. Основните показатели и цели на стопанската политика залягат в петгодишни планове, които се приемат на партийните конгреси. В тях се възприемат преди всичко количествени показатели за растеж.

България е лишена дори от формалните белези на икономическа самостоятелност. СССР пресича жестоко всички опити за изграждане на икономическа система с национална специфика. През 1949 г. е екзекутиран видният комунистически деец Трайчо Костов, който се е опитал плахо да се противопостави на тоталното икономическо подчиняване на страната от СССР. По подобни причини по-късно са осъдени министъра на финансите Иван Стефанов, управителя на БНБ Ц. Цонев и други видни стопански дейци. До 1956 г. в основните стопански министерства на България има назначени икономически съветници от СССР, които негласно управляват тези институции.

Посегнато е и на частните парични спестявания на населението. Това става с две парични реформи. Първата е проведена през март-април 1947 г. Старите парични знаци са заменени с нови. На гражданите е позволено да обменят 1 стар лев за 1 нов, но само за суми до 2000 лева. Всички средства над тази сума се задържат като влог в банка и се разменят в съотношение 4 стари лева за 1 нов. Реформата свива паричната маса, но и ликвидира голяма част от спестяванията на населението, а така намалява покупателната му способност. Втората парична реформа е осъществена през май 1952 г. Официалният курс за обмяна на стари срещу нови левове е 100 към 4, но той се прилага за преизчисление на паричните средства и активите на държавните и кооперативни предприятия. Смяната на наличните стари пари срещу нови за гражданите става при курс 100 към 1. При обмяната на парите, които са на влог в банка също се прилага съотношение, което намалява част от спестяванията.

Колективизацията на селското стопанство

Непосредствено след 9 септември 1944 г. са направени и първите опити за социалистическо преустройство на селското стопанство. Тяхната същност се състои в принудата от страна на държавата към селските собственици да влязат в Трудово-кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС). Управляващите считат, че чрез този тип коопериране ще се уедрят разпокъсаните стопанства и като резултат ще се повиши производителността в сектора. Земеделските кооперации подлежат на по-лесен държавен контрол, те дават възможност за изсмукване на ресурси от селското стопанство и за пренасочването им към други сектори от икономиката. През 1945 г. в резултат на натиск от страна на местни структури на Комунистическата партия към земеделски стопани са създадени 400 нови ТКЗС-та с приблизително 950 000 дка. земя. Акцията е спряна, тъй като комунистите все още не са укрепили властта си в страната.

През 1946 г. е проведена аграрна реформа. Срещу заплащане се отчуждават частни земеделски земи над 200 дка (за Добруджа над 300 дка). В образувания държавен поземлен фонд влизат още земи на търговски и индустриални предприятия, държавни земи, общински пасища и др. От този фонд подлежат на оземляване над 530 000 малоимотни селски домакинства. До началото на 1948 г. 135 000 домакинства получават около 1 300 000 декара земи. Тази реформа се вписва в традицията от времето на самостоятелното управление на БЗНС (1920-1923 г.). Тя е по-скоро политически, а не икономически мотивирана и не променя дребния и разпокъсан характер на българското земеделие. Освен това съвсем скоро селяните, които получават земя са принудени да влязат в ТКЗС.

Натискът за масовизиране на колективизацията е подновен през 1948 г. Със закони фактически се национализира едрия земеделски инвентар, премахват се и частните арендни отношения. Най-важното средство, което принуждава селяните да влязат в ТКЗС е системата на задължителните държавни доставки. При нея голяма част от продукцията на частните стопанства се иззема от държавата като се заплаща на нищожни цени. По насилствен път много от селските домакинства са лишени дори от средства за прехрана. Някои са принудени да купуват зърно, мляко и т.н., за да предадат държавните доставки. На особен натиск са подложени т. нар. кулаци или заможни селяни. Част от тези, които се съпротивляват на колективизацията са въдворени в лагера в Белене. В резултат на огромния държавен натиск през есента на 1950 г. колективизацията се ускорява. До края на 1951 г. тя обхваща 52% от селските домакинства и малко над 60% от обработваемата земя. Насилствената колективизация е временно спряна по изричен съвет на Сталин през 1952 г.

Последна вълна на колективизация започва през 1956 и трае до края на 1959 г. 95% от селските домакинства влизат в ТКЗС. С края на колективизацията се пристъпва към уедряване на кооперативните стопанства. Така в рамките приблизително на десетилетие се осъществява социалистическото преустройство на селското стопанство. То е свързано с нарушаване на принципа на доброволност, който стои в основата на кооперативното движение и води до отчуждаване на селянина от земята, което води до намаляване на заинтересоваността от качеството и количеството на произведената продукция. Колективизацията на селското стопанство не е задължителна част от социалистическия икономически модел. Такава не е осъществена в Полша и Югославия, но България плътно следва примера на Съветския съюз.

Премахването на частната собственост, насилствената колективизация в най-силна степен отчуждава българите от труда и свързаните с него ценности. Макар и примитивен и често слабо ефективен съзнателният труд е сред специфичните особености на българския селянин. Дори земеделците, затворени в концлагера Белене като противници на колективизацията, изпълняват завишените трудови норми, водени от убеждението, че когато се работи, трябва да се работи истински, независимо от насилието, упражнено спрямо тях. Защото дори трудът сам по себе си е ценност. Без наличието на частна собственост върху земята, в рамките на няколко десетилетия тази ценност успешно е унищожена.

През годините след края на колективизацията в селското стопанство производството се увеличава по обем, но негови постоянни характеристики стават разхищенията на суровини, материали и готова продукция, нискокачествената продукция, големите престои за ремонти на машините, организационни проблеми и др. Чрез административни решения и натиск от централната власт се предприемат мерки, които не са съобразени с особеностите на българското селско стопанство и така често нанасят вреда, вместо да донесат полза. Ниската ефективност на инвестициите поставя под съмнение икономическия смисъл на промените в селското стопанство.

Селското стопанство постепенно престава да е основен отрасъл на българската икономика. Тя ускорено се индустриализира. Именно на индустриализацията и на цялостните резултати от т. нар. социалистическа икономическа модернизация ще обърнем внимание в следващата публикация за българския социализъм.

Снимка: socbg.com